Не съм голяма почитателка на съвременната поезия, а и всяка поезия е твърде субективна. Тази книга поне си личи, че като котва се държи за нещо истинско. Всичко обаче е можело да бъде, пълно е с евентуалности. И макар че много неща са по действителен случай, неслучването сякаш е основният мотив почти във всеки ред.
Какво сме могли да направим, кои сме могли да бъдем. Бих могла да напиша, че книгата е преживяна и няма да е грешно, но точно толкова е и неизживяна.
"Moжеше
Един ден ще се събудим до мечтите си, а те ще лежат до нас уморени, едва дишащи, несбъднали се... Ще ги погалим за утеха и ще ги завием отново презглава.
И все така до следващата сутрин... до следващия първи януари, до следващия живот..."