Деляна и Серж, българка и французин. Тя – блестяща студентка, франкофон и франкофил, той – журналист и писател, избрал да живее в България. Свързва ги влечението им към френската литература. Ала Деляна изоставя учението, постъпва като стриптийзьорка в нощен клуб и след бурно съжителство пътищата им се разделят. За да се срещнат отново, когато, уволнена най-безцеремонно, тя ненадейно отмъква от сейфа на собственика на клуба плик с пари, в който обаче има и компрометиращи снимки на могъща публична личност, и търси убежище при бившия си съпруг. Но дългата ръка на мафията надвисва над тях и те се впускат в безумно бягство от София до Русе, белязано с престъпност, насилие и една хаплива, упорита любов. В напрегнатата криминална интрига Ерик Ноло умело вплита сюжети и персонажи от близкото минало и от днешния ден на България, картини от Русчук, града на Елиас Канети, и едно поклонническо пътуване в творческия свят на Нобеловия лауреат.
Скучна книга, дори и финала не разбрах. Цялата история се състои от 10-ина страници, останалите 150 пълнеж от ретроспекции, описания и несвързани пасажи. Пълен хаос. Може би защото и държавата ни е един хаос.
В интервю за френската преса по повод публикуването на дебютния му роман Ерик Ноло казва, че „Последна спирка Русе" е история за едно приключение с любов и смърт. За българските читатели обаче той е много повече от това – не само заради нюансирания разказ, остроумните диалози и нескрития сантимент на автора към градове като Русе – родното място на Елиас Канети, и Сливен, където е преподавал преди години, но и заради суровите щрихи върху някои от най-потискащите явления и „персонажи“ от близкото ни минало. Известен във Франция като хаплив колумнист, литературен критик, издател, преводач от български на френски, телевизионен и радиоводещ…, накратко – като човек с многостранен талант, Ноло се впуска в попрището на романист най-неочаквано, на 59-годишна възраст, за да създаде този убедителен любовен трилър, проследяващ бягството на една „прокълната двойка“ под българско небе. Книгата се чете с удоволствие и благодарение на прецизния превод на Красимир Кавалджиев.
„Автогарата дълго време приличаше на незастроен терен, на който само посветените успяваха да намерят пътя си в този кервансарай, за да се качат на допотопни автобуси, набързо изкарани от гаражите и гробищата за коли, където са ръждясвали. Успоредно със свободата на изразяване българите бяха споходени и от мерак за пътуване… Там, както и навсякъде, беше необходимо да се въведе малко ред в онова, което бе дошло след мигновения крах на комунизма, а именно джунглата на най-примитивния капитализъм.“ – из „Последна спирка Русе“
Ако прочетете анотацията, ще ви е напълно достатъчно, за да разберете за какво се разказва в книгата. Едно описание не на място, персонажите не бяха изградени, както трябва. Това произведение определено не е трилър.