Предизвикване на пламъка

by Светослав Димитров

„Предизвикване на пламъка“ е роман, където голямата тема за потиснатата болка на душата се преплита с „лудостта“ на артиста, а декор са цветните нюанси на нашето съвремие. В люлката между минало и настояще, главният герой преоткрива движещата сила на своя живот и проглежда за истинската си същност.
Какво ще се случи, когато на карта са поставени честта, името и дори бъдещето му? Ще съумее ли да задържи пламъка в душата си или ще трябва да го търси отново?
Читателят е поканен да съпреживее едно дълбоко лично откровение, което ще го подтикне да пренапише собствената си мелодия.

245 pages, Paperback

Published July 1, 2021

About the author

Роден съм през 1990 г. в град София. По образование съм магистър инженер по телекомуникации. Не понасям бездействието и това ме води до най-разнообразни предизвикателства – литература, музика, композиране, блус танци, актьорско майсторство, планинарство, фотография, огнени изкуства...
През декември 2017 издадох дебютната си книга „Ангелска страст“. През 2021 излезе романът ми "Предизвикване на пламъка".
Пиша музика за театър, свиря в театър, понякога и играя.
Повече за мен можете да откриете на личния ми сайт www.creative-spark.art

Reviews

[Daniela Marcheva]

Себепознанието е много сложен и в повечето случаи - дълъг процес. Понякога не ни стига и цял един живот, за да го постигнем. Защо се получава така? Един възможен отговор би бил – защото не сме статични, променяме се, а и не сме в статична среда, случващото се около нас и с нас играе не по-малка роля в процеса на себеопознаване и изграждане.

„Предизвикване на пламъка“ от Светослав Димитров е именно книга за себепознанието и по-скоро – откриването на себе си, откриването на Аз-а. Може би тук е моментът да вметна, че написаното по-долу може да съдържа подсказки относно сюжета в книгата.

Главният герой – Давид, оставен на чужди грижи още от малък, преминал през множество чужди животи, остава сякаш чужд най-вече за себе си.

Неслучайно е и избраното име – препратка към Давид – статуята, излязла от ръцете на един от най-големите гении, раждани някога – Микеланджело Буонароти. Микеланджело извайва Давид в междинната възраст между момчето и мъжа, това показват и несъразмерно дългите ръце на статуята. Една от версиите е, че тя представя Давид преди сблъсъка му с Голиат, т.е. показва напрежение, готовност за бъдеща битка. Всички знаем, че накрая Давид побеждава своя противник, но този момент - преди двубоя, преди достигането на известния на всички завършек, е запечатан завинаги. Именно в такъв един момент е хванат и героят в романа – готов за бъдеща битка, очакващ да се изправи срещу себе си, срещу миналото си, да преживее всичко, случило му се досега, отново и да го осмисли, да прости и в последсвтие – да намери път към себе си.

През цялото повествование се усеща въпросното напрежение. Авторът, впрягайки героя си в търсене на миналото, ни прекарава през различни истории, всяка една, носеща отпечатъка си върху настоящия му образ, но всичко се случва бързо, сякаш Давид толкова време е чакал тази възможност, а може би е и събирал смелост, да разтвори отново старите рани, оставили белези, да наложи тези белези един върху друг, образувайки картата, сочеща пътя му към него самия. Път, водещ към спасение – и тук именно идва важността на образа на детето и заложената в него идея - децата ни са тези, които ни спасяват – чрез тях получаваме втори шанс да спасим детето вътре в себе си.