What do you think?
Rate this book
Поводи за връщане
Або е от поколението, родено след 1990 г., което „живее“ свободата и открива светове. Неговият герой търси себе си, пътува по непознати места, среща нови и различни хора от цял свят. Откровено споделя откритията си, опита за преодоляване на прегради и изкачване на върхове, пленяващо разказва за увлеченията и любовта. Усещането за свобода в този роман е вълнуващ повод за връщане.
„Имал съм късмета да живея на четири континента и да обиколя над 40 държави, преди да стана на 27 години. Живял съм в Пекин, Арекипа, Финикс, Манчестър, Лондон, Самоков, София – в разбъркан ред. Обичам да се запознавам с нови култури, да научавам езиците им и да чета литературата им в оригинал. Винаги се сприятелявам с местните и винаги си оставям повод да се върна.“
„Имал съм късмета да живея на четири континента и да обиколя над 40 държави, преди да стана на 27 години. Живял съм в Пекин, Арекипа, Финикс, Манчестър, Лондон, Самоков, София – в разбъркан ред. Обичам да се запознавам с нови култури, да научавам езиците им и да чета литературата им в оригинал. Винаги се сприятелявам с местните и винаги си оставям повод да се върна.“
295 pages, Paperback
First published February 21, 2019
57 people want to read
About the author
Або
21 books29 followersАбо е роден в София през 1991 г. и израства в Самоков. След като прекарва няколко месеца в Перу като студент, пише дебютния си пътепис „Поводи за връщане“, издаден през 2019 г. Той е посрещнат с положителни коментари от критиците и води до започването на преводаческата му дейност. През следващите пет години превежда множество значими произведения, сред които „Пътят към кея на Уиган“ от Джордж Оруел, „Защо E=mc2?“ от Брайън Кокс, „Изборът“ от д-р Едит Егер, както и автобиографиите на бележити личности като Джон Клийз, Матю Пери, Антъни Хопкинс, Чарли Шийн и Принц Хари. Активните му литературни занятия поставят началото на работата му като журналист в радио „Фокус“, където води авторско неделно магазинно предаване за култура и наука през 2023-25 г. През 2024 г. излиза „Тука е така“ – сборник с разкази за детството по време на Прехода, а през 2025 г. – „Неадекватните“, дебютният му роман, разглеждащ пробойните в образователната система.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 9 of 9 reviews
May 25, 2020
Изключително приятно четиво, с което се пренесох цял океан далеч, а също така и неопределен брой години. Давам му може би звезда повече от това, което заслужава, защото се надявам това ми действие да помогне и на други хора да попаднат на книгата, а също така и да дава сили на автора да покорява нови върхове или да се проваля, правейки го. С надеждата, че трупайки житейски опит, Або ще ми даде повод да се върна към творчеството му с бъдещи си творения.
April 27, 2019
Хубавият текст се познавал по това, че ти се иска ти самият да си го писал. Не помня кой е обобщил така добре леко завистливата човешка природа, едновременно слаба и силна във вечното си търсене на красивото в литературата и изкуството изобщо. "Поводи за връщане" на Або – с всяка дума и всяка история за ново приключение – ми напомняше точно колко слаба е човешката природа... Завиждах на Або както за думите му, така и за живота и свободата му, които стоят така добре на хартия.
Книгата – избягвам да използвам жанрово определение, защото не е нито роман, нито пътепис, а се състезава в своя си литературна писта – е безкрайно вълнуваща. Тегли те към себе си с една особена гравитация, свежа и интересна. Ами да, като глътка свеж въздух е – искрена, без капка претенция, без излишна драма и тежест. Това само по себе си е интригуващо за един млад автор, чиято природа обикновено се бори ожесточено да оправдае липсата на жизнен опит със задълбаване в сериозни и тягостни теми. Або, много често, е над нещата; безкрайно забавен е и с много силно изразена самоирония. Историите му са ме разсмивали по разни автобуси и спирки, в метрото, в обедните почивки в офиса... И тази приятна лекота съвсем не е за сметка на смисъла и дълбочината. Або говори много – и еднакво добре, –както за смешното в живота, така и за законите, които водят човек, за вярата и религията, за обичта и привличането, за красивото и грозното.
Забравих да спомена, че прологът представлява едно много красиво и завършено стихотворение за езерото Титикака. Изобщо, в книгата има и много поезия - ако приемем, че поезия има там, където съществува добра метафора.
Иска ми се да бях писала тази книга. И да я бях живяла. Но понеже не мога, ще я прочета повторно.
Накрая прилагам и няколко цитата, за да подплътя думите си, че книгата, освен забавна, се вълнува като жива, като крехко (но мъдро!) човече е. Диша.
"Слънцето гори. И ще гори още много дълги години [...] И въглеродът вътре в мен е направен така - от слънца тук и там, сред галактики, които отдавна ги няма. И ще се върне там. Ще бъде трева, ще бъде дюля, ще бъде лондонски чиновник. И ще си се носи над езерото Титикака, докато него го има, а после ще си намери други езера и галактики. Ще изстине, ще се разпадне на водород и хелий, на кварки, на струни, но няма да се загуби. Ще бъде островна мантра. Ще бъде завинаги. И ще се върне."
"Толкова много тайнство има в началото на пустинята! Сякаш невидима ръка е смачкала живота отвъд дървената арка или циментената табелка и е отредила там да живее самичка красивата смърт. И въпреки това - както сирени или самодиви - митична енергия отвъд те примамва да отидеш. Да се качиш на върха на дюната и да погледнеш оттатък. Да видиш море от пясък и да продължиш напред, докато се загубиш, докато се удавиш, докато изчезнеш и останеш завинаги там, където смъртта е красива..."
"Винаги съм отдавал особена почит на първи и последни моменти. Знам, че сами по себе си те не значат повече от моментите между тях, но оставят спомени, които понякога те карат да плачеш. Обичам такива спомени."
Книгата – избягвам да използвам жанрово определение, защото не е нито роман, нито пътепис, а се състезава в своя си литературна писта – е безкрайно вълнуваща. Тегли те към себе си с една особена гравитация, свежа и интересна. Ами да, като глътка свеж въздух е – искрена, без капка претенция, без излишна драма и тежест. Това само по себе си е интригуващо за един млад автор, чиято природа обикновено се бори ожесточено да оправдае липсата на жизнен опит със задълбаване в сериозни и тягостни теми. Або, много често, е над нещата; безкрайно забавен е и с много силно изразена самоирония. Историите му са ме разсмивали по разни автобуси и спирки, в метрото, в обедните почивки в офиса... И тази приятна лекота съвсем не е за сметка на смисъла и дълбочината. Або говори много – и еднакво добре, –както за смешното в живота, така и за законите, които водят човек, за вярата и религията, за обичта и привличането, за красивото и грозното.
Забравих да спомена, че прологът представлява едно много красиво и завършено стихотворение за езерото Титикака. Изобщо, в книгата има и много поезия - ако приемем, че поезия има там, където съществува добра метафора.
Иска ми се да бях писала тази книга. И да я бях живяла. Но понеже не мога, ще я прочета повторно.
Накрая прилагам и няколко цитата, за да подплътя думите си, че книгата, освен забавна, се вълнува като жива, като крехко (но мъдро!) човече е. Диша.
"Слънцето гори. И ще гори още много дълги години [...] И въглеродът вътре в мен е направен така - от слънца тук и там, сред галактики, които отдавна ги няма. И ще се върне там. Ще бъде трева, ще бъде дюля, ще бъде лондонски чиновник. И ще си се носи над езерото Титикака, докато него го има, а после ще си намери други езера и галактики. Ще изстине, ще се разпадне на водород и хелий, на кварки, на струни, но няма да се загуби. Ще бъде островна мантра. Ще бъде завинаги. И ще се върне."
"Толкова много тайнство има в началото на пустинята! Сякаш невидима ръка е смачкала живота отвъд дървената арка или циментената табелка и е отредила там да живее самичка красивата смърт. И въпреки това - както сирени или самодиви - митична енергия отвъд те примамва да отидеш. Да се качиш на върха на дюната и да погледнеш оттатък. Да видиш море от пясък и да продължиш напред, докато се загубиш, докато се удавиш, докато изчезнеш и останеш завинаги там, където смъртта е красива..."
"Винаги съм отдавал особена почит на първи и последни моменти. Знам, че сами по себе си те не значат повече от моментите между тях, но оставят спомени, които понякога те карат да плачеш. Обичам такива спомени."
June 9, 2019
Книгата се чете лесно и приятно, без да те обременява с нещо излишно. Кара те да мечтаеш и да искаш да пътуваш и още, и още… Да намираш онези хора, живеещи на другия край на света, които са толкова различни, но и същевременно толкова еднакви като нас.
Във времето, в което всеки е започнал да пише книги, препоръчвам горещо да прочетете тази. Тя не е за прехвалени пътувания в скъпи хотели, не е събрана от статуси във фейсбук, и няма да ви загуби времето.
Приятно четене!
Във времето, в което всеки е започнал да пише книги, препоръчвам горещо да прочетете тази. Тя не е за прехвалени пътувания в скъпи хотели, не е събрана от статуси във фейсбук, и няма да ви загуби времето.
Приятно четене!
September 11, 2019
Дебютният роман на Або може да се чете като пътепис, като дневник на пътешественика, като личен дневник, като хибрид между фикция и документалистика, а защо не дори и като приключенски роман в XXI век.
Още млад, той вече носи ореола на космополит, живял на четири континента и обиколил куп екзотични страни по начин, който излиза напълно от рамките на класическия туризъм. В този съвременен вариант на “По пътя” пътуващият вече е човек на света.
Формално романът е разграфен по дати като дневник и проследява престоя и пътуванията на Або в Перу и Боливия, като в него има припомняния и за други места и случки, както и много разсъждения за света и хората.
Книгата е написана в лежерен, непринуден и силно четивен стил, с много (само)ирония и хумор и хигиенична доза откровеност. Всъщност на моменти избухвах в силен и искрен смях - и то на места, които не са толкова смешни, колкото - през погледа на западен наблюдател - пресъздават по забавен начин цветисти до абсурд картини от онзи “приемен” свят.
Когато човек си тръгва, трябва да посее поводи за връщане - това е сякаш мотото на едноименната книга, и въпреки, че това обещание остава неизпълнено (и вероятно докрай ще остане) за много от посетените места, то отразява нагласата на едно поколение, което “не бройка” света и забележителностите му, а минава през него със съзнанието, че той е отворен и достъпен и завръщането е на един билет и едно спонтанно решение разстояние.
Прочетете цялото интервю тук: https://bit.ly/2lGb1v2
Още млад, той вече носи ореола на космополит, живял на четири континента и обиколил куп екзотични страни по начин, който излиза напълно от рамките на класическия туризъм. В този съвременен вариант на “По пътя” пътуващият вече е човек на света.
Формално романът е разграфен по дати като дневник и проследява престоя и пътуванията на Або в Перу и Боливия, като в него има припомняния и за други места и случки, както и много разсъждения за света и хората.
Книгата е написана в лежерен, непринуден и силно четивен стил, с много (само)ирония и хумор и хигиенична доза откровеност. Всъщност на моменти избухвах в силен и искрен смях - и то на места, които не са толкова смешни, колкото - през погледа на западен наблюдател - пресъздават по забавен начин цветисти до абсурд картини от онзи “приемен” свят.
Когато човек си тръгва, трябва да посее поводи за връщане - това е сякаш мотото на едноименната книга, и въпреки, че това обещание остава неизпълнено (и вероятно докрай ще остане) за много от посетените места, то отразява нагласата на едно поколение, което “не бройка” света и забележителностите му, а минава през него със съзнанието, че той е отворен и достъпен и завръщането е на един билет и едно спонтанно решение разстояние.
Прочетете цялото интервю тук: https://bit.ly/2lGb1v2
August 26, 2019
"Поводи за връщане" е книга, която четеш с усещането, че авторът е седнал до теб в някоя зимна вечер върху някой заснежен покрив някъде нависоко в планината, където звездите се открояват ярко в черното небе - и разказва. Приятелски и откровено. А ти слушаш с интерес, с любопитство и със зейнала уста. Току се прехласваш по някое описание на някое от местата, по които те води, току се замисляш върху някое философско разсъждение, описано така откровено и красиво, току се заливаш от смях от - ами, от приказната самоирония на разказвача. Това си е голям талант - самоиронията не може да се научи, или я притежаваш или не. А Або я притежава (за което леко му завиждам).
Честно казано след прочитането на "Поводи за връщане", силно се двоумя дали искам да посетя всички места през които те води книгата, защото Або така ярко ги е описал, с толкова тънко усещане за детайла, за онази наглед дребна подробност, която някой друг разказвач вероятно ще пропусне, наблягайки на картините, които ще рисува с думи, но точно тази подробност често е същата, която остава у нас дълго след като сме си тръгнали от даденото място и която придава онова усещане за доближаване до различната култура, за нещо разбрано и усетено - нишката, която свърза всички ни, въпреки различията породени от местата, които обитаваме. В този ред на мисли се двоумя дали искам да опороча спомените за местата, които посетих с Або, създавайки свои собствени - толкова хубаво бе изживяването.
Або е разказвач с усет - не само към самоиронията, но и към психологията на човека - успява с едно изречение, понякога дори с една дума да опише съвсем точно и ясно характера или особеностите на един човек. Або пише така, че имаш чувството, че нито веднъж не му се е наложило да спре в търсене на подходяща дума или описание. Езикът води плавно, богато описвайки, но с лекота. Интелигентен и непринуден език - истинска наслада.
Историята се разлива леко, непринудено, весело, ярко, а на места забавя, потъва в размисли - човекът срещу Вселената, човекът като част от Космоса, кръговратът на всичко - мислите на малкия човек в средата на езерото Титикака, с взор в невидимия за окото му Космос, но не и за душата, защото тя не е малка, а е с размерите на Космоса и е част от него, и е част от езерото Титикака на края на света, но всъщност край в природата няма.
Превъзходна история, която за мен бе изключително разнородно изживяване и най-вече ми показа голямата Вселена на малкия човек, който обикаля малкия ни свят с големите си мисли, срещайки хора с които сме толкова едн��кви във всичките си различия. Светът през очите на Або се усмихва дори и в най-абсурдните си проявления, а може би не светът се усмихва на Або, а той на него - дори в най-абсурдните му проявления, дори пред най-смръщените му лица. А това понамирисва на мъдрост. И може би е време да разберем, че често мъдростта се крие в нечия млада усмивка.
Благодаря ти, Або, че ме накара да се замисля върху това. Препоръчвам тази книга, която не е книга, ами си е цял един път. С усмивка.
Честно казано след прочитането на "Поводи за връщане", силно се двоумя дали искам да посетя всички места през които те води книгата, защото Або така ярко ги е описал, с толкова тънко усещане за детайла, за онази наглед дребна подробност, която някой друг разказвач вероятно ще пропусне, наблягайки на картините, които ще рисува с думи, но точно тази подробност често е същата, която остава у нас дълго след като сме си тръгнали от даденото място и която придава онова усещане за доближаване до различната култура, за нещо разбрано и усетено - нишката, която свърза всички ни, въпреки различията породени от местата, които обитаваме. В този ред на мисли се двоумя дали искам да опороча спомените за местата, които посетих с Або, създавайки свои собствени - толкова хубаво бе изживяването.
Або е разказвач с усет - не само към самоиронията, но и към психологията на човека - успява с едно изречение, понякога дори с една дума да опише съвсем точно и ясно характера или особеностите на един човек. Або пише така, че имаш чувството, че нито веднъж не му се е наложило да спре в търсене на подходяща дума или описание. Езикът води плавно, богато описвайки, но с лекота. Интелигентен и непринуден език - истинска наслада.
Историята се разлива леко, непринудено, весело, ярко, а на места забавя, потъва в размисли - човекът срещу Вселената, човекът като част от Космоса, кръговратът на всичко - мислите на малкия човек в средата на езерото Титикака, с взор в невидимия за окото му Космос, но не и за душата, защото тя не е малка, а е с размерите на Космоса и е част от него, и е част от езерото Титикака на края на света, но всъщност край в природата няма.
Превъзходна история, която за мен бе изключително разнородно изживяване и най-вече ми показа голямата Вселена на малкия човек, който обикаля малкия ни свят с големите си мисли, срещайки хора с които сме толкова едн��кви във всичките си различия. Светът през очите на Або се усмихва дори и в най-абсурдните си проявления, а може би не светът се усмихва на Або, а той на него - дори в най-абсурдните му проявления, дори пред най-смръщените му лица. А това понамирисва на мъдрост. И може би е време да разберем, че често мъдростта се крие в нечия млада усмивка.
Благодаря ти, Або, че ме накара да се замисля върху това. Препоръчвам тази книга, която не е книга, ами си е цял един път. С усмивка.
April 25, 2019
Прочетох книгата една седмица преди пътуването ми до Перу. Строхотна свежа и оригинална история, която се чете на един дъх.
Благодаря ти, Або, за това че ми позволи да видя Перу през твоите очи и да се посмея от сърце.
Благодаря ти, Або, за това че ми позволи да видя Перу през твоите очи и да се посмея от сърце.
June 13, 2019
In TWO words:JUST PERFECT 👌
January 22, 2022
Ако някога си се чудил дали да отидеш в Южна Америка, тази книга, ще ти даде повече от един повода да го направиш. Або е изключително искрен и забавен в разказите си.
April 18, 2023
Изключително забавен пътеписо-роман. Препоръчвам за любители на нетрадиционния хумор. Подходящ и за двата пола, въпреки че има доста мъжки размисли.
Displaying 1 - 9 of 9 reviews