Russian medievalist, linguist, and concentration camp survivor. During his lifetime, Likhachov was considered the world's foremost scholar of the Old East Slavic language and its literature.
Когато бях в осми клас, ни се падна да учим средновековна българска литература. Звучеше ужасно много преди да отворя учебника, от който естетически имаше какво да се желае. И се влюбих в малкото поднесен материал - “Азбучната молитва”, “За буквите” и даже във фактологически неактуалните от днешна перспектива откъси от “Шестоднев” и Средновековното житие на Александър Македонски.
Причината бяха едни относително кратки пояснителни текстове след почти всеки откъс с автор някой си академик Дмитрий Лихачов. Именно той - с простия си, елегантен и ерудиран език - преобърна представите ми за Средновековието, по-конкретно за българското. Толкова много любов и търпение имаше в думите му, толкова разбиране, точност и съпричастност. Тогава за първи път чух термина “държава на духа”, употребен по адрес на България за онзи участък от историята ни, в който близо пет века светска държава не съществува. Но съществуват Език и Църква. И Дух. С две думи - академикът ми подари цяла държава.
Затова съм благодарна на Евгений Водолазкин и анотацията на романа му “Лавър”, освен прочита, и за споменаването на Дмитрий Лихачов. Този истински руски човек на 20-ти век - роден през 1906 г. и починал през 1999 г. - е видял кажи-речи всичко от руската история на века, включително 4 години в трудов лагер и първата година на обсадения Ленинград. Но никога не е спрял да вижда, изучава, обича и преподава своята собствена, лична държава на духа. Академичната му кариера е блестяща, посещава неколкократно България, за да изучава средновековните и архиви и прокарва официално българската връзка в руската културна история.
Няма да коментирам писмата му до младите български читатели от 70-те, включени в тази книга. Диалогът на поколенията трябва винаги да е такъв - спокоен, благ, смирен и пълен с познание и мъдрост. И да, мъничко старомоден. Затова просто при прикачвам няколко писма - все още имаме нужда от тях:
Мъдра книга. По един много фин, ненатрапчив начин. Няма размахване на пръст и нравоучения, няма високопарни фрази и високомерие, а само споделен емоционален, нравствен и културен опит. И още нещо: мъдростта на Лихачов наистина е подплатена с милост и опрощение към човешките несъвършенства. Тя не идва само от хладния разум, който често е склонен да съди с право и без. От "Писмата" на Дмитрий Сергеевич може да се научи много. Даже и това да бъдем повече българолюбци като него.