На строежа на язовирна стена пристига нов бригадир – Васил Караджов. Бригадата, която поема, трябва в съкратен срок да укрепи появилите се в основата пукнатини. Караджов трудно се разбира с хората си. Неговият максимализъм не среща разбиране. Най-заядлив и чапат от бригадата е Златан. Между Васил и бюфетчийката на обекта Лиляна пламва любов. Караджов мечтае да има деца и все пак не иска да остави бездетната си съпруга, затова скъсва връзката си с Лиляна. Пристига старата му бригада, но той я праща на друг участък от обекта и остава при хората, с които работи отскоро. В забоя става срутване. Караджов си проправя път до затрупаните. Спасява трима. Последен остава Златан. Краката му са затиснати от паднала подпорна греда. Караджов я прерязва, но сам загива под рухналия таван. Оттогава строителите твърдят, че още чуват стъпките на бригадира някъде под язовирната стена като едно вечно напомняне за човешкия дълг и неговата цена. Романът е екранизиран през 1963 год. под режисурата на Ирина Акташева и Христо Писков. Във филма участват: Петър Слабаков, Григор Вачков, Джоко Росич, Георги Черкелов, Коста Цонев, Калина Антонова, Меди Димитрова и др. Музиката във филма е композирана от Васил Казанджиев.
Нула оценки, нула коментари на това произведение - и защо да го чета? Защото го намерих в едно ъгълче на една стара секция и корицата ме привлече.
Книгата е разделена на 3 части. Те лесно могат да бъдат наименовани с трите фази на човешкия живот: "Раждане", където за пръв път се срещаме с бригадата и се представят всички герои; "Живот", където се развива действието и навлизаме по-дълбоко и в тунела, и в конфликтите с партията, и в душите на героите; и "Смърт", макар че смърт няма. Стилът на книгата е на "просточовешки език", като под това имам предвид, че не са използвани толкова много стриктно миньорски термини, а прости думи, които добре изграждат картините в историята. Като споменем "добро изграждане" е трудно да не споменем начина, по който са написани героите - всеки от тях, било то мъж или жена, има свои собствени колебания, тревожности, дилеми и радости, които често се сблъскват с тези на останалите. Любимец лесно ми стана Караджов, често описван като двете страни на монетата - мъж с осанката на смъртта, носещ живот в бригадата, която води.
Пиша това сравнително късно, затова като завършек набързо ще дам отговор на въпроса, който си зададох, когато видях името - Защо "смърт няма"? И отговора е сравнително прост. В добрия смисъл, духа на миньора е една здрава колона, която не ще се срути въпреки всичко и така смъртта само ще стои облегната на тази колона, без да прави опити да я докосне пряко. В не толкова добрия смисъл, миньора е едно отчаяно животно, което знае, че е ако избяга от разпадащия се тунел, т.е. от едва ли не сигурна смърт, то за него ще настъпи социална такава и той ще бъде считан за не-толкова-другарски.