Репортерът пристигна от София в малко селце из пущинаците на Северозападна България. Беше късен ноември и улиците потъваха в кал. Изпратиха го от голям ежедневник да опише живота в едно обикновено селце.
Разкази и портрети от Северозапада
Знаеше, че ще бъде лесно. За Северозапада е винаги лесно да се говори. Тук всичко е най. Най-беден, най-изоставен, най-изпаднал. Но репортерът беше млад и нахъсан, искаше да напише хубава статия, нетипична. Избра си Владимирово.
Село никому непознато, но близо до областния град Монтана, само на 20 км, което щеше да му даде възможност, ако се наложи, да се прибере вечерта и да нощува в прилични условия.
Горан Атанасов е роден на 21 януари 1982 г. в Берковица. Живее и твори в родния си град. Завършва славянска филология в ЮЗУ „Неофит Рилски“, Благоевград през 2004 г, а през 2014 г. и следдипломна квалификация за учител по български език и литература в гимназиален етап. Последните 10 години работи като журналист и редактор в популярни електронни медии в Бургас. В момента е учител по БЕЛ в Лесотехническата професионална гимназия в Берковица. Негови пътеписи са публикувани във водещи медии за пътешествия и приключения. Няколко пъти редакцията на National Georgaphic България е награждавала пътеписите му.
Първата му книга „Ще се върна в седем“, сборник с разкази и пътеписи, бе отличена на Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“ в Хасково сред трите най-добри дебюта за 2017 г.
Кога за последно действието на разказа или романа, който сте чели, са се развивали на село? Кога за последно сте обръщали внимание на природните описания в един текст? Кога за последно природата и селският бит изобщо са присъствали в повествованието, при това почти със статута на главен герой?
Докато четях историите в “Махалата на совите” на Горан Атанасов (изд. Фама, 2020) си давах сметка тъкмо за това. Имах усещане, че това са истории писани далеч назад в годините, в една отдавна маргинализирана стилистика, в други времена, или най-малкото в детството, когато - ако и вие сте имали късмета да е преминавало на село поне по време на ваканциите - вероятно сте вземали от читалищната библиотека ловджийски истории, Йовков, Каралийчев, Елин Пелин…
В предговор към книгата критикът Митко Новков нарича това писане “бавно”. Не съм сигурна кой от многото смисли на това като че ли твърде често вече използвано понятие е имал предвид, но моето разбиране е, че това са разкази, отдалечени максимално от съвременното градско пространство, което владее огромен процент от литературните произведения и което свързваме със стрес, скорост, напрежение.
Горан Атанасов избира да разположи своите истории като че ли в напълно противоположно екзистенциално пространство - в село в Северозападна България. Край, за който репортерът от едноименния разказ “Махалата на совите” си мисли какво ще напише така: “Сигурен беше, че ще е лесно. За Северозапада лесно се говори. Тук всичко е най. Най-беден, най-изоставен, най-изпаднал.” Вероятно героят греши единствено за леснотата да опишеш всичко това.
Разказите в този сборник са доволно лични или поне такова е усещането - че са преминали през очите, слуха, семейните и лични спомени на автора си. Той пише за свои предшественици и свои съвременници (техните наследници), като по тази логика, на два цикъла - “Преди” и “После”, е разделена и книгата. През миналото към настоящето виси несигурният, клатещ се под всяка стъпка въжен мост на паметта, на наследството, и най-сетне на дълга животът да продължи да се отстоява на място, което отдавна всички млади напускат. Прочетете цялото ревю за книгата тук: https://bit.ly/2NbFTRT