Лаконично небе

by Иван Пейчев

Днес ние имаме нужда да потърсим истинския, неподправения, а не митологизирания образ на Иван Пейчев. Твърде много се говори и пише за резигнацията и скепсиса, за отчаянието, които били завладели поета особено през последните години от живота му, за мрачните интонации на късните му творби. Но дали наистина е така? Ако внимателно прочетем стихотворенията от последните две книги на поета - „Знамената са гневни" и „Сенки на крила", тоя мит бързо ще рухне. В тези творби има съмнение и страдание, болка и покруса, гняв и разочарование, но в тях няма и следа от апатия и униние.

Според Иван Пейчев поезията трябва да бъде другото име на надеждата. Надеждата, че човекът ще открие действителния път към истината, хармонията и красотата, че ще се прероди поетически пред лицето на бъдещето. Поезията в споменатите книги отразява сблъсъка на противоположни чувства, състояния и настроения, мъчително съмнение, раздвоение и вътрешни конфликти и именно затова неин естетически бог, нейно емоционално слънце е надеждата. И тук се сблъскваме с един парадокс - по своята най-дълбока и съкровена природа Иван Пейчев е лирик, а стиховете му почти винаги са изпълнени с драматично напрежение, заредени са с резки колизии и конфликти.
Почти във всяка строфа долавяме дълбоко страдание и вътрешно раздвоение. Поетическото самосъзнание на Пейчев се саморазгръща от конкретната метафора, образ или сравнение, от опредметената лирическа визия в своеобразен порив към абсолютното. На везните между космическата освободеност и по-ривност, и релефната, предметната образност, се ражда магията на лирическото слово у поета. Защо все пак има такова скрито драматично напрежение в поезията на Иван Пейчев? Отговорът на тоя въпрос се крие в противоречивостта на човешкото битие. Лирикът иска да пресъздаде поетически тайната, наречена човек. Но човекът никога не е един и същ, доброто не може да се разбере без злото, любовта не може да се възприеме без омразата, животът не може да се изтълкува без смъртта. Така поетът, като извайва словесните статуи на нежното любовно чувство или ликуващото великолепие на природата, неизбежно нарушава идилията, внасяйки драматични и даже трагични тонове. Понякога той дори вижда себе си като „един невероятен гладиатор", който пада „в мрежите на головата разлика / под ветото на стадионите, / които плюят семки". Но не се предава.

Иван Гранитски

124 pages, Paperback

Published January 1, 2020

About the author

Иван Пейчев е роден на 16 декември 1916 г. в град Шумен. Учи в Шуменската гимназия.
От 1939 до 1948 г. публикува епизодично произведения и сътрудничи на в. „Отечествен фронт”, „Работническо дело” и в. „Стършел”. От лятото до 9 септември 1942 г. пише първата си пиеса „Трите прилепа”. През периода 1949-1955 г. работи като кадровик в Димитровград и библиотекар в Калофер. През периода от лятото на 1955 до есента на 1964 г. завършва пиесата „Всяка есенна вечер“, която е превеждана, издавана и поставяна в чужбина. През 1958 г. дебютира като драматург с пиесата си „Ковачи на мълнии“. През пролетта на 1959 г. написва пиесата „Денят след най-кратката нощ“.

От 1966 г. работи като драматург в Сатиричния театър в София.

Удостоен със звание „Заслужил деятел на културата (1967). Отличен с Димитровска награда за пиесата “Всяка есенна вечер” (1974).

Умира след продължително боледуване на 9 юли 1976 г. в София. Националната награда за лирика „Иван Пейчев“ е учредена през 2004 г.