Колко голяма може да е простотията на човека? И какво всъщност представлява един тенец?
С настоящото издание на един от най-смешните сборници с разкази на Йордан Радичков „Водолей“ читателят ще намери отговор на тези и още много невъзможни въпроси.
„Някои смятат, че човек върви с простотията си, други пък твърдят обратното — че простотията върви с човека, тъй както той си върви и простотията върви с него; кихне ли, тя също започва да киха, седне ли на някоя маса, тя също сяда до него, вземе ли да говори, тя веднага ще почне да говори заедно с него и не е изключено дори да го надговори. Човек от провинцията ми разказваше, че при тях в едно държавно учреждение веднъж влязла простотията, седнала зад бюрото и никой не можал да я измести оттам. Доколкото си спомням, цяла комисия ходила да разследва случая, но простотията била извънредно категорична и по никой начин не искала да излезе от учреждението.“
Yordan Radichkov was a Bulgarian writer and playwright.
Literary critics Adelina Angusheva and Galin Tihanov called him "arguably the most significant voice of Bulgarian literature in the last third of the 20th century". Some literary critics have referred to him as the Bulgarian Kafka or Gogol. Radichkov is widely known for his numerous short stories, novels and plays. He is also known for the screenplays of the Bulgarian film classics Torrid Noon (1966) directed by Zako Heskiya, The Tied Up Balloon (1967) and The Last Summer (1974).
In 2000, Radichkov was decorated with the high government prize the Order of the Balkan Mountains. In 2007, a monument dedicated to him was officially opened at the garden of the former Royal Palace, nowadays National Art Gallery in Sofia city centre.
Смехът в този сборник е водещ. Селската ирония в една реалност омесена с фантастични мотиви го настига, след тях идва и онзи вкус на нашето си, на родопския въздух, на откачените хора, които обаче не ни плашат защото ги познаваме добре. Свикна ли сме с тях, живеем с тях. С обикновените неща и дори с простотията им, над която се смеем. А накрая идва момента, който винаги си напомням, особено когато чета нещо подобно - смей се на целия свят! Защото и света ти се смее по всяка вероятност. Защото колкото по-сериозно гледаме на живота, толкова сме по-тъжни.
“Водолей” е разделена на две части, и втората определено ми легна повече на сърце 😄 😇
Доста рядко вече посягам към старата бг школа, но когато стилът при поднасянето на подобни истории излиза от познатите традиции е голям плюс. Радичковия е точно такъв. Различен.
“Аз съм виждал човек, нищо човек, една педя дребосъче, а простотията му голяма колкото черква. Върви той под ръка със своята черква, като върви, задръства цялата улица, но никак не му мига окото. Мигар на човек с такава огромна простотия може да му мигне окото! Ще те прегази и ще си замине, без дори да те забележи”.
I think I'm done with this one. Нямам абсолютно никакво желание да я приключа. Не ми донесе нищо друго освен раздразнение и подтиснатост. Не видях абсолютно нищо смешно в нея. Само отблъскваща простотия, жестокост към животни и сексизъм. Може да не ѝ е момента. Може аз да не съм достатъчно извисена, за да прозра отвъд написаното. Може. Това, което със сигурност знам, че съм е демотивирана да търся под вола - теле. Човек, на когото имам доверие по адрес на класиците сподели, че пиесите му са много по-добри. Склонна съм да им дам шанс. Но след време. За сега мисля да се разделя с Радичков по живо, по здраво.
Кулминационна точка в развитието на Радичковата гротеска; особено втората част на сборника, “Нова Библия”. Умелото преплитане на битови и ежедневни ситуации с фолклорни и фантастични елементи, пропити с брилянтен, абсурдистки хумор, както и разчупването на установения канон за структурата на едно литературно произведение резултират в най-бясно завихреният магически реализъм на българска почва!