What do you think?
Rate this book
451° по Фаренхайт/Гробище за лунатици
Два романа от безспорния доайен на американската литература.
451° по Фаренхайт
Дошло е време, когато пожарникарите сами палят пожари. Пожарникарят Гай Монтег обича да подклажда огъня и да гледа как книгите изгарят, докато не се запознава с едно седемнайсетгодишно момиче, което му разказва за минало, когато хората не са се страхували, и с един професор, който му разкрива бъдеще, в което хората могат да мислят. Гай Монтег вече знае какво трябва да направи...
Гробище за лунатици
Нощта на Вси светии, 1954 г. Млад, обсебен от филмите сценарист е нает от голямо студио. Анонимно разследване свързва задния двор на гиганта „Максимус Филмс“ със зловещото гробище, от което го дели само една стена. Младият сценарист ще направи ужасяващо разкритие, което ще го въвлече във водовъртеж от интриги и загадки сред блясъка на киноиндустрията.
Ветеран фантаст с поетичен талант, драматург и сценарист - Рей Бредбъри има дълъг стаж в това да провокира мисленето на поколения читатели и да разкъсва рамките на конформизма. Вместо да създава светове убежища, той пречупва собствените ни слабости през необичайни призми.
451° по Фаренхайт
Дошло е време, когато пожарникарите сами палят пожари. Пожарникарят Гай Монтег обича да подклажда огъня и да гледа как книгите изгарят, докато не се запознава с едно седемнайсетгодишно момиче, което му разказва за минало, когато хората не са се страхували, и с един професор, който му разкрива бъдеще, в което хората могат да мислят. Гай Монтег вече знае какво трябва да направи...
Гробище за лунатици
Нощта на Вси светии, 1954 г. Млад, обсебен от филмите сценарист е нает от голямо студио. Анонимно разследване свързва задния двор на гиганта „Максимус Филмс“ със зловещото гробище, от което го дели само една стена. Младият сценарист ще направи ужасяващо разкритие, което ще го въвлече във водовъртеж от интриги и загадки сред блясъка на киноиндустрията.
Ветеран фантаст с поетичен талант, драматург и сценарист - Рей Бредбъри има дълъг стаж в това да провокира мисленето на поколения читатели и да разкъсва рамките на конформизма. Вместо да създава светове убежища, той пречупва собствените ни слабости през необичайни призми.
448 pages, Paperback
Published April 1, 2015
9 people are currently reading
38 people want to read
About the author
Ray Bradbury
2,561 books25.2k followersRay Douglas Bradbury was an American author and screenwriter. One of the most celebrated 20th-century American writers, he worked in a variety of genres, including fantasy, science fiction, horror, mystery, and realistic fiction.
Bradbury is best known for his novel Fahrenheit 451 (1953) and his short-story collections The Martian Chronicles (1950), The Illustrated Man (1951), and The October Country (1955). Other notable works include the coming of age novel Dandelion Wine (1957), the dark fantasy Something Wicked This Way Comes (1962) and the fictionalized memoir Green Shadows, White Whale (1992). He also wrote and consulted on screenplays and television scripts, including Moby Dick and It Came from Outer Space. Many of his works were adapted into television and film productions as well as comic books. Bradbury also wrote poetry which has been published in several collections, such as They Have Not Seen the Stars (2001).
The New York Times called Bradbury "An author whose fanciful imagination, poetic prose, and mature understanding of human character have won him an international reputation" and "the writer most responsible for bringing modern science fiction into the literary mainstream".
Bradbury is best known for his novel Fahrenheit 451 (1953) and his short-story collections The Martian Chronicles (1950), The Illustrated Man (1951), and The October Country (1955). Other notable works include the coming of age novel Dandelion Wine (1957), the dark fantasy Something Wicked This Way Comes (1962) and the fictionalized memoir Green Shadows, White Whale (1992). He also wrote and consulted on screenplays and television scripts, including Moby Dick and It Came from Outer Space. Many of his works were adapted into television and film productions as well as comic books. Bradbury also wrote poetry which has been published in several collections, such as They Have Not Seen the Stars (2001).
The New York Times called Bradbury "An author whose fanciful imagination, poetic prose, and mature understanding of human character have won him an international reputation" and "the writer most responsible for bringing modern science fiction into the literary mainstream".
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 5 of 5 reviews
May 27, 2023
Не помня вече какво съм чел от Бредбъри навремето, когато като тийнейджър започнах да се интересувам от фантастика. Със сигурност „Марсиански хроники“ и две-три други неща, които ме оставиха с впечатлението, че Бредбъри е писател фантаст. Той самият обаче като че ли винаги е бягал от този етикет. И с право - умът му е твърде сложен, за да бъде категоризиран така лесно. Предполагам, че по-вярно ще е да го броим за писател, който от време на време пише за бъдещето.
Двата романа са отдалечени помежду си от 37 години живот и писателски търсения. Въпреки това езикът в тях като че ли не е претърпял промяна. Трудно е да го сбъркаш с нечий друг. Неповторим и недостижим. Именно езикът на Бредбъри е способен да обезсърчи ленивия читател – онзи, който, подмамен от популярността на автора и заглавията на романите, си казва: „Ооо, но това е толкова трудно за четене! Аз очаквах нещо в стила на Дан Браун. Да се лее историята като на филм.“ Тя пак си се лее, стига да успееш да уловиш потока на мисълта на Бредбъри. Метафоричният изказ, склонността му да описва напълно ординерни неща по един ужасно сложен начин, наистина изисква специална настройка. Не можеш просто да си отвориш Бредбъри на някое шумно място и да очакваш действието да те завладее и да те отведе в неговите нереални светове. Особено валидно е това за „Гробище за лунатици“ – книга, която започва трудно и продължава в същия дух, докато изведнъж не си дадеш сметка, че историята неусетно, но изцяло те е погълнала – пренесъл си се сред филмовите декори, кутиите с целулоидни ленти, потънали в прах, крещящите през рупорите си режисьори, тракащите на архаичните си пишещи машини сценаристи. Вече не си читател, а почитател. Стоиш пред някакъв ресторант с куфарчето си, в което си събрал най-ценното си притежание – автографите на звездите от екрана. Няма значение дали са ти любими. Няма значение колко изпразнени от съдържание са те в личния си живот. Важното е да се докопаш до автограф. Превръщаш се в статист, който до края на живота си ще сочи с пръст на приятели и потомци онзи кратък миг, в който камерата е запечатала невзрачния му образ: „Виждаш ли? Ето това съм аз. Беше през 38-ма. Златната ера на киното. Какъв шедьовър, нали?“.
Действието в „Лунатиците“ все повече се насища и накрая отгръщаш страница след страница в треска да узнаеш какво става накрая. Забележително е и описанието на преследването на Монтег във „Фаренхайт“. Друг автор би го събрал на две страници или пък би го наситил с куп допълнителни премеждия. Само словото на Бредбъри обаче е способно да предаде екзистенциалния ужас на случващото се. До такава степен, че вече да не се страхуваш толкова за героя, колкото за самия себе си – потопен докрай в един абсурден и все пак възможен свят на бълващи петрол пожарникарски маркучи, смъртоносни електронни кучета, свръхзвукови бомбардировачи и огнеупорни домове с огромни екрани вместо стени. Книгата е толкова добра, че започваш да намираш основания за правотата на антитезата: „А дали всъщност книгите действително не са зло, от което трябва да се отървем час по-скоро?“ Пепелта от изгорените страници сякаш проскърцва между зъбите ти. Свят, в който не е останало нищо за обичане. Какъвто впрочем е светът и на двата града от „Лунатиците“ – в него пък не е останало нищо, в което да вярваш истински, защото всичко е една добре гримирана илюзия. Прекрасен Бредбъри! Продължаваме заедно нататък.
Двата романа са отдалечени помежду си от 37 години живот и писателски търсения. Въпреки това езикът в тях като че ли не е претърпял промяна. Трудно е да го сбъркаш с нечий друг. Неповторим и недостижим. Именно езикът на Бредбъри е способен да обезсърчи ленивия читател – онзи, който, подмамен от популярността на автора и заглавията на романите, си казва: „Ооо, но това е толкова трудно за четене! Аз очаквах нещо в стила на Дан Браун. Да се лее историята като на филм.“ Тя пак си се лее, стига да успееш да уловиш потока на мисълта на Бредбъри. Метафоричният изказ, склонността му да описва напълно ординерни неща по един ужасно сложен начин, наистина изисква специална настройка. Не можеш просто да си отвориш Бредбъри на някое шумно място и да очакваш действието да те завладее и да те отведе в неговите нереални светове. Особено валидно е това за „Гробище за лунатици“ – книга, която започва трудно и продължава в същия дух, докато изведнъж не си дадеш сметка, че историята неусетно, но изцяло те е погълнала – пренесъл си се сред филмовите декори, кутиите с целулоидни ленти, потънали в прах, крещящите през рупорите си режисьори, тракащите на архаичните си пишещи машини сценаристи. Вече не си читател, а почитател. Стоиш пред някакъв ресторант с куфарчето си, в което си събрал най-ценното си притежание – автографите на звездите от екрана. Няма значение дали са ти любими. Няма значение колко изпразнени от съдържание са те в личния си живот. Важното е да се докопаш до автограф. Превръщаш се в статист, който до края на живота си ще сочи с пръст на приятели и потомци онзи кратък миг, в който камерата е запечатала невзрачния му образ: „Виждаш ли? Ето това съм аз. Беше през 38-ма. Златната ера на киното. Какъв шедьовър, нали?“.
Действието в „Лунатиците“ все повече се насища и накрая отгръщаш страница след страница в треска да узнаеш какво става накрая. Забележително е и описанието на преследването на Монтег във „Фаренхайт“. Друг автор би го събрал на две страници или пък би го наситил с куп допълнителни премеждия. Само словото на Бредбъри обаче е способно да предаде екзистенциалния ужас на случващото се. До такава степен, че вече да не се страхуваш толкова за героя, колкото за самия себе си – потопен докрай в един абсурден и все пак възможен свят на бълващи петрол пожарникарски маркучи, смъртоносни електронни кучета, свръхзвукови бомбардировачи и огнеупорни домове с огромни екрани вместо стени. Книгата е толкова добра, че започваш да намираш основания за правотата на антитезата: „А дали всъщност книгите действително не са зло, от което трябва да се отървем час по-скоро?“ Пепелта от изгорените страници сякаш проскърцва между зъбите ти. Свят, в който не е останало нищо за обичане. Какъвто впрочем е светът и на двата града от „Лунатиците“ – в него пък не е останало нищо, в което да вярваш истински, защото всичко е една добре гримирана илюзия. Прекрасен Бредбъри! Продължаваме заедно нататък.
December 27, 2022
451° по Фаренхайт - 5/5 ⭐
Гробище за лунатици - 3/5 ⭐
Гробище за лунатици - 3/5 ⭐
January 27, 2021
Fahrenheit 451 5/5; A Graveyard for lunatics 2/5;
December 21, 2024
"451° по Фаренхайт" си заслужава значително повече от "Гробище за лунатици".
Първата книга ми хареса повече, защото историята беше много по-концентрирана и по-оригинално измислена. Караше те да се замисляш над прочетеното и те вълнуваше как ще продължи.
Идеята за недооценяването на книгите и страхът от пропаганда чрез тях е толкова актуална тема...и смятам, че винаги ще бъде!
Първата книга ми хареса повече, защото историята беше много по-концентрирана и по-оригинално измислена. Караше те да се замисляш над прочетеното и те вълнуваше как ще продължи.
Идеята за недооценяването на книгите и страхът от пропаганда чрез тях е толкова актуална тема...и смятам, че винаги ще бъде!
September 5, 2024
451* по Фаренхайт -4/5
ще се върна към гробището друг път
ще се върна към гробището друг път
Displaying 1 - 5 of 5 reviews