В тази книга става дума за всъщност почти нищо, защото е опит да се разкаже и покаже почти нещо. В това нещо има много хаос, малко нещо любов и жестокост, повече секс, малоумие и безумие, мелодрама и драматизъм, едно-друго. При това не е очевидно къде започва едното и кога свършва другото. Както впрочем и това къде започва Кулеков и кога го започва Кулев. Това, което става, се случва неясно, но накрая дава някакъв резултат, и в това е вицът. Който завършва съвсем по български. Поради което тук става дума за всичко. Защото, както е известно, има малко български неща, но има много български трупове. При Кулеков и Кулев обаче има едното и другото. Георги Каприев
Иван Кулеков е химик, който е драскал карикатури, но е филолог, който е писал по радиото, защото неговите пиеси са се играли в Народния, Сатиричния, Младежкия и други театри, но пък не е чел някои от своите книги, тъй като те са на италиански или унгарски, и въпреки че са го превеждали във всички европейски страни, се е кандидатирал за президент на BG, а не се е гледал дълги години в телевизора, докато един анимационен филм по негов сценарий влязъл в колекцията на Музея за модерно изкуство в Ню Йорк, и снимайки документални филми в Китай или село Хирево, Кулеков се опитвал да събере образи и думи от цял свят в списание „Паралели“, но в продължение на повече от 15 години ги затварял между кориците на тази книга, която, както се мълвяло, започвала с нищо и завършвала със „Защо?“.
Иван Кулеков за себе си и книгата си „Фотописи“ в едно изречение
Типично в стил Кулеков е този разказ. Тук, в тази книга, казва много. Някои неща са се получили. Но като цяло... Нищо. Толкова българско е, колкото трагичния битовизъм на българина. Но не, не искам това да ми е представата за това битие. Вярно, че е писана в началото на 2000-те години. И комбинира деветдесетарските мечти от/на/за Америка и ограниченото мислене у нас по онова време, но все пак ми се ще да мисля, че не това е финалът на всеки бг виц.