What do you think?
Rate this book
Някога бяхме богове
Мартин Петков (р. 1976, София) работи като юрист. Публикува проза и поезия от 1997г. Автор е на стихосбирките "Сателитни антени" (1998) и "Зимни птици" (2011), както и на сборника с повести "Те не вярват в приказки" (2008). Неговите стихове са публикувани в сп. "Пламък", сп. "Понеделник", сборници и алманаси с поезия, вкл. Славейковите празници на поезията (2006,2007).
Прозата на Мартин Петков е предимно фантастична и често повлияна и/или вдъхновена от автори като Аркадий и Борис Стругацки, Хорхе Луис Борхес, Габриел Гарсия Маркес и др. Много от кратките му разкази са били отличавани и публикувани в рамките на литературни конкурси на български издателства и електронни медии.
В сборника "Някога бяхме богове" са включени както нови и напълно непознати текстове, така и разкази, публикувани преди това в периодични издания и антологии.
Прозата на Мартин Петков е предимно фантастична и често повлияна и/или вдъхновена от автори като Аркадий и Борис Стругацки, Хорхе Луис Борхес, Габриел Гарсия Маркес и др. Много от кратките му разкази са били отличавани и публикувани в рамките на литературни конкурси на български издателства и електронни медии.
В сборника "Някога бяхме богове" са включени както нови и напълно непознати текстове, така и разкази, публикувани преди това в периодични издания и антологии.
140 pages, ebook
Published September 3, 2019
22 people want to read
About the author
Мартин Петков
28 books5 followersМартин Петков е роден през 1976 г. в София. Завършва Втора английска гимназия и Право в Софийския университет. Работи като юрист. Публикува проза и поезия от края на деветдесетте години на двайсети век.
Пише истории с фантастичен елемент. Има няколко самостоятелни книги. Опитва се да създава съвременна литература, която задава въпроси към настоящето и наднича през ключалките на бъдещето.
Стихотворенията на Мартин Петков най-често са в стила на класическия пънк-хоп. Събрани са в една-две стихосбирки, които още могат да се намерят от по-упоритите читатели.
Пише истории с фантастичен елемент. Има няколко самостоятелни книги. Опитва се да създава съвременна литература, която задава въпроси към настоящето и наднича през ключалките на бъдещето.
Стихотворенията на Мартин Петков най-често са в стила на класическия пънк-хоп. Събрани са в една-две стихосбирки, които още могат да се намерят от по-упоритите читатели.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 7 of 7 reviews
June 25, 2016
Някога бяхме богове, но винаги ще сме хора: http://knigolandia.info/book-review/n...
Ако не бяха събрани зад една корица, нямаше да повярвате, че това са разкази, писани от един човек. “Някога бяхме богове” е като разфокусиран компас – сочи тук, там, не знаеш къде е Северът, къде е посоката, която за Мартин Петков е вярната, която е неговата. Мисля, че и той не го знае още и това всъщност не е лошо. Той може да пише фантастика, може да пише политическа сатира, може да дълбае из по-сериозни разкази с прецизни препратки към други произведения и автори, а може и да се забавлява с хумор. Мисля, че само драмата не му е сила и знам, че ще ме разбере – избива на сантименталност, не трогва наистина, или поне мен не успява. Истината е, че в разказите му основно има кротка хуманност, личи липса на агресия и показност. Но той сам ще реши накъде да поеме. Наясно съм, че със сборник у нас не се пробива – и той го знае. Ще дойде роман. Какъв ще е – ето това е енигма :)
Издателство ЕРГО
http://knigolandia.info/book-review/n...
Ако не бяха събрани зад една корица, нямаше да повярвате, че това са разкази, писани от един човек. “Някога бяхме богове” е като разфокусиран компас – сочи тук, там, не знаеш къде е Северът, къде е посоката, която за Мартин Петков е вярната, която е неговата. Мисля, че и той не го знае още и това всъщност не е лошо. Той може да пише фантастика, може да пише политическа сатира, може да дълбае из по-сериозни разкази с прецизни препратки към други произведения и автори, а може и да се забавлява с хумор. Мисля, че само драмата не му е сила и знам, че ще ме разбере – избива на сантименталност, не трогва наистина, или поне мен не успява. Истината е, че в разказите му основно има кротка хуманност, личи липса на агресия и показност. Но той сам ще реши накъде да поеме. Наясно съм, че със сборник у нас не се пробива – и той го знае. Ще дойде роман. Какъв ще е – ето това е енигма :)
Издателство ЕРГО
http://knigolandia.info/book-review/n...
December 28, 2019
Господи, какво прочетох току-що... :( „Бедните ми мозъци“, както би казал Зейфод. Абе, хора, научете се, че годината вече е 2019. Братя Стругацки не са най-добрия пример за подражание. Още по-малко когато авторът разполага с 1/3425345345 от техния талант. И упорито тика всеки свой герой в забутаната България, само и само за да се понрави на критика, журита и издатели. „Стига простотии бе, тате!“, ако трябва да цитираме класиката. На книги като тази (а и по принцип на 99% от тези с БГ-сетинг) мястото им е в селски нужник — та баба и дядо, докато произвеждат брутния си вътрешен продукт, да се умиляват по времената на соцреализма, когато сред българските автори са се славословили имената на СтеЦе-то и другите фекализатори и майстори на помията. И дори след употребата по предназначение страниците на книги като тази пак няма да са по-зацапани, отколкото са сега. Господи...
April 29, 2016
Най-после след няколко годишно очакване излезе нова книга с проза от Мартин Петков. Сборника напълно оправда високите ми очаквания за качествена фантастика с хуманистичен вкус.
Нека разхвърлям разказите накратко:
„Времето и ние“ – Кратък разказ, който ме скъса на парчета и не можах да продължа с книгата същата вечер. В едно изоставено родопско село витаят духовете на хора, отдавна превърнали се, поне за мен, в архетипи. Витаят и се чудят: Какво по дяволите правим. Дали ще ги разпознаете? Дали ще успеят да ви докоснат? Мен ме разтърсиха.
„Когато се връщаш при мен“ – Красива и тъжна история свързана с отколешната мечта на човечеството да полети към далечните галактики и една любов, неувяхваща въпреки
време-пространствените пречки. Дали?
„Последният разказ на Ярослав Хлеб“ – Разкошен поклон към Борхес и неговото творчество. Ако един разказ остане ненаписан, съществува ли след като авторът му умре?
„Доматите сини, телетата с криле“ – Земята е на път да се влее в голямото междугалактическо семейство. Дали ползите са повече от вредите? Чудесен, поради няколко причини разказ.
1 Достойно продължение на една от любимите ми книги: „Второто нашествие на марсианците.“
2 Пророчески черен хумор спрямо сегашната ни външно политическа ситуация.
3 Абе, прочетете за да разберете, спирам да изброявам.
„Бар „Гузната кокошка““ – Също усетих така желания привкус на Хосе Луис. Един бар съществуващ и несъществувал, който намира правилните хора, или може би те го намират? Разкошен!
„Не се обръщай на зад“ – Кибер-пънкарската версия на мита за Орфей и Евридика, чудесно представена в класическа осемдесетташка форма. Малко ми напомни за ранните неща на Пелевин. Отново повдига повече въпроси, от колкото дава отговори. Отново има тънка линия на остра ирония.
„Книгата на един слуга“ – Този разказ ме доведе до кратка, но напоителна, кореспонденция с Мартин, която ме накара да се заровя в най-прашните ъгли на пазарджишката библиотека в търсене на забравено знание. Една различна история за Иисус, учениците му и църквата, с шеметен край.
„Този човек дойде от земята“ – Социалната фантастика ми е любим жанр, а Марто я умее много. Успя да ме върне в ученическите години, когато градях представите си за света и отново да ме накара да се замисля: Какво е да си човек?
„Съгласно Тринадесети раздел на Банановата инструкция“ – Ха, много забавен разказ, който смекчава тона на сборника и допринася за цялостния му добър изглед. Един разбит кораб на напреднала цивилизация оставя трайни следи в културата на дивашка планета. Само двама братя могат да поправят щетите.
„Експериментът Холенщайн“ – По-скоро есе, отново в духа на Борхес, относно човешката (и вселенска) икономическа еволюция. Остави ми едновременно горчив привкус и лъч надежда.
„На север от стенния часовник“ – Изкъртен „стругарски“ пъзел от няколко почти несъвпадащи си парчета, Даже не искам да ви открехвам вратата към тези светове, потопете се сами.
„Някога бяхме богове“ – Пилотният разказ крие опасно забравено знание за миналото на човешката раса. Изпълнен с мистично минало и капка светло бъдеще.
„Да имаш бъдеще, Бояне“ – Брутално мрачна балканска антиутопия, която най-много се приближава до предишната книга на Мартин „Те не вярват в приказки“, но много по-черногледа, безнадеждна и, за съжаление, вероятна.
Както се вижда, като всяка добра фантастика, сборникът задава повече въпроси за размисъл, от колкото дава готови отговори; нещо което все по рядко се случва, заради забързания живот на обикновения книгояд, който иска всичко сдъвкано и изплюто в безлична лесна за храноосмисляне каша. Ако сте такъв (забързан, изнервен, търсещ бягство от живота в един час четене) това не е вашата книга. Ако все пак искате нещо, което ще ви накара да се замислите за миналото, настоящето, бъдещето и вашето място из тях – горещо препоръчвам.
Нека разхвърлям разказите накратко:
„Времето и ние“ – Кратък разказ, който ме скъса на парчета и не можах да продължа с книгата същата вечер. В едно изоставено родопско село витаят духовете на хора, отдавна превърнали се, поне за мен, в архетипи. Витаят и се чудят: Какво по дяволите правим. Дали ще ги разпознаете? Дали ще успеят да ви докоснат? Мен ме разтърсиха.
„Когато се връщаш при мен“ – Красива и тъжна история свързана с отколешната мечта на човечеството да полети към далечните галактики и една любов, неувяхваща въпреки
време-пространствените пречки. Дали?
„Последният разказ на Ярослав Хлеб“ – Разкошен поклон към Борхес и неговото творчество. Ако един разказ остане ненаписан, съществува ли след като авторът му умре?
„Доматите сини, телетата с криле“ – Земята е на път да се влее в голямото междугалактическо семейство. Дали ползите са повече от вредите? Чудесен, поради няколко причини разказ.
1 Достойно продължение на една от любимите ми книги: „Второто нашествие на марсианците.“
2 Пророчески черен хумор спрямо сегашната ни външно политическа ситуация.
3 Абе, прочетете за да разберете, спирам да изброявам.
„Бар „Гузната кокошка““ – Също усетих така желания привкус на Хосе Луис. Един бар съществуващ и несъществувал, който намира правилните хора, или може би те го намират? Разкошен!
„Не се обръщай на зад“ – Кибер-пънкарската версия на мита за Орфей и Евридика, чудесно представена в класическа осемдесетташка форма. Малко ми напомни за ранните неща на Пелевин. Отново повдига повече въпроси, от колкото дава отговори. Отново има тънка линия на остра ирония.
„Книгата на един слуга“ – Този разказ ме доведе до кратка, но напоителна, кореспонденция с Мартин, която ме накара да се заровя в най-прашните ъгли на пазарджишката библиотека в търсене на забравено знание. Една различна история за Иисус, учениците му и църквата, с шеметен край.
„Този човек дойде от земята“ – Социалната фантастика ми е любим жанр, а Марто я умее много. Успя да ме върне в ученическите години, когато градях представите си за света и отново да ме накара да се замисля: Какво е да си човек?
„Съгласно Тринадесети раздел на Банановата инструкция“ – Ха, много забавен разказ, който смекчава тона на сборника и допринася за цялостния му добър изглед. Един разбит кораб на напреднала цивилизация оставя трайни следи в културата на дивашка планета. Само двама братя могат да поправят щетите.
„Експериментът Холенщайн“ – По-скоро есе, отново в духа на Борхес, относно човешката (и вселенска) икономическа еволюция. Остави ми едновременно горчив привкус и лъч надежда.
„На север от стенния часовник“ – Изкъртен „стругарски“ пъзел от няколко почти несъвпадащи си парчета, Даже не искам да ви открехвам вратата към тези светове, потопете се сами.
„Някога бяхме богове“ – Пилотният разказ крие опасно забравено знание за миналото на човешката раса. Изпълнен с мистично минало и капка светло бъдеще.
„Да имаш бъдеще, Бояне“ – Брутално мрачна балканска антиутопия, която най-много се приближава до предишната книга на Мартин „Те не вярват в приказки“, но много по-черногледа, безнадеждна и, за съжаление, вероятна.
Както се вижда, като всяка добра фантастика, сборникът задава повече въпроси за размисъл, от колкото дава готови отговори; нещо което все по рядко се случва, заради забързания живот на обикновения книгояд, който иска всичко сдъвкано и изплюто в безлична лесна за храноосмисляне каша. Ако сте такъв (забързан, изнервен, търсещ бягство от живота в един час четене) това не е вашата книга. Ако все пак искате нещо, което ще ви накара да се замислите за миналото, настоящето, бъдещето и вашето място из тях – горещо препоръчвам.
September 28, 2016
Или умението да описваш реалността по болезнено-жесток начин, без да разказваш за нея...
(цялото ми ревю тук: http://fantasylarpcenter.com/books/50...)
Този сборник ме хвърли в няколко паралелни реалности, в бъдеще и минало време, сред непознати земи и познати проблеми, в светове, колкото далечни, толкова и възможни... Някога бяхме богове, сега... сме това, а дали някога ще бъдем като майката на Боян?
(цялото ми ревю тук: http://fantasylarpcenter.com/books/50...)
Този сборник ме хвърли в няколко паралелни реалности, в бъдеще и минало време, сред непознати земи и познати проблеми, в светове, колкото далечни, толкова и възможни... Някога бяхме богове, сега... сме това, а дали някога ще бъдем като майката на Боян?
August 2, 2018
По принцип не съм от хората, които можете да намерите на някое литературно четене, събитие, среща с автори или дискусия на тема каква жалка пасмина сме това книжните блогъри – е, и да съм там, ще се покрия усърдно, и ще се усмихвам енигматично, особено ако някой рече да ми спомене името. Но тази книжка ме намери точно на едно такова четене на компания от четирима автори, които оказа се, че са ми или ще ми станат доста скоро любими – Петър Тушков, Владо Полеганов, Мартин Петков и Васил Георгиев. А като видиш една група творци, доброволно съгласили се заедно да ти осигурят кратък достъп до безкрайните си съзнания, със сигурност може да повярваш на правилото с каквито се събереш такива ставаш – тоест умът ви го очакват ви наистина фантастични моменти във всеки един смисъл на думата.
Някога бяхме богове е чудесен малък сборник на много различни разкази, които съвсем общо могат да се нарекат фантастични, но по-скоро са с леки нереалностни моменти, очакващи да ви приклещят на финала с доста неочаквана развръзка на иначе смущаваща, но не винаги съвсем нереална ситуация. Ще пътуваме из дебрите на компютърния ад, търсейки своята битова Евридика; ще намерим изгубено евангелие, или по-скоро внимателно унищожено такова, което ще даде някой и друг логичен отговор на хилядолетни въпроси; и ще ходим редом до ангели-бойци, опитващи се не съвсем да спасят остатъците от бъдещето ни човешко.
И ще се опитаме да не четем дребния шрифт на междугалактическия вид на ЕС, където изравняването на законовите разпоредби придобива до��та крайно значение за някои конкретни човешки органи; ще търсим ненаписан разказ, роден в борхесовата реалност на мислите, по-силни от създателите си; и ще чакаме последния изгрев на непознато място с непознати същества, но краят е край под всяко небе. Ще намерим приказна библиотека, съдържаща спомена за човечеството такова, каквото си мечтаем някога да бъде отново; ще посетим място, което го няма, освен ако нямаме нуждата да е там; и ще си поговорим за това как се консумират приказни герои от извънземен характер, когато попаднат в средновековно село от гладни чумави голтаци.
И ще пътуваме в пространството, за да спечелим време; и ще говорим невъзможности, за да намерим правилното решение на загадка, която ми е трудно да дефинирам, и въобще ще странстваме през разни дименционни тунели на идеите, които някога са ни хрумвали на сън, и дори може би наяве, но явно някой друг е уловил, и пресъздал в истории, които можем да обсъждаме на някое следобедно кафе, промърморвайки – това ми е познато отнякъде. Елегатно изградени разкази, дори и в малките си обеми, успяващи да кажат всичко нужно, и да намекнат още малко зад последната дума, достатъчно, за да се усмихнеш сам на себе си, казвайки си Ето, точно така трябва да е. Чудесен пример за четивна и добра литература, която не пропускайте, ако наистина ви се чете нещо замислящо по онзи градивен начин, каращ ни да усещаме света не просто като малко по-разбираемо място, а всъщност като доста по-интересно такова.
Някога бяхме богове е чудесен малък сборник на много различни разкази, които съвсем общо могат да се нарекат фантастични, но по-скоро са с леки нереалностни моменти, очакващи да ви приклещят на финала с доста неочаквана развръзка на иначе смущаваща, но не винаги съвсем нереална ситуация. Ще пътуваме из дебрите на компютърния ад, търсейки своята битова Евридика; ще намерим изгубено евангелие, или по-скоро внимателно унищожено такова, което ще даде някой и друг логичен отговор на хилядолетни въпроси; и ще ходим редом до ангели-бойци, опитващи се не съвсем да спасят остатъците от бъдещето ни човешко.
И ще се опитаме да не четем дребния шрифт на междугалактическия вид на ЕС, където изравняването на законовите разпоредби придобива до��та крайно значение за някои конкретни човешки органи; ще търсим ненаписан разказ, роден в борхесовата реалност на мислите, по-силни от създателите си; и ще чакаме последния изгрев на непознато място с непознати същества, но краят е край под всяко небе. Ще намерим приказна библиотека, съдържаща спомена за човечеството такова, каквото си мечтаем някога да бъде отново; ще посетим място, което го няма, освен ако нямаме нуждата да е там; и ще си поговорим за това как се консумират приказни герои от извънземен характер, когато попаднат в средновековно село от гладни чумави голтаци.
И ще пътуваме в пространството, за да спечелим време; и ще говорим невъзможности, за да намерим правилното решение на загадка, която ми е трудно да дефинирам, и въобще ще странстваме през разни дименционни тунели на идеите, които някога са ни хрумвали на сън, и дори може би наяве, но явно някой друг е уловил, и пресъздал в истории, които можем да обсъждаме на някое следобедно кафе, промърморвайки – това ми е познато отнякъде. Елегатно изградени разкази, дори и в малките си обеми, успяващи да кажат всичко нужно, и да намекнат още малко зад последната дума, достатъчно, за да се усмихнеш сам на себе си, казвайки си Ето, точно така трябва да е. Чудесен пример за четивна и добра литература, която не пропускайте, ако наистина ви се чете нещо замислящо по онзи градивен начин, каращ ни да усещаме света не просто като малко по-разбираемо място, а всъщност като доста по-интересно такова.
March 21, 2018
Впечатлена съм. Времевите скокове в разказите са интригуващи. Фантастично бъдеще и настояще се преплитат в странна нишка. Разказът “Някога бяхме Богове” ме остави с широко отворени очи. Имала съм “дупка” в историята. Четиво, което е полезно за мозъчните гънки. Да се види от къде сме тръгнали и накъде отиваме. Не е задължително да е в тази поредност.
December 27, 2019
И туй му е много, а като знам какво представлява и авторът като човек, и какви ми ги е въртял... Но, както казах - Коледа е, да бъдем добри в оценките си O:-)
Displaying 1 - 7 of 7 reviews