What do you think?
Rate this book
Пиле, змия, звяр и дюля
Петко Симеонов е роден на 11 май 1942 г. в град Монтана. Там завършва средното си образование, а специалност "Философия" в Софийския университет. Работил е в Института по социология към БАН. Един от създателите на СДС. Автор е на книгите "Индивидуалната дейност", "Две стъпала до покрива", "Света Петка Българска", "Годините на заека", "Голямата промяна", "Клубът", "Вековно бягство от нищетата", "Доместикация на огъня" и др.
272 pages, Paperback
Published January 1, 2019
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 6 of 6 reviews
September 4, 2020
Хилене под мустак.
„Не вижда ли този началник (…) печалбата за страната? Едно сварено яйце ще стигне за обяд на цяло звено. Какъв тласък на кооперативното движение! А че наддава на месо по-бързо от прасе? С една такава кокошка ще се прави пилешка супа за цяла фабрика. Колко далеч ще отиде индустриализацията!"
Естествено за сериозни неща (щом е соц, има колкото си искаш такива), но с любимия ми хумор между редовете; е, понякога и право върху редовете. Елементите като от легенди – не толкова много, а точно колкото да са по мярка за мен. Хубаво е, че историите са новели, а не разкази, за да се разгърне малко повече кой е Пешката, кой е Змиелова; кое е Оня свят, кое е Козидол:))
„Бабата, която в материалното беше болезнена скъперница, в света на духовното действаше разточително щедро. След като препишеше стихотворение с неполитически характер, тя обмисляше на кое частно лице да го изпрати.“
Омръзнало ми е в българската литература и за соц-а да се пише (дали с носталгия или омраза). Но в „Пиле, змия, звяр и дюля“ това също ми беше общо взето приемливо като истории и подход.
„Било е по фашистко, преди Великия Девети септември, когато даже слънцето е греело другояче: през лятото с бледа, студена светлина и птиците пеели погрешно, а иначе – жега.“
Малко по-близо до въпросния Девети хората сякаш все още не са по-различни от преди, по-близко са до земята, по-обикновени, спонтанни, човечни, макар и всеки с особеностите си. С напредване на десетилетията сякаш нещата загрубяват – интересчийство, компромиси, машинации. Къде си, невинно минало...
„Не вижда ли този началник (…) печалбата за страната? Едно сварено яйце ще стигне за обяд на цяло звено. Какъв тласък на кооперативното движение! А че наддава на месо по-бързо от прасе? С една такава кокошка ще се прави пилешка супа за цяла фабрика. Колко далеч ще отиде индустриализацията!"
Естествено за сериозни неща (щом е соц, има колкото си искаш такива), но с любимия ми хумор между редовете; е, понякога и право върху редовете. Елементите като от легенди – не толкова много, а точно колкото да са по мярка за мен. Хубаво е, че историите са новели, а не разкази, за да се разгърне малко повече кой е Пешката, кой е Змиелова; кое е Оня свят, кое е Козидол:))
„Бабата, която в материалното беше болезнена скъперница, в света на духовното действаше разточително щедро. След като препишеше стихотворение с неполитически характер, тя обмисляше на кое частно лице да го изпрати.“
Омръзнало ми е в българската литература и за соц-а да се пише (дали с носталгия или омраза). Но в „Пиле, змия, звяр и дюля“ това също ми беше общо взето приемливо като истории и подход.
„Било е по фашистко, преди Великия Девети септември, когато даже слънцето е греело другояче: през лятото с бледа, студена светлина и птиците пеели погрешно, а иначе – жега.“
Малко по-близо до въпросния Девети хората сякаш все още не са по-различни от преди, по-близко са до земята, по-обикновени, спонтанни, човечни, макар и всеки с особеностите си. С напредване на десетилетията сякаш нещата загрубяват – интересчийство, компромиси, машинации. Къде си, невинно минало...
September 10, 2019
За моето поколение Петко Симеонов е преди всичко политик от началото на прехода, един от основателите на СДС, както и университетски преподавател. И въпреки че през годините е създал немалко литературно творчество (разкази, романи и публицистика), той като че ли има шанс да влезе във фокуса на масовия съвременен читател едва с това издание на “Жанет 45”, което излезе миналия месец. “Пиле, змия, звяр и дюля” събира четири от новелите му.
Първото ми най-силно впечатление след прочита на книгата е, че Петко Симеонов е дори не толкова писател, колкото сладкодумен “разказвач” в онази чудесна българска традиция, с която свързваме имената на Йордан Радичков, Георги Данаилов, Георги Мишев, Рангел Вълчанов.
Текстовете предлагат една смесица от местен магически реализъм, някак народен и битов, от добродушно пикантен хумор, от игрива ирония и смела сатира. Разчупената сюжетност лакътуши, разпада се и отново се събира, следвайки всички разказвачески приумици. Езикът в новелите е разговорен, свойски, изпълнен с инверсии, местни думи и кокетни фрази, но и образен, дяволит и поетичен.
Прочети цялото ревю тук: https://bit.ly/2k7vb0o
Първото ми най-силно впечатление след прочита на книгата е, че Петко Симеонов е дори не толкова писател, колкото сладкодумен “разказвач” в онази чудесна българска традиция, с която свързваме имената на Йордан Радичков, Георги Данаилов, Георги Мишев, Рангел Вълчанов.
Текстовете предлагат една смесица от местен магически реализъм, някак народен и битов, от добродушно пикантен хумор, от игрива ирония и смела сатира. Разчупената сюжетност лакътуши, разпада се и отново се събира, следвайки всички разказвачески приумици. Езикът в новелите е разговорен, свойски, изпълнен с инверсии, местни думи и кокетни фрази, но и образен, дяволит и поетичен.
Прочети цялото ревю тук: https://bit.ly/2k7vb0o
August 26, 2020
Хубава и увличаща магично-иронична проза.
Още – тук.
Още – тук.
February 23, 2020
Петко Симеонов, „Пиле, змия, звяр и дюля“ /Жанет45,2019/
Седя си пред компютъра, зяпам си сивото февруарско небе, на което колкото и облаци да му струпат, пак ще е сиво и си представям как там някъде, в неговия си реален и виртуален свят Петко Симеонов също го гледа, лееекинко се подсмихва и вика, хайде де, напиши нещо, знам, че ще напишеш, сърбят те пръстите, нали и ти го живя тоя зрял социализъм и тоя преход, дай оценка, нали си по оценките, цял съзнателен живот това правиш! Давай! Да не мислиш, че ще се засрамя или ще се възторгна, все ми е тая! Ти за себе си го направи!
Сигурно са изписани огромно количество книги за това как живяхме и продължаваме да живеем през последните петдесетина години, какъв е българинът – гаден, завистлив, злобен, но пък и работлив, гостоприемен, състрадателен... но аз се припознавам като герой, а ми се иска и като автор в три от тях:“Бялата ни спалня“ на Радмила Младенова /ICU/, „Послепис“ на Христо Карастоянов /Жанет45/ - в казарма не съм ходила, но помня „голямата екскурзия“ и как плакахме заедно със съседите си, че насила заминават от родната си земя, но не посегнахме да ги защитим по някакъв начин, защото, нали, всеки знаеше вица, че на тия времена най-добре е да си спортист, артист и турчин-комунист и ето сега, хак им е; и „Пиле, змия, звяр и дюля“ на Петко Симеонов. И младите хора, ония под 30 ще си рекат, добре де, спахте ли, какво правихте, защо едните от вас викат колко хубав бил животът, на лекар безплатно, образование безплатно, кола можеш да си купиш след като ти дойде редът, няма престъпност, а другите се кълнат – нямаше гласност, не можеше да излезеш от България без връзки, а ако те пратят в командировка ти даваха 30 долара, не можеше да правиш бизнес и да печелиш, няма значение колко ум имаш, подслушваха те, проверяваха те, спъваха те... Не спахме, живяхме, това беше животът ни с всичките си плюсове и минуси, бяхме млади, възпитаваха ни на ред и уважение и ние, като Пешката, че и като Змиелова, слушахме родителите си, разказвахме си вицове за бай Тошо и не само за него, всеки знаеше, че ни управлява един неук, но хитър селянин, но ние бяхме над тези неща, всеки млад човек си мисли, че е над тези неща!
Оказва се, че не можеш да си над тези неща, но ако успееш малко да се отдръпнеш и да ги погледнеш отстрани, и да не си слагаш никакви очила, дори да ти люти на очите и да ти се мерджалеят образите, е тогава може, но много ще те стяга отляво и ще ти се гади! Е, това е направил Петко Симеонов в книгата си. Има вече няколко рецензии или ревюта за нея, аз нямам за цел да правя ново ревю, просто си гледам от моята си камбанария и си разсъждавам по моя си начин. Прочетох, че младите хора, които са писали ревютата го наричат „разказвач на истории“! Да, такъв е, със сигурност, само да добавя, че за мен, той е философ! Не защото е такъв по образование, а защото, като един истински философ не ви предоставя купища готови сентенции за това кое какво е, а ви струпва една огромна купчина картини и звуци и уж купчина, а подредени някак и пак лееекинко се подсмихва отдалеч, а очите му казват: гледай, слушай, смей се, пази се от клюна на Гига като Пешката, тъжи, опитай се да бъдеш честен с всички и виж до къде води наивността като Змиелова, подигравай се, гневи се като Мали Марко и мисли, мисли, мисли!!! Не чакай да ти набиват в главата кое е хубаво, кое лошо, сам си го разбери, сам си открий съкровището и реши дали ще го изтъргуваш или ще бягаш от него!
Авторът, писателят Петко Симеонов като своя герой Змиелова /той ми е и любимият герой от книгата, между другото/ казва нещата без да ги изрича. „Разказва случките такива, каквито са. Нищо друго“. Но езикът, на който ги казва и стилът му са толкова чисти, цветни и въздействащи, че четящият му вярва! Аз му вярвам! И, още нещо, той, както казах по-горе, не реди сентенции, трудно можеш да извадиш част от текстовете му и да я сложиш като цитат – трябва да препишеш цялата история, но все пак, ще си позволя да наруша реда на втората история, тази за „Змията през зимата“ и споделя няколко реда от нея:“Винаги съм се възхищавал на големите и известни умове на моето време и макар че прекарах живота си в малкия Козидол, знаех какво става не само в София, но и в странство. Големите умове обаче са едно нещо, а големите хора – друго, защото умът какво е, ако не машинка като всяка друга – премерва и пресмята. И както машинката можем да я ползваме и за полезна, и за вредна работа и тя все машинка си остава, така е и с ума. Знам, че има свръхумни мръсници, както и глупави благородни хора“.
Та, за големите хора ми е думата! За това е книгата! За това колко голямост можем да намерим в себе си и да възпитаме у децата си. Ако искате, прочетете я и решете за себе си дали съм била права.
А от мен, моите почитания, г-н Симеонов!
Ж.Иванова
Седя си пред компютъра, зяпам си сивото февруарско небе, на което колкото и облаци да му струпат, пак ще е сиво и си представям как там някъде, в неговия си реален и виртуален свят Петко Симеонов също го гледа, лееекинко се подсмихва и вика, хайде де, напиши нещо, знам, че ще напишеш, сърбят те пръстите, нали и ти го живя тоя зрял социализъм и тоя преход, дай оценка, нали си по оценките, цял съзнателен живот това правиш! Давай! Да не мислиш, че ще се засрамя или ще се възторгна, все ми е тая! Ти за себе си го направи!
Сигурно са изписани огромно количество книги за това как живяхме и продължаваме да живеем през последните петдесетина години, какъв е българинът – гаден, завистлив, злобен, но пък и работлив, гостоприемен, състрадателен... но аз се припознавам като герой, а ми се иска и като автор в три от тях:“Бялата ни спалня“ на Радмила Младенова /ICU/, „Послепис“ на Христо Карастоянов /Жанет45/ - в казарма не съм ходила, но помня „голямата екскурзия“ и как плакахме заедно със съседите си, че насила заминават от родната си земя, но не посегнахме да ги защитим по някакъв начин, защото, нали, всеки знаеше вица, че на тия времена най-добре е да си спортист, артист и турчин-комунист и ето сега, хак им е; и „Пиле, змия, звяр и дюля“ на Петко Симеонов. И младите хора, ония под 30 ще си рекат, добре де, спахте ли, какво правихте, защо едните от вас викат колко хубав бил животът, на лекар безплатно, образование безплатно, кола можеш да си купиш след като ти дойде редът, няма престъпност, а другите се кълнат – нямаше гласност, не можеше да излезеш от България без връзки, а ако те пратят в командировка ти даваха 30 долара, не можеше да правиш бизнес и да печелиш, няма значение колко ум имаш, подслушваха те, проверяваха те, спъваха те... Не спахме, живяхме, това беше животът ни с всичките си плюсове и минуси, бяхме млади, възпитаваха ни на ред и уважение и ние, като Пешката, че и като Змиелова, слушахме родителите си, разказвахме си вицове за бай Тошо и не само за него, всеки знаеше, че ни управлява един неук, но хитър селянин, но ние бяхме над тези неща, всеки млад човек си мисли, че е над тези неща!
Оказва се, че не можеш да си над тези неща, но ако успееш малко да се отдръпнеш и да ги погледнеш отстрани, и да не си слагаш никакви очила, дори да ти люти на очите и да ти се мерджалеят образите, е тогава може, но много ще те стяга отляво и ще ти се гади! Е, това е направил Петко Симеонов в книгата си. Има вече няколко рецензии или ревюта за нея, аз нямам за цел да правя ново ревю, просто си гледам от моята си камбанария и си разсъждавам по моя си начин. Прочетох, че младите хора, които са писали ревютата го наричат „разказвач на истории“! Да, такъв е, със сигурност, само да добавя, че за мен, той е философ! Не защото е такъв по образование, а защото, като един истински философ не ви предоставя купища готови сентенции за това кое какво е, а ви струпва една огромна купчина картини и звуци и уж купчина, а подредени някак и пак лееекинко се подсмихва отдалеч, а очите му казват: гледай, слушай, смей се, пази се от клюна на Гига като Пешката, тъжи, опитай се да бъдеш честен с всички и виж до къде води наивността като Змиелова, подигравай се, гневи се като Мали Марко и мисли, мисли, мисли!!! Не чакай да ти набиват в главата кое е хубаво, кое лошо, сам си го разбери, сам си открий съкровището и реши дали ще го изтъргуваш или ще бягаш от него!
Авторът, писателят Петко Симеонов като своя герой Змиелова /той ми е и любимият герой от книгата, между другото/ казва нещата без да ги изрича. „Разказва случките такива, каквито са. Нищо друго“. Но езикът, на който ги казва и стилът му са толкова чисти, цветни и въздействащи, че четящият му вярва! Аз му вярвам! И, още нещо, той, както казах по-горе, не реди сентенции, трудно можеш да извадиш част от текстовете му и да я сложиш като цитат – трябва да препишеш цялата история, но все пак, ще си позволя да наруша реда на втората история, тази за „Змията през зимата“ и споделя няколко реда от нея:“Винаги съм се възхищавал на големите и известни умове на моето време и макар че прекарах живота си в малкия Козидол, знаех какво става не само в София, но и в странство. Големите умове обаче са едно нещо, а големите хора – друго, защото умът какво е, ако не машинка като всяка друга – премерва и пресмята. И както машинката можем да я ползваме и за полезна, и за вредна работа и тя все машинка си остава, така е и с ума. Знам, че има свръхумни мръсници, както и глупави благородни хора“.
Та, за големите хора ми е думата! За това е книгата! За това колко голямост можем да намерим в себе си и да възпитаме у децата си. Ако искате, прочетете я и решете за себе си дали съм била права.
А от мен, моите почитания, г-н Симеонов!
Ж.Иванова
April 16, 2021
Пиле, змия, звяр и дюля е един страхотен сборник от три разказа. Няма да влизам в детайли, но бих препоръчал особено силно втория и първия. Третия ми беше абсолютен erection killer, защото разбрах, че Петко Симеонов е един от основателите на сдс, политик и като цяло ми замина магията. Даже много ми замина магията.
НО да се върнем на разказите - ако ви попадне книжката му дайте шанс на втория разказ. Ако ви хареса както на мен ще се радвам. Освен това трите разакза нямат никаква връзка един с друг.
НО да се върнем на разказите - ако ви попадне книжката му дайте шанс на втория разказ. Ако ви хареса както на мен ще се радвам. Освен това трите разакза нямат никаква връзка един с друг.
April 10, 2020
“Тъй като в този разказ, макар и за кратко, ще става дума за Оня свят, то длъжни сме в самото начало да успокоим по-плашливите. Опитни и много патили хора твърдят, че Отвъдното е като Отсамното, само че пространството и времето са сплескани и всичко е в тъмния цвят на нищото.....”
"Звярът и Съкровището" ми е фаворит, книгата ми хареса.
"Звярът и Съкровището" ми е фаворит, книгата ми хареса.
Displaying 1 - 6 of 6 reviews