Намерете вдъхновение, бъдете креативни, изграждайте характера си, ценете хората около вас, изживявайте моментите, изживявайте емоциите си, мислете за нещата, които искате да направите, имайте приоритети. Останалото ще се случи, дори и да не искате. – Емил Конрад.
Честен и болезнен разказ, разкриващ живота на едно момче, което следва мечтите си. Прочетете истината за славата, приятелите, семейството и любовта, споделена от един от най-успешните български ютюбъри. И не спирайте да мечтаете...
Исках поне да се информирам защо точно не го харесвам. Е, разбрах. Не може да си на 30 години, а да разсъждаваш като 13 годишен тийн. Този човек не е мръднал и на йота в развитието си, не се е постарал да израсне и да се усъвършенства по някакъв начин, така че един ден да не си задава въпроса "Защо съм депресиран?", "Защо не могат да ме обичат?" и да има инструментите, с които да се справя с проблемите. Пас!!! Дано не го чете някое уязвимо дете и не реши, че това е нормалното...
Не разбирам как на 27-30 години, човек решава да издаде "мемоар", но ей го на... не съм впечатлен от по-голямата част на нещата в книгата, но частта за депресията ми хареса и ми беше интересно да я прочета(заради нея звездите са 2, а не 1)
Всъщност какво ни казват тези "мемоари"?! Нищо, което (очевидно според думите в книгата) не е показано вече в YouTube видео... Т.е. със или без тази книга - все тая!
Нищо впечатляващо, запомнящо се, важно или пък необходимо да бъде прочетено...
2,5 ама от мен да мине:) Доста разочарована останах от книгата. Следях го като малка за няколко години и 95% от нещата ги знаех вече, а дори не бяха особено интересни. 3/4 от книгата е за ютюб, а дори не споменава неща от рода на какво следва в университета или какви езици е говори. Очаквах да се разкрие в дълбочина или да каже нещо различно от същите разсъждения, които четох на 13 в “нещата, които не ни учат в училище”. Имам чувството, че ако беше написал книгата преди 5 или 10 години, щеше да е абсолютно същата. Единствено главата за депресията беше разкриваща донякъде, заради която дадох една звезда допълнително. Щеше ми се да беше наблегнал вместо на реклама на кока кола, форд и на приятелите си ютюбъри (особено смешно ми стана като нарече честна, един от най-фалшивите хора в ютюб), да говореше за майка си, която мрази, без да дава причина или за сексуалността си, която е важна за него, как преминава ежедневието му… Да допълним, че разсъжденията му супер много си противоречат с действията му, но както и да е. Поне беше кратка книга.
Тази книга затвърждава вярването ми, че биографии трябва да се четат. На всякакви хора и без никакви предразсъдъци. Защото всяка една автобиография е цяла вселена от изживявания, емоции, опит. Така и тази. Хубавото в нея е, че Емил Конрад я пише във възраст, в която хем вече има житейски опит и нещата, които говори звучат достоверно, хем не звучи патронизиращо. Като стигне човек до финала по-скоро иска да му намигане и да каже: "Абе не е баш автобиография, а изповед и разсъждения, но както искаш, така я наричай. Това не я лишава от най-големия ѝ плюс - че е много лична, истинска и откровена!"
За мен това е най-смисленото произведение на Конрад в света на книгите. Въпреки че все още си спомням ясно раздразнението и възмущението си от краткия ни сблъсък преди година-две (продавач и клиент, неособено интересна история), не мога да давам за него като човек солидно и конкретно мнение. Книгата е честна и искрена, вероятно от наистина искрените книги, писани от влогъри напоследък. Да, имаше и неща, които бяха по определен начин близки и до мен самата, поради което я оценявам и по-високо. Някои неща - като мнението за училището - все още не одобрявам, или поне не одобрявам разсъжденията и изводите, които Конрад си прави по тази тема. Леко дразни и намекването да гледаме това или онова видео (според мен не нарочно, Конрад наистина никога не ми е изглеждал като човек, склонен към самореклама за своята дейност), но за хората, които го следят, вероятно това се преглъща.
Първо, това не е книга! Този текст е подходящ по-скоро за подкаст. Второ, очаквах да има по-голяма задълбоченост. През всяка глава се преминаваше доста бързо и всичко беше написано в стил "колкото да има". Но въпреки това, историята на Емил беше истинска и няма нищо общо със стила на написването и прочита на книгата. Но сякаш можеше да задълбочи нещата още повече!
Прочетох книгата по две причини: първо, защото следя Емил още от началото му, второ, защото ми беше интересно защо оценката е толкова ниска. Всеки казва, че е безумно да се пише автобиографична книга на 30 години, факт, но той самият си казва, че го пише сега, докато го помни, а и мисля докато го е осмислил. Факт, възможно е да се възползва, че в момента е по-популярен, все пак човек никога не знае какво му готви живота, но какво от това, всяка книга си има читателя. Не мога да съдя за написаното, авторът сам знае какво е преживял, как го е изразил, доколко се е разкрил и е позволил на читателя да се докосне до историята му. Изказът на литературно ниво не е уау, но пък авторът не е претендирал да е писател. Частта с депресията ми беше най-интересна. Оценката ми е на база какво чувство ми остави при четенето.
Хубава книга, за любител на автобиографиите като мен, но ми се искаше да е малко по-подробно разказана, останаха доста неща като недовършени и ако не си гледал видеата на Емил Конрад, няма да разбереш някои неща!
Харесвам Емо и предполагам това е причината да дам 3 звезди. Откровен е. Не ми хареса, че е писал със страх да си каже какво му е. Ако мога с едно изречение да я обобщя: говори много и нищо детайлно не казва. Щеше много повече да ми хареса ако ни беше допуснал до себе си.