Димитър Шишманов (1889-1945) е син на световноизвестния проф. Иван Шишманов и дъщерята на украинския професор Драгоманов. Това семейство е принадлежало към тогавашното висше софийско общество, към хайлайфа. Ето какво пише за него бъдещият писател и преводач от гръцки език Стефан Гечев за времето, когато Шишманов е български посланик в Гърция: "В началото на зимата на 1939 г. мисля, ме покани по телефона да отида при него. Както друг път, и сега го заварих седнал пред масата в малката трапезария пред бутилка вино и полупълна чаша. Покани ме да седна и след размяна на няколко безразлични изрази, каза: - Е, Гечев, ние с вас се разделяме. Помислих, че е дошъл краят на моя престой в Атина и сърцето ми се сви, защото бях обикнал този слънчев град. Но тъй като нищо не трае вечно... - Не вас - отвърна той. - Мене ме отзовават. Правят ме главен секретар на министерството. Това беше голямо повишение и аз изразих радостта си за него. Но той поклати отрицателно глава. - Аз не се радвам - каза той. - Не след дълго Филов ще стане министър-председател. Тогава ще ме направи министър на външните работи. Германия ще нападне Съветския съюз, ще загуби войната, у нас ще дойдат на власт комунистите и ще ме обесят. Останах смаян от такава категоричност. Толкова повече, че отношенията между СССР и Германия бяха добри. И все пак нещо ме накара да кажа: - Защо не откажете тогава? - Не мога. - Той отново поклати глава. - С Филов сме отдавнашни приятели. И той и много други ще ме сметнат за страхливец, за дезертьор. Пророчеството му се сбъдна буквално. А през февруари 1945 година, след издадената от народния съд присъда, Димитър Иванов Шишманов беше разстрелян. Убит беше един от най-расовите интелектуалци, които са се раждали в нашата тъй бедна на такива хора страна, един уважаван от всички дипломат, един толкова интересен и - за съжаление - неосъществен до край български писател. Забравен писател. Забравена личност. Няма да намерите името му даже в Речника на българската литература, където са намерили място и най-незначителните пишещи братя."
Страхотен роман от един забравен писател. Беше ми интересен и заради картината на т.нар. хайлайф в началото на 20 век, която рисува, и заради писателската същност на автора, която прозира в тънката сатира и елегантната проза. За съжаление това е книга, която в наше време трудно може да се чете, както са я чели съвременниците на писателя. Ние можем да оценим литературната ѝ стойност и свидетелството за времето, което дава. Аз я четох в новото издание от “Захарий Стоянов” и бях впечатлена от разказа на поета Стефан Гечев за Димитър Шишманов в края на книгата.