„Боговете не пишат“ е книга, изградена от божествено слово, където думите са забравили да умрат. Това е стилът на Величка Настрадинова. С трагична изящност тя поднася една симфония от девет смайващи истории за силата и слабостта на любовта, за злото и доброто, за смисъла или безсмислието на отмъщението, за силата на душата и силата на духа. За залеза на боговете и слънцестоенето на простосмъртните.
Това са тъжни, весели, жестоки разкази за географията и историята на човешките страсти. Истории, споени от една наша съвременна реалност, поднесена като своеобразен антракт между действията на голямата пиеса. Като междувремие на големите смисли.
И всичко това е разказано толкова увлекателно, че става ясно защо боговете не могат да пишат. Красимир Димовски
Най-напред несъщественото. Ако не сте съгласни с жанровото определение „роман“, най-точното, което знам аз, е англоезичното fix-up: отделни истории, споени в обща рамка чрез интерлюдии. Такива са например първите две части от сагата за Вещера на Сапковски.
Малко са книгите, които са ме изненадвали така приятно, както сборникът “Кой крепи света” на Величка Настрадинова – преди пет години, когато го прочетох, го описах като “написан с изключителен талант, щедро перо и умение да се бродират истории”. Затова и новината за романа “Боговете не пишат” ме възрадва, а корицата – още повече. И все пак няма да се съглася, че това е роман – макар събрани под общата рамка на няколко хлапаци на достолепна възраст, които си обменят лакърдии, тук се редуват разкази един след друг.
Сборник разкази събрани в един разказ. Самите разкази са добре написани и интересни - чудесно улавят духа на периода или типа повествование, което емулират. Определено, обаче, не е роман.