При Платон, в диалога "Кратил", срещаме двете форми на Ерос: любовта-желание, любовта-копнеж -Химерос и Потос. Любовта-копнеж е желанието без обекта на желанието, копнежът в изгнание -да желаеш този, когото го няма. Любовта-желание е тази на победоносния копнеж: да достигнеш възжелания - притеглен от него, да бъдеш с него. Платон я сравнява с мощно течение, порив, повличащ душата към душата на обичния. Химерос е богът, който стига до целта. Потос, неговият брат, е бог, чийто полет е прекършен. Той протяга ръце - и остава така - в изчакване: една скулптура на непосилния устрем. Да желаеш - казва Химерос. Да желаеш напразно - отвръща Потос: да желаеш в допира на отсъствието.
Съвсем в началото на годината сме, а аз вече знам коя ще е любимата ми книга зо 2026 и е твърде малко вероятно някоя да я измести.
"Потос" на Антоан Асенов, изд Аквариус. Потос е онова състояние на постоянен копнеж, на дълбоко желанене на често недостижими неща, но, парадоксално, и по това, което вече имаме. Защото началото е краят, а сбъдването е краят на мечтата.
Книгата представлява кратки фрагменти, всички те посветени на копнежа, на желанието да желаеш като метафизично състояние, като екзистенциална чувствителност, като modus vivendi.
Неутолимото, но не като незадоволимост в материален смисъл и не в противоречие с аскетизма и будисткия отказ от желанието като основа на страданието.
Изключително красиво написана книга, пълна с поезия и изкуство, в която езикът е главно действащо лице.
Караш ме да мисля за Жижек – и паралаксът, и Потосът са убегливи в непресичането, бариерно структурни и изменчиви в символните окуляри на наблюдението си. Дали ще се разминем? Споменаваш Кавабата – през затворени клепачи те виждам, в трезво и нетоксикирано опиянение (приемам безначалното каквото е). Самото момиче – този път – е от значение; тя е другото, избликващо от всичко, което все още не сме. Борхес знае какво те издава – „Боли ме една жена в цялото тяло“. Жарта в сгурията на дните, която възжелаваш, изригва в облекчението без да те опари.