Дяволиада: българска диаболична проза

by Svetoslav Minkov, Светослав Минков, Владимир Полянов

Ужас и безумие, изчадия, изпълзели от митовете и фолклора или от дълбините на патологично съзнание... Дяволи и върколаци, вампири и вещици, самодиви, обсебени от духове и психично болни предизвикват най-дълбоките ни страхове и провокират фантазията ни по любим на всички начин. Този тип забавление, което познаваме от приказките от детството, а после свързваме с хитовите филми и сериали за паранормалното като „Досиетата Х“, доставя новата книга „Дяволиада“, тиражирана от издателство „Милениум“.

Сборникът включва 28 разказа, сред които са най-добрите образци на българския диаболизъм. Сред тях са и такива, които за първи път се публикуват в книга. Това са произведения на майсторите в жанра – Светослав Минков, Владимир Полянов, Георги Райчев и Чавдар Мутафов – едни от малкото наши писатели, които в първите половина на ХХ век са оставили отпечатък в модернистичното литературно течение. Разказите им звучат изключително актуално и в наши дни и са изкушение за читатели на всяка възраст.

Техните сюжети ни потапят в неподозиран свят между страшното и примамливото, между съня и действителността, между иронията и ирационалното. Те са огледало на най-тъмните кътчета на човешката душа, но и лакмус за психологичните терзания на модерния човек.

Естетическата платформа на диаболизма в световната литературата черпи вдъхновение от готическия роман и мистичния романтизъм на Е. Т. А. Хофман и Едгар Алан По. В Русия диаболизмът добива екстатични и гротескови форми в творчеството на Гогол. У нас в кошмара на времената между двете световни войни диаболизмът е натоварен с отговорността да трансформира темите и проблемите на модерността чрез езика на фолклора и фантазното, за да даде нова трактовка на отчуждението и на безсилието за справяне с битието.

В много от историите в „Дяволиада“ е залегнало изконно българското – познатото от нашия фолклор и митология, това, което усещаме с кръвта си, и свързваме с приспивните приказки на нашите баби. Точно тези елементи правят разказите още по-сетивни и въздействащи, смразяващи кръвта и същевременно разбулващи тъмните кътчета на човешката психика. Тези творби не се изучават в училище и диаболизмът е малко познат на широката публиката. Незаслужено пратени в забрава, историите от сборника няма да оставят никого безразличен. Те носят онова, което във всички времена и епохи се е харесвало изключително много – приятният гъделичкащ страх, отвъд който виждаме света с други очи.

320 pages, Paperback

First published July 1, 2018

About the author

Svetoslav Konstantinov Minkov (Bulgarian: Светослав Константинов Минков) was a Bulgarian absurdist fiction writer.

Reviews

[Христо Блажев · Rating 4 out of 5]

Разкази от мрачни времена: http://knigolandia.info/book-review/d...

Световете зад тази корица си приличат – меланхолични, мрачни, смазващи с мощта на злото в тях, с предопределеността на неговия триумф, с герои, които попадат в свръхестествени ситуации, губят ума си и се сблъскват със сили, които отиват отвъд разума. Чест елемент е разстроеното съзнание, което не може да се справи с това, което вижда и му се случва, и се пречупва нерядко. Болести, страдания, смърт… особено смърт много има по страниците, и се случва тя да е истинско облекчение на тежестта, стоварила се приживе.

Издателство "Милениум"
http://knigolandia.info/book-review/d...

[Knigoqdec · Rating 5 out of 5]

Аз съм най-щастливият човек на света, задето се сблъсках с тази книга...
http://knigoqdec.blogspot.com/2018/07...

[Kristina Andreeva · Rating 5 out of 5]

Толкова се радвам, че "Милениум" издадоха тази книга! Признавам, че от авторите в антологията знам само Светослав Минков. А ето една чудесна възможност да преоткрия както него като автор, така и да се запозная с творчеството на другите.
Единствено Мутафов не ми допадна тук - прекалено отвлечен разказ, прекалено блуждаещ и безумен. Загубих логиката на повествованието, а това няма как да ме накара то харесам.
Но за останалите - слаб разказ няма! Това е първият сборник, където срещам силни произведения едно след друго и да няма нещо неизпипано. Направи ми впечатление, че авторите (изключих Мутафов още горе) си приличат по стил и надали бих успяла да ги позная по нещо характерно, макар че успях да доловя някои еднакви сравнения, които те ползваха на места в разказите. Някои от идеите също се повтарят - например много от разказите на Полянов си приличат по главния си замисъл, но историята винаги е поставена в различна рамка. Всъщност тук важи повече от всякога, че ако разказвачът е умел, всяка история е добра.
А и не мога да не отбележа колко музикален и цветист е изказа. Споменавала съм може би на някои места, че има един определен "остарял стил на писане", който ме нервира със своята префърцуненост и празнословие. Тук авторите успяха да направят думите хем красиви, хем смислени, каквато трябва да бъде и целта на тези изречения. Дори си позволих да си представя как някой по-даровит от мен в тази работа би прочел разказите с изразителността, която заслужават.
И една последна вметка - изпитах на някои места дори страх, наред с подобаващото напрежение - нещо, което спрях да очаквам, че ще ми се случи при четенето на такъв тип истории.

Едно ревю от другия книгоядец в блога, която много по-добре от мен си е сортирала впечатленията: http://knigoqdec.blogspot.com/2018/07...

[Книжни Криле · Rating 4 out of 5]

Нямах представа какво да очаквам от „Дяволиада”. Знаех само, че сборникът на изд. „Millenium” съдържа 28 разказа от български автори, написани преди повече от половин век, а жанрово историите залитат към ужаса и мистерията. Мислех си, че аз грабвам книгата, а всъщност скоро се оказа, че тя е грабнала мен! Прочетете ревюто на "Книжни Криле": https://knijnikrile.wordpress.com/201...

[Monica Raycheva · Rating 3 out of 5]

В ценно откритие се превърна този сборник, при това с последните си едва седемнайсет страници, побрали самобитно писане каквото до момента бях срещала само у любимите Кларис Лиспектор, Хулио Кортасар и още неколцина, все чуждестранни писатели, но не се бях и надявала, че вирее по нашите ширини. „Смъртен сън“, от който са и откъсите по-долу, с несравнима лекота руши бентовете между действителност и фантазност и понася във вихрен танц злободневно и метафизично. Предшестващите в книгата страници, макар да оценявам написаното от останалите автори, са сякаш просто ескизи пред виртуозността, с която Чавдар Мутафов борави с образно и идейно в този последен разказ. Езикът му, макар запратен далеч отвъд пределите на познаваемото, с огромна вещина рисува неуловимата материя на душата и съпътстващите я терзания по непостижимото. И при все че нищо от това не обуславя главозамайващи продажби, недоумявам защо автор с подобен размах не е преиздаван днес, ако не броим участието му в настоящата антология.

~

„Върху триъгълния челник на здание, което може да бъде всяко, се разгарят реклами:

Йохимбу:
таблети против настинка.
Турф:
цигарети, марка за любители на конни състезания.
Ика:
фотографски апарати.

Под тях е кинематографът, както винаги; на входа стои портиер в традиционна зелена ливрея и каскет с три златни нашивки. Много неща относно включването на трите реклами се разбират сами по себе си.
[...] портиерът бе видял дамата върху платното на кинематографа: умираща сред белите легла на ъгъл от болница (двойно осветление увеличен формат!), [...] впрочем филмът бе евтин и дамата играеше трудолюбиво, ала бездарно; докторът естествено бе с фалшива брада, милосърдните сестри кокетираха безжалостно, накрая моментът все пак дойде: дамата внезапно погледна портиера право в очите и той почувства, че върху бялото безучастно платно се извършва престъпление. Ето, някаква властна сила разпилява всички петна, черно срещу бяло — може би режисьорът е полудял или ръкописите му са откраднати; дамата съвсем неестествено чупи ръце, разкъсана в светлини, с празни очи — тя вече не играе! — и тогава отведнъж покрива всичкото огромен черен квадрат, в средата на който се изрязват зелени букви: отрова!!!
[...] някаква индийска течност в автентичен флакон, внимание: действието на тази отрова започва след седем дни. Човек, погълнал съдържанието на настоящия флакон, се чувства съвсем нормален, без каквито и да било признаци на отравяне. Той разговаря с доктора и милосърдните сестри, участва в забавите на приюта, дори танцува под звуците на грамофона (фокстрот като музикална илюстрация). Ала една вечер — седмата! — пациентът внезапно звъни — дохождат милосърдните сестри, докторът, накрая свещеникът. (Тапьорът спира фокстрота и започва „Ave Maria“ на хармониума.) Просълзяват се всички, дамата благославя публиката с най-кокетната си усмивка и по липса на повече лента, умира трогателно сред целия персонал. Краят, разбира се, е показан също: КРАЙ.
— Ето какво нещо е животът — казваше си портиерът през тъмните улици. Той вървеше автоматично, кварталът бе осветен наполовина, късно беше. Но какво нещо е животът? Едно предчувствие за смъртта: отрова!!! — съвсем безразлично дали след седем дни, или друг път. Може би с нашия живот ние само популяризираме тази истина: така чрез нас всеки глупак проумява накрая тайните на космоса. Ала ние сме тъй педантични, че трябва да правим всеки ден репетиция, да се тренираме до безконечност за този безумен рекорд, за голямото представление на смъртта: Сънят! О, тази страшна имитация на Нищото, и тъй банална! Какво значи тогава всеки ден от нашето време, ако не да го изгубим в съня, да го продъним в неизвестността, да го непознаваме!!! Така всеки наш ден е отречен заради неизбежността на едно по-висше невежество — и може би смисълът на всеки живот е тъкмо през него; ала това е тъй уморително, тъй безполезно — о, да започваш всеки ден отново и да не знаеш защо. Коя е тогава тая страшна сила, която ни изпраща в следващия ден — или това е само предразсъдък, глупостта на навика? Кой превъзмогва границата на абсурда, тъй като аз знам: сънят не е причина за нашето утре! Той е алогичен, извън мисълта ни — защо тогава живеем, и докога? И ето: мен ми трябва, сега една увереност, аз чувствам само, че трябва да живея, и не знам защо, а това ме плаши...
Лампите угасваха една по една, бе мокро и асфалтът се протягаше като тайна. Тъмнината обръщаше нещата в безразлична еднаквост и портиерът почувства, че върви из непознати улици. Нейде далеч се очертаваха призрачни кули, тъжни покриви, готови да паднат, неизвестна сила къртеше пространството, затваряше небето. Сякаш материята загубваше своите граници, слепена от вечна влага — портиерът вече не чуваше стъпките си. Отведнъж изгасна последната лампа в края на улицата; тогава портиерът спря ужасѐн.
Отначало си помисли, че това е само неговата мисъл: може би слабият му ум не можеше да издържи толкова сериозни съображения и се бе продънил; може би портиерът е съществувал само чрез възможността на мисълта си — и ето, тя спира: нощта е нагледното реализиране в пространството на нейната немощ — остава сега Сънят да я отведе далече през времето, някъде — дали в онова вечно безвремие, което се нарича Нищо? Значи портиерът бе реализирал сам своето отричане, отречен: а сигурно Йохимбу и Турф също изгасват някъде — уви! — той не може сега да ги включи. Защото на тях е потребна светлина, както на портиера — мисъл — кой е крив, когато мисълта изгасва заедно с последната лампа. Но портиерът съществува, той се движи, трите златни нашивки стоят на каскета му, дори той мисли: нека само това да бъде сън — о, подлият!, — ала с това свършва и мисълта му. Тогава започва нова мисъл, но тя вече не е ничия.
Мисълта за смъртта. Тя се отделя от нощта, преминава през нещата, отеква в небето. На мястото на портиера се оголва обелиск, кулата на часовника изпраща секунди, тишината се слива с Времето. Земята е съвсем ненужна, два метра по-малко е все едно: ако мъртъвците отиват другаде, защо им са ковчезите? Но тогава не е ли всяка болница само място за забава: там умиращите са манекени, които имитират смъртта срещу страшната смехория на ланцетите, рентгеновите апарати и плювалниците. Би трябвало всеки по-добър умиращ да се възмути — подлите обаче започват да се забавляват — и оздравяват. Там им липсва тъкмо сериозното отнасяне към Нищото; а докторите вечер танцуват фокстрот с фалшивите си бради и пишат сантиментални рецепти. И разбира се, всяка глупава дама умира трогателно сред белите легла, за удоволствие на всички, които мислят за друго нещо. А портиерът? Той започва сега основателно да мисли за това, което е — но отначало не знае какво е всъщност то.“

~

„Портиерът коленичи в ъгъла на някаква врата и снема каскета си. [...] далече бие часовник: три четвърти. Тогава портиерът шепне, треперещ с цялото си тяло:
— Ето всичката смисъл на нещата, ала този, който я разбере, изгубва своята мисъл. Аз трябва да бъда пиян, да не мисля за себе си, за да мисля за всичко. Но тези мисли са страшни и ме сродяват с ужаса на това, което стои във всеки живот, в моя собствен. Защото началото на всичко е без начало — аз виждам сега ясно страшната гримаса на първия Сън. От него е сътворен тепърва Адам — колко мъки е струвало да се разбуди за пръв път човекът!, — ала това може да го направи само един Бог. Може би началото на всеки живот е Сънят, всичкият въздух на битието... на света. Този тъй тих сън: равен като безкрая, еднообразен като хаоса, безразличен като вечността. И ако цялата материя не е нищо друго освен сънят на Нещата — тези гиганти, осъдени на вечна летаргия, вкаменени в протяжност, откъснати от времето. Защото сънят разкъсва тъкмо звеното на часовете им — и тогава Битието остава като страшен труп на нечия мъртва мисъл, безполезно оголена.
О, аз разбирам: има само две важни неща във всяко битие — пространството и времето. Пространство е моята шапка, а времето е моето пиянство. А когато заспя, едното и другото ми са безразлични. Чудото се състои само в едно: че се събуждам трезвен, с шапка на глава. Това показва само, че моята мисъл е несъвършена, ала дали затова всяко битие трябва да бъде несъвършено? Що е сън? — отричане на живота или възвръщането му към него самия? Тази сляпа сънна сила, дремеща във всички неща, за да ги извие внезапно в милиони пролети; ала тя знае да вкаменява жабите всяка зима, както вкаменява и мъртъвците. Де е нейният извор и нейното устие, Боже, Ти си винаги над нас, ала Ти си ни дал тук само ужаса и невежеството; и ние всички сме портиери пред вратите на живота — и стенем, съвсем безразлично дали имаме три златни нашивки на каскета си, или лавров венец: де е истината, кажи — а може би сега дамата в болницата знае това и умира...“

[Яна Хараланова · Rating 2 out of 5]

Въпреки, че имаше интересни разкази, ме отегчи и я зарязах. :(