Владимир Вазов преминава през бурята на войните за национално обединение, а чудото, което 9-а пехотна Плевенска дивизия извършва под негово командване при Дойран, се превръща в еталон за воинска доблест и себеотрицание.
Но блестящият триумф на бойното поле не изчерпва приноса му към България. След Първата световна война героят се посвещава в служба на обществото.
От дете възпитан в родолюбие и дълг към Отечеството, ген. Владимир Вазов отстоява тези идеали от първия до сетния си миг. Малко известен факт е, че героят от Дойран си води автобиографични бележки, обхващащи два периода от живота му от 1915 до 1918 г., и 1937 г. Днес те стават публично достояние едва за втори път чрез настоящото издание.
Владимир Минчев Вазов е български офицер (генерал-лейтенант). Той ръководи българските части по време на успешната отбранителна операция при Дойран по време на Първата световна война.
Владимир Вазов е роден на 14 май 1868 г. в Сопот и е осмото дете в семейството на Минчо Вазов и Съба Хаджиниколова. Негови братя са писателят Иван Вазов, генералът Георги Вазов и политикът Борис Вазов.
По време на Руско-турската война (1877-1878), през юли 1877 година части на Предния отряд, под командването на генерал-лейтенант Йосиф Гурко достигат до родния му град. Налага се отрядът временно да се оттегли, при което турски редовни и нередовни войски нахлуват в Сопот и го опожаряват. Това налага част от местното население да напусне градчето. По това време е убит и баща му Минчо Вазов. Така децата и жените от семейството заминават за Пловдив. Османските власти разбират за бежанците и в резултат на предприетите мерки, Владимир Вазов, заедно с майка си и баба си са изпратени на заточение в Араповския манастир „Св. Неделя“ около Асеновград.
След Освобождението брат му Никола издига нова къща, на място на опожарената през войната, а той, заедно с майка си Съба се преместват да живеят в Стара Загора, където се е установил като лекар по-големият му брат Кирил. Там Владимир Вазов завършва трети клас (съвременен 7 клас), след което заминава за Пловдив, където са майка му и брат му Иван. В Пловдивската гимназия Вазов завършва четвърти и пети клас (съвременни 8 и 9 клас). Когато постъпва в 6 клас (съвременен 10 клас), през есента на 1885 година е обявено Съединението, а по-късно избухва и Сръбско-българската война, Владимир Вазов, едва седемнадесетгодишен се явява пред наборна комисия, за да бъде записан като войник. Комисията го изслушва, но поради малката му възраст и факта, че четирима от неговите по-големи братя са записани вече в редовете на войската, не е приет.
След като завършва шести гимназиален клас през 1886 г. Владимир Вазов издържа успешно приемния изпит и постъпва във Военното училище в София. Така на 14 януари 1886 година юнкер Владимир Вазов е зачислен в първия специален клас. След петнадесетмесечно обучение, на 27 април 1887 година старши портупей юнкер Вазов завършва с осмия випуск и е произведен в чин подпоручик. От 163-мата от този випуск, той завършва 4-ти по успех, което му дава правото да избира рода на оръжието и гарнизона, в който да служи. След производството си е зачислен във 2-ри артилерийски полк в Шумен.
В Шумен служи в 3-та батарея от полка, командвана от майор Пантелей Ценов. На 18 май 1890 г. e произведен в чин поручик. През 1891 г. е командир на новосформираната в полка планинска полубатарея.[6] През 1893 година трябва да се получат новите германски оръдия, за което е формирана комисия с председател майор Калин Найденов, в която е включен и поручик Вазов. Във връзка с тази комисия през 1892 година Вазов и Найденов са командировани в заводите на Круп в Есен, Германия. По това време се поставя началото на планинската артилерия в българската армия, като за целта са формирани две сборни планински батареи, като едната от които е поверена на поручик Вазов. На 2 август 1894 е произведен в чин капитан, след което през ноември с.г. е приведен като старши офицер в батарея от 4-то артилерийско отделение в София.
През 1896 г. е преместен в 4-ти артилерийски полк, а през 1900 година Владимир Вазов служи като командир на 1-ва батарея в 4-и артилерийски полк, а през 1909 г. е и началник на отдел в същия полк, като достига до длъжността командир на бригада. В периода 1902 – 1903 г. е командирован в Стрелковата артилерийска школа в Царское село в Русия, при избора на скорострелни оръдия за българската артилерия през 1904 г. е избран за член на специалната комисия, която прави сравнителни изпитания в Германия и Франция, а през 1905 г. завършва курс за обучение по стрелба във Франция. На 31 декември 1906 година е произведен в чин подполковник.
На 17 февруари 1906 г. със заповед на военния министър генерал Михаил Саво
"По тоя случай аз оставих следния завет: за да се постигне сигурна победа, необходимо е началниците да опознаят и обикнат своите войници и подчинени, да се грижат за тях, да спечелят доверието им и да се намират при тях в минути на опасност..."
Книга, която всеки наричащ се горд българин задължително трябва да прочете. Поздравления за огромните усилия на ген. Вазов и всички останали наши войници дали живота си за България.
Много интересна книга на един от най-заслужилите и впечатляващи български военни. Самият стил на писане е под формата на дневник, което на места звучи сухо и фактологично, но ако човек е склонен да премине тази бариера, може да научи много уроци за чест, морал, победа, загуба.
Едно е да четеш факти в историческата литература и да гледаш черно-белите фотофрафии от далечното минало, и съвсем различно - да се потопиш в онези дни през погледа на съвременник. Още повече, когато става въпрос за личност от такъв ранг. Книгата започва със зловещо реалистична сцена от Освободителната война, и скоростно се прехвърля на укрепените позиции на Южния фронт през 1915-та, като за мое съжаление не се споменава нищо за никой от бележитите му братя, въпреки че една от укрепените позиции и близкото до щаба му училище се казват "Иван Вазов". Цялата му история от приемането му във Военното училище в София, през обучението за артилерист, участието му в специални делегации в Германия и Русия, както и битките от Балканските войни и тази при завоя на река Черна са просто прескочени, и изведнъж се озоваваме на позициите при Дойран с опитен и способен военоначалник, от тези хора, за които знаеш, че ще ти свършат работата. Показателен е случая, когато цивилен посещава фронта за първи път, поканен е на вечеря, и когато англичаните откриват оръдейна стелба, той стреснато попитал останалите как така не изглеждат ни най-малко притеснени, когато наблизо се води бой? "Там е генерал Вазов, за това не се тревожим..." - му отговорили офицерите. В самият край, на буквално по 3 страници се споменава малко и за дейността му като кмет на София и посещението му в Лондон, от където е знаменитата заповед "Свалете знамената - минава победителят от Дойран" (впрочем, самият Вазов не споменава за този случай). Но дори и в този си вид, книгата е безценен исторически източник и се чете на един дъх!
Книгата ще е доста интересна за всеки, който има по-широки познания по история. По-скоро я определям като специализирана литература и не е подходяща за хора, търсещи разтоварващо историческо четиво. Много е ценна характеристиката на политическите събития както и на психологическите образи на българите от това време.
Добродушен, жертвоготовен, доблестен, образован, интелигентен, изпълнен със силни чувства за обществен дълг, родолюбие, чест и бащина обич към своите войници, справедлив и непоколебим в стремежа си да удържи докрай Дойранската позиция и да даде всичко от себе си за България - такъв образ си изградих за генерал Владимир Вазов от животописните му бележки. Често съм смятал, че героизмът на някои наши борци за свобода и национално обединение е бил преувеличаван и митологизиран, но тук и дума не може да става за подобно нещо. В първата част от бележките си генералът разказва за боевете при Дойран в периода 1915 - 1918 г., където проличават ужасяващите условия, в които 9-та пехотна плевенска дивизия извършва отбранителни действия против настъпващите от юг значително по-многобройни и по-добре въоръжени англичани, французи и гърци. Българските войници оперират в условия на зверски жеги лете (авторът веднъж описва температури от 57 градуса Целзий, но това е невъзможно да е температура на въздуха и сигурно е хиперболизирано), смразяващи студове зиме, глад и нищета - повечето войници са с мръсни и изпокъсани униформи и останали почти боси, а в държавата има криза с храната и дневната им дажба е по около 800 грама хляб, като с течение на времето е намалена до 600, ограничено е и месото. Освен нечовешките условия социалистите се опитват всячески да деморализират армията, всявайки смут - сред бранителите се носят слухове за издевателства над войнишки семейства от недобросъвестни кметове, опити за бунтове и метежи, приканвания към дезертьорство и заплахи за разстрелване на офицери. В някои български войници се поражда чувството, че търпят адските мъки, проливат кръв и жертват живота си срещу врага, докато във вътрешността на България разни разбойници тормозят семействата им, въртят порочни схеми за забогатяване, отдават се на разврат и остават безнаказани. Така ролята на генерала е не само да бъде брилянтен стратег на фронта, но и да окуражава бойците, да поддържа духа и дисциплината им в тежки размирни условия, да възпира разпространението на смут сред войниците и да наказва сурово всяващите го. Освен всичко е изправен и пред тежката задача да координира отбранителните действия със съюзниците германци, които често се държат високомерно и се стремят да обезличат българското командване, настоявайки то да се ръководи на места от немски офицери без никакво основание. Като цяло Вазов гради по-скоро посредствен образ на германския военен на Македонския фронт - високомерно държание от немските офицери, които гледат по-скоро да се грижат за своето лично удобство чрез обширни и удобни помещения за командването, но за войниците си "пет пари не дават". Проличават симпатиите на генерала и войниците към престолонаследника - княз Борис III, а също и към княз Кирил. Откроява се и коректното отношение на Вазов към военнопленниците англичани и гърци - той забранява да им се отнемат хубавите обувки.
Във втората част на бележките Вазов разказва малко и за дейността си като столичен кмет, която продължава около 6 години (1926 - 1932 г.). Той заварва мръсна и неуредена София с множество проблеми в инсфраструктурата и финансите. По негово време се построява големият водопровод Рила - София, финансовата служба се привежда в ред, построяват се нови училища, електрически централи (Симеоново и Мала Църква), трамвайни линии, нова кланица, народни кухни за бедните, сиропиталища, доставят се нови трамвайни мотриси, изграждат се много пътища, мостове, тротоари. Модернизират се пожарната и службата по чистота. Засилват се залесяването, устройството на паркове и градинки и нощното осветление. Павирането на улиците не е добро поради липсата на достатъчно средства, но се прави на много места въпреки това.
Книгата завършва с разказ от посрещането на делегацията на съюза на българските запасни офицери в Лондон през 1936 г. от англичаните, където те ѝ отдават огромни почести.
Владимир Вазов - част от завидната българска фамилия Вазови - е един от множеството достойни български генерали след 1878 г. Неговият живот е пример за родолюбие, себепожертвователност, чест, достойнство, висок морал и всеотдайност. Качества, които могат да бъдат проследени и в неговите “Живописни бележки”. Този кратък, но ценен от гледна точка на българската история труд, е прекрасен справочник на българските битки при Дойран от 1917-1918 г. В него е описано хронологично всяко едно от по-значимите, а понякога и по-малко значимите, събития в този период.
Освен военните действия, “Живописните бележки” представят(накратко) и следвоенните години от живота на Владимир Вазов. Вмъкнатите са спомени от управлението на Александър Стамболийски, както и от кметуването му(на Владимир Вазов) в София. А това, което носи допълнителна стойност на книгата са няколкото страхотни снимки, които отлично допълват написаното.
Определено, книгата заслужава прочит от всеки заинтересоват от военната ни история, а и не само.
Много по-изчерпателна за годините на фронта (особено 1-а Световна / Дойранските боеве), отколкото за останалата дейност на Вазов като кмет на София и председател на Съюза на запасните офицери, но въпреки това интересна книга.
Един изключително ценен исторически извор от героя от Дойран. Малката книжка включва кратка биография, спомени от раняването му на 28 ноември 1915, както и разказ от първа ръка за Дойранската епопея. Владимир Вазов е една от най-емблематичните фигури след Освобождението, допринесла безкрайно за укрепването и разцвета на Царство България.
Вазов има удивително разнообразен и бурен живот, изпълнен със събития. Именно блестящите му бойни успехи като командващ Девета пехотна плевенска дивизия го издигат до чин генерал-майор, а след края на войната и до генерал-лейтенант. Между редовете, изписани от Вазов на фронта, се чете неговата строга справедливост, но и една топла загриженост към командваните от него войници.
За неговата изключителна храброст и предвидливост говори фактът, че всеки ден е обикалял пунктовете на позицията, за да съблюдава работата по укрепването на окопите и функционалното състояние на армията. По този начин генералът иска неговите войници да го чувстват като равен, а и да свикват да го виждат на бойното полето.
След преминаването му в запаса заема поста на председател на Съюза на запасните офицери, а през 1926 г. е избран за кмет на София. Самият той разказва накратко за своята значителна роля за уреждането, озеленяването и електрифицирането на града. Разбира се, не е пропуснато бележитото сваляне на знамената от гледната точка на скромния генерал.
Препоръчвам книгата на любителите на българската история, които искат да прочетат разказа на един от най-великите български военачалници в нашата история. 🇧🇬🎖️⚔️