What do you think?
Rate this book
Безумецът от Таро
Tя e дoбpoтo мoмичe. Toй e лoшoтo мoмчe. Te нe ce пoзнaвaт, зaщoтo ce движaт пo paзлични мapшpyти и в paзлични чacoвe. Heйният и нeгoвият живoт нямaт пpeceчнa тoчĸa. Toй влизa в cъдeбнaтa зaлa, тoй e cвиĸнaл дa ce движи пo pъбa нa зaĸoнa. Tя e в тoгa, тя e зaĸoнът. Πoглeдитe им ce cpeщaт и в тoзи миг тя e caмo жeнaтa, a тoй e пpocтo мъжът. Cъдия Haдя Чepняĸ e ĸpacивa и ycпeшнa. Увaжaвaнa e oт oбщнocттa в гpaдa, имa oтдaдeн cъпpyг и двe oбичaни дeцa. Живoтът ѝ e ypeдeн. Oбpaзцoв. И зaдyшaвaщ.
Дoминиĸ e бacĸ, ĸoйтo тъpcи бягcтвo в Бългapия oт пoтaйнo и вepoятнo нeчиcтo минaлo. Bcичĸo щe ce пpoмeни и зa двaмaтa cлeд oнзи ĸpaтъĸ мoмeнт в cъдeбнaтa зaлa. Любoвтa им e oгнeнa игpa, нacилиe нaд нeжнocттa и нeжнo нacилиe, cтpacтeн тeaтъp, чиятo cцeнa ca пyблични мecтa в гpaд, в ĸoйтo нищo нe мoжe дa ce cĸpиe. Te ocтaвaт нeвидими зa чoвeшĸитe oчи, нo нe и зa eднa oxpaнитeлнa ĸaмepa. Зacлyжaвa ли любoвтa дa бъдe cпaceнa oт пeпeлищaтa нa eдин плaмнaл cвят?
Cлeд ycпexa нa пъpвaтa ѝ ĸнигa, „Днeвният живoт нa нoщнитe пeпepyди“, пoбeдитeл в ĸoнĸypca „Hoв бългapcĸи poмaн“ нa издaтeлcтвo „Cиeлa“, Дeницa Дилoвa ce зaвpъщa c нoв poмaн зa тъpceнeтo нa eднa жeнa нa coбcтвeнo знaчeниe нa любoвтa... нeзaвиcимo ĸoлĸo изĸpивeнo, eгoиcтичнo и paзpyшитeлнo мoжe дa бъдe тo. Mpaчнoтo чyвcтвo зa xyмop и лaĸoничнocттa нa Дилoвa нaпoмнят нa aфopиcтичнocттa нa Aмeли Hoтoмб, pиcyвaйĸи живoтa нa eднa cъвpeмeннa жeнa, ĸoятo нe ce пoддaвa нa oгpaничeниятa нa oбщecтвoтo.
Дoминиĸ e бacĸ, ĸoйтo тъpcи бягcтвo в Бългapия oт пoтaйнo и вepoятнo нeчиcтo минaлo. Bcичĸo щe ce пpoмeни и зa двaмaтa cлeд oнзи ĸpaтъĸ мoмeнт в cъдeбнaтa зaлa. Любoвтa им e oгнeнa игpa, нacилиe нaд нeжнocттa и нeжнo нacилиe, cтpacтeн тeaтъp, чиятo cцeнa ca пyблични мecтa в гpaд, в ĸoйтo нищo нe мoжe дa ce cĸpиe. Te ocтaвaт нeвидими зa чoвeшĸитe oчи, нo нe и зa eднa oxpaнитeлнa ĸaмepa. Зacлyжaвa ли любoвтa дa бъдe cпaceнa oт пeпeлищaтa нa eдин плaмнaл cвят?
Cлeд ycпexa нa пъpвaтa ѝ ĸнигa, „Днeвният живoт нa нoщнитe пeпepyди“, пoбeдитeл в ĸoнĸypca „Hoв бългapcĸи poмaн“ нa издaтeлcтвo „Cиeлa“, Дeницa Дилoвa ce зaвpъщa c нoв poмaн зa тъpceнeтo нa eднa жeнa нa coбcтвeнo знaчeниe нa любoвтa... нeзaвиcимo ĸoлĸo изĸpивeнo, eгoиcтичнo и paзpyшитeлнo мoжe дa бъдe тo. Mpaчнoтo чyвcтвo зa xyмop и лaĸoничнocттa нa Дилoвa нaпoмнят нa aфopиcтичнocттa нa Aмeли Hoтoмб, pиcyвaйĸи живoтa нa eднa cъвpeмeннa жeнa, ĸoятo нe ce пoддaвa нa oгpaничeниятa нa oбщecтвoтo.
- GenresBulgarian Literature
152 pages, Paperback
Published April 1, 2018
2 people are currently reading
49 people want to read
About the author
Деница Дилова
7 books13 followersДеница Дилова-Маркова е родена на 14.07.1973 г. Израснала е в Червен бряг, но по-късно заминава за Разград. Учи в специализирана паралелка по рисуване, после завършва технологичен колеж, но никога не работи нищо, свързано с биотехнологии. Започва активна дейност в третия сектор - първо в една, а после в още две неправителствени организации. От пролетта на 2006 г. участва като съавтор в списание "Експрес", а от края на 2006 г. е директор на в. "Лудогорски вестник". С два свои разказа през 2006 г. печели гласовете на публиката и поощрителната награда от конкурса "Очи за себе си" (ХуЛите), през 2008 г. взема първи места в литературните конкурси на Public Republic и Литературата Днес. През 2010 г. печели Първа награда от Осмия конкурс за кратка проза на LiterNet & eRunsMagazine (2010). През 2014 г. става победител в първия анонимен конкурс за Нов български роман на издателство "Сиела" с ръкопис под заглавие "Непорочна практика".
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 25 of 25 reviews
April 9, 2018
Литературата е в Деница Дилова по рождение, но също и по заслуги. Племенница на Любен Дилов, тя е и големият победител от първия анонимен конкур за български роман на „Сиела“, с председател на журито Любен Дилов - син. Такава двойна тежест вероятно създава очакване от качество, което не винаги може да се издържи и оправдае.
Най-лесно и кратко ще опиша усещането ми от книгата с думи на самата авторка: „зле скалъпени образи, предсказуем декор, посредствена масовка.“ Книгата „дрънчи на нискобюджетна градска история“, в която умело са намират „елегантно изпуснати фрази“, колкото да залъжат усещането на глад за истинска литература и да го тушират с постния ордьовър на показната философия. Идеална книга е, ако искате да си запишете няколко помпозности, с които да впечатлите. Но също както в помпозностите да има повърхност, но не и дълбочина, „Безумецът от Таро“ си остава средна, плосковата и недоразработена книга, която не успява да излезе от сивия поток на средността. И ако тази златна среда е идеалът в живота (и архитектурата), в литературата е присъда.
Героите. Толкова немотивирани персонажи не съм срещала от много време.
Тя е добро момиче, съдийка. Той е лошо момче, марсилец, баск и подсъдим. Попада в нейната съдебна зала, тя му поглежда мускулите и вече не може да спи. То не е желание, не е влюбване, не е страст, не е любов! Всичко е! Горе-долу и аз така попадам в плен на истинска любов към обувки! Нелепо е. Моето – вероятно. Нейното – със сигурност.
И докато първата половина на книгата се влачи като родопска песен с детайли като пет страници описания на някаква имобилиерна обсесия на героинята към апартаменти и къщи или настойчивото повтаряне колко интелектуално е семейството и бащата, когато двамата са снимани в момент на...бурна насилствена интимност...от камера, т.е., тъкмо, когато става сюжетно интересно, когато стигаме до ключа, до колизията, до повратния момент и очакваме историята да се разгърне, да видим дълбочината, размислите на героите, мотивите и изборите им; всичко онова, което ще създаде драмата и направи книгата интересна и добра литература, авторката започва да препуска като в лошо рап парче и минава плитко, толкова плитко!
Някой, така и не разбираме кой, вижда записа като изнасилване. Което е нормално, след като преди това сме били свидетели на известен брой постни садо-мазо сцени. Той е обвинен, а тя не го оспорва и не го защитава. Защо, също не е ясно. От някакви разхвърляни размишления може да се предположи, че е заради баща ѝ, професора, към когото има явно изразен комплекс на Електра и заради статута ѝ в града. Но в онези философските изречение, подходящи за колекциониране и подчертаване, липсва емоцията, терзанието, любовта (онази, дето се случи от първия поглед към мускулите, помните, нали?).
Докато мигнете, всичко се е обърнало. Доброто момиче е станало лошо, а лошото момче – добро.
И...ами не, няма „и“. Това е. Или по-скоро: „и това е!“
Същността. Детайлите, информацията, пълнежът. Знаете, стара поговорка гласи, че Господ е в детайлите. Дяволът – също. Когато се създава една книга и в нея се вкарва определена информация, се поема и ангажимент за определена степен на достоверност и коректност спрямо читателя. Не знам как авторката се е справила с проучванията и с достоверността на правната материя и описание – нямам знанията, за да го обсъждам и няма да го направя, но със сигурност има слабости в доста други аспекти и области.
Ще обясня:
На територията на България няма каменни орлови римски глави от III в. пр.Хр. Това, че след това излиза фалшификат не се дължи на осъзнатата фактологическа невъзможност, а защото служи на сценария.
Морковената торта не се покрива със захарен фондан. Обикновено се използва нещо на млечно-кремова основа.
Не е вярно, че Мериме и Верлен са започнали от „дъното на социалната стълбица“ и са „родени в бедно семейство“ – единият е от средната буржоазия, дете на учител в Политехническия, който по-късно става доживотен секретар на Академията за Изящни изкуства; другият е роден в заможно семейство на дребната буржоазия.
Не се оперира апендицит, а апендикс. Или дори, оперира се апендикс при апендицит, защото апендицит е възпалението на този орган, апендикса, който се оперира като туморите, с които е сложен в едно изречение.
Пунктуацията и правописът. Те определено следват някакви свои закони, които българските книжовни правописни правила не познават.
„..две от стаите на горният етаж...“
„...чаках светофарът да светне зелено, тъкмо тръгнах, и някой....“
„...една заблуден душа, дошла незнайно защо да се налива из Преспанските земи...“.
„...веднъж да се съберях да не се разпарчатосам, и можех да убия..“
„...копринени чорапи с жартиери, доставени винаги откъм Запад, никога откъм Изток.“
Френският. За персонаж, който, подчертава се неколкократно, е учил и владее отлично френски, френският в книгата е pitoyable (жалък).
По принцип по-правилно е да се каже, че той има „têtes à claques“, но дори да се използва избраното от авторката, то нека поне се напише грамотно: „face à claques“.
Изречението „cinq minutes pour aller d’ici...” не е френски, дори в него да има френски думи и не значи това, което е посочено като превод в скобите. Можем да го преведем с много добро желание като „пет минути, за да отида от тук…“ Къде не е ясно.
„Voulez-vous quelque chose à boire?” (Искате ли нещо за пиене) е въпрос, който може да ти зададе келнер с меню в ръце, застанал пред теб в кафене. Граматически е правилно; но не и смислово, контекстно, когато става въпрос за предложение по телефона да пийнете заедно.
Изразът „maintenant ou jamais” не означава „сега или друг път“, а „сега или никога“.
Освен това няма французин, който ще си направи труда вместо „Годеч“ да каже „село Годеч.“ Това би го казал само ученик в езикова гимназия, в първия месец на първия си срок, не и човек с майчин френски език.
И накрая ще завърша с няколко красиви изречения, които да покажат стила на книгата.
„Мога да сравня всичко, което се случи с потъване в плаващи пясъци, тъй като никога не съм потъвала в плаващи пясъци.“
„Лъхаше на студ и пластмаса от цялата смес от мъже и жени, а аз някак плувах насред тоя безвкусен сос…“
„Мислила съм много над това, че не ценя нищо. Кога и на какво около себе си щях да напиша отличен?“
„Гепардът обичаше антилопи и в основната си част ги убиваше.“
„Торбичките под очите му показваха, че се е наложило да порасне рано.“
„Само аз се обливах в пот, но ми беше приятно.“
„Търсех формата, в който да се запечатам и да остана там най-много аз.“
„Веднъж очакването ме споходи на една опашка в супермаркета.“
„Плаках, хапах си ръката, суках си косата и призовавах разни демони да се появят веднага и да се заемат малко с живота ми.“
„Изведнъж се видях приказно красива. Започнах да целувам образа си в огледалото.“
Най-лесно и кратко ще опиша усещането ми от книгата с думи на самата авторка: „зле скалъпени образи, предсказуем декор, посредствена масовка.“ Книгата „дрънчи на нискобюджетна градска история“, в която умело са намират „елегантно изпуснати фрази“, колкото да залъжат усещането на глад за истинска литература и да го тушират с постния ордьовър на показната философия. Идеална книга е, ако искате да си запишете няколко помпозности, с които да впечатлите. Но също както в помпозностите да има повърхност, но не и дълбочина, „Безумецът от Таро“ си остава средна, плосковата и недоразработена книга, която не успява да излезе от сивия поток на средността. И ако тази златна среда е идеалът в живота (и архитектурата), в литературата е присъда.
Героите. Толкова немотивирани персонажи не съм срещала от много време.
Тя е добро момиче, съдийка. Той е лошо момче, марсилец, баск и подсъдим. Попада в нейната съдебна зала, тя му поглежда мускулите и вече не може да спи. То не е желание, не е влюбване, не е страст, не е любов! Всичко е! Горе-долу и аз така попадам в плен на истинска любов към обувки! Нелепо е. Моето – вероятно. Нейното – със сигурност.
И докато първата половина на книгата се влачи като родопска песен с детайли като пет страници описания на някаква имобилиерна обсесия на героинята към апартаменти и къщи или настойчивото повтаряне колко интелектуално е семейството и бащата, когато двамата са снимани в момент на...бурна насилствена интимност...от камера, т.е., тъкмо, когато става сюжетно интересно, когато стигаме до ключа, до колизията, до повратния момент и очакваме историята да се разгърне, да видим дълбочината, размислите на героите, мотивите и изборите им; всичко онова, което ще създаде драмата и направи книгата интересна и добра литература, авторката започва да препуска като в лошо рап парче и минава плитко, толкова плитко!
Някой, така и не разбираме кой, вижда записа като изнасилване. Което е нормално, след като преди това сме били свидетели на известен брой постни садо-мазо сцени. Той е обвинен, а тя не го оспорва и не го защитава. Защо, също не е ясно. От някакви разхвърляни размишления може да се предположи, че е заради баща ѝ, професора, към когото има явно изразен комплекс на Електра и заради статута ѝ в града. Но в онези философските изречение, подходящи за колекциониране и подчертаване, липсва емоцията, терзанието, любовта (онази, дето се случи от първия поглед към мускулите, помните, нали?).
Докато мигнете, всичко се е обърнало. Доброто момиче е станало лошо, а лошото момче – добро.
И...ами не, няма „и“. Това е. Или по-скоро: „и това е!“
Същността. Детайлите, информацията, пълнежът. Знаете, стара поговорка гласи, че Господ е в детайлите. Дяволът – също. Когато се създава една книга и в нея се вкарва определена информация, се поема и ангажимент за определена степен на достоверност и коректност спрямо читателя. Не знам как авторката се е справила с проучванията и с достоверността на правната материя и описание – нямам знанията, за да го обсъждам и няма да го направя, но със сигурност има слабости в доста други аспекти и области.
Ще обясня:
На територията на България няма каменни орлови римски глави от III в. пр.Хр. Това, че след това излиза фалшификат не се дължи на осъзнатата фактологическа невъзможност, а защото служи на сценария.
Морковената торта не се покрива със захарен фондан. Обикновено се използва нещо на млечно-кремова основа.
Не е вярно, че Мериме и Верлен са започнали от „дъното на социалната стълбица“ и са „родени в бедно семейство“ – единият е от средната буржоазия, дете на учител в Политехническия, който по-късно става доживотен секретар на Академията за Изящни изкуства; другият е роден в заможно семейство на дребната буржоазия.
Не се оперира апендицит, а апендикс. Или дори, оперира се апендикс при апендицит, защото апендицит е възпалението на този орган, апендикса, който се оперира като туморите, с които е сложен в едно изречение.
Пунктуацията и правописът. Те определено следват някакви свои закони, които българските книжовни правописни правила не познават.
„..две от стаите на горният етаж...“
„...чаках светофарът да светне зелено, тъкмо тръгнах, и някой....“
„...една заблуден душа, дошла незнайно защо да се налива из Преспанските земи...“.
„...веднъж да се съберях да не се разпарчатосам, и можех да убия..“
„...копринени чорапи с жартиери, доставени винаги откъм Запад, никога откъм Изток.“
Френският. За персонаж, който, подчертава се неколкократно, е учил и владее отлично френски, френският в книгата е pitoyable (жалък).
По принцип по-правилно е да се каже, че той има „têtes à claques“, но дори да се използва избраното от авторката, то нека поне се напише грамотно: „face à claques“.
Изречението „cinq minutes pour aller d’ici...” не е френски, дори в него да има френски думи и не значи това, което е посочено като превод в скобите. Можем да го преведем с много добро желание като „пет минути, за да отида от тук…“ Къде не е ясно.
„Voulez-vous quelque chose à boire?” (Искате ли нещо за пиене) е въпрос, който може да ти зададе келнер с меню в ръце, застанал пред теб в кафене. Граматически е правилно; но не и смислово, контекстно, когато става въпрос за предложение по телефона да пийнете заедно.
Изразът „maintenant ou jamais” не означава „сега или друг път“, а „сега или никога“.
Освен това няма французин, който ще си направи труда вместо „Годеч“ да каже „село Годеч.“ Това би го казал само ученик в езикова гимназия, в първия месец на първия си срок, не и човек с майчин френски език.
И накрая ще завърша с няколко красиви изречения, които да покажат стила на книгата.
„Мога да сравня всичко, което се случи с потъване в плаващи пясъци, тъй като никога не съм потъвала в плаващи пясъци.“
„Лъхаше на студ и пластмаса от цялата смес от мъже и жени, а аз някак плувах насред тоя безвкусен сос…“
„Мислила съм много над това, че не ценя нищо. Кога и на какво около себе си щях да напиша отличен?“
„Гепардът обичаше антилопи и в основната си част ги убиваше.“
„Торбичките под очите му показваха, че се е наложило да порасне рано.“
„Само аз се обливах в пот, но ми беше приятно.“
„Търсех формата, в който да се запечатам и да остана там най-много аз.“
„Веднъж очакването ме споходи на една опашка в супермаркета.“
„Плаках, хапах си ръката, суках си косата и призовавах разни демони да се появят веднага и да се заемат малко с живота ми.“
„Изведнъж се видях приказно красива. Започнах да целувам образа си в огледалото.“
April 3, 2018
„Безумецът от Таро“ е кратичка творба, едва около 150 страници, но те пали като клечка кибрит. Романът е перфектното олицетворение на банален сюжет, що се отнася до голяма част от браковете, но Дилова в никакъв случай не поднася историята клиширано. Смятам, че този роман е още по-добър от дебютния й „Дневният живот на нощните пеперуди“. Жените ще купуват тази книга като топъл хляб – едните, защото вече са преживели нещо подобно и ще се почувстват разбрани в мъката си по загубената любов, а другите – защото тайничко си мечтаят да изживеят такава.
Цялото ревю - тук: http://azcheta.com/bezumetsat-ot-taro...
Още ревюта има в блога ми: http://milenatrendafilova.blogspot.ie
Не забравяйте да ме следвате в Инстаграм и на страницата ми във Фейсбук. :)
Цялото ревю - тук: http://azcheta.com/bezumetsat-ot-taro...
Още ревюта има в блога ми: http://milenatrendafilova.blogspot.ie
Не забравяйте да ме следвате в Инстаграм и на страницата ми във Фейсбук. :)
April 15, 2018
Колко невинни читатели привлича рекламата... Набелязах книгата от няколко случайни цитата, разпространени тук там. Имах някакви подозрения, че няма да е толкова уникална, въпреки възхвалите, които се сипеха навред. После се появиха и едно-две не толкова положителни мнения и решението- ще се чете, да видя в крайна сметка кое ще надделее. Книгата започна обещаващо добре, после нещо загуби инерция и стана банално накрая. И нищо не се случи. В края историята трябваше просто да свърши по някакъв начин и това не беше впечатляващия. Не съжалявам, че я прочетох, радвам се, че има млади български автори, които се опитват да създадат качествена литература. Аз просто ще продължа да си търся моето "Уау" произведение от съвременен български автор.
April 3, 2018
Рядко не знам откъде да започна, но този път наистина не знам. Книгата е просто страхотна. Деница Дилова умее да поднася истории по особено интересен начин, до такава степен, че може би бих прочела и списъкът й за пазаруване.
Рядко в романи може да срещнеш много добър екзистенциален отговор на това "Какво е любовта?". Този въпрос е малко като "Защо небето е синьо?". Само, че докато за небето има отговор, за любовта някак си все няма добър такъв. Защото просто е. Но в тази книга има едно много, ама много добро обяснение какво точно е любовта.
"Любовта винаги е в първо лице единствео число. Тя е "аз" и никога "ти"."
Хареса ми колко плавно преминава от разсъждение в разсъждение, как се прокрадваш във вътрешния монолог на главната героиня, хареса ми липсата на конкретизация при образите. Малко като в сън, виждаш силуети, виждаш цветове, но нищо конкретно, просто знаеш, че е хубаво. В романа също е така.
Тук вече е строго индивидуално, но намерих две прилики с "Великият Гетсби" на Фицджералд. (Може да съдържа спойлери за книгата) - Визирам къщата на Доминик, която според мен беше "зелената светлина", а също и Царчето, което е като билборда с очите на д-р Екълбърг. Царчето, чието лаене не е само част от лудостта, а и символ на нещо друго. Осъжда, без думи.
И не на последно място. ЕГОИЗЪМ. Страхотна книга за егоизма, егоцентризма, саможертвата, самозабравата, саморазрухата. Абе както се казва, "Каквото сам си направиш, никой друг не може да ти го направи." Лудостта, неистовото желание да грабнеш момента за яката и да му покажеш кой е шефът. Да знаеш, че после може да съжаляваш и ще боли, но въпреки това да го напрвиш, с желание, с хъс, защото е по-добре да си изпатиш, отколкото да си кажеш "Ами ако..."
Възхитена съм. Ще чакам следващата книга. :)
Рядко в романи може да срещнеш много добър екзистенциален отговор на това "Какво е любовта?". Този въпрос е малко като "Защо небето е синьо?". Само, че докато за небето има отговор, за любовта някак си все няма добър такъв. Защото просто е. Но в тази книга има едно много, ама много добро обяснение какво точно е любовта.
"Любовта винаги е в първо лице единствео число. Тя е "аз" и никога "ти"."
Хареса ми колко плавно преминава от разсъждение в разсъждение, как се прокрадваш във вътрешния монолог на главната героиня, хареса ми липсата на конкретизация при образите. Малко като в сън, виждаш силуети, виждаш цветове, но нищо конкретно, просто знаеш, че е хубаво. В романа също е така.
Тук вече е строго индивидуално, но намерих две прилики с "Великият Гетсби" на Фицджералд. (Може да съдържа спойлери за книгата) - Визирам къщата на Доминик, която според мен беше "зелената светлина", а също и Царчето, което е като билборда с очите на д-р Екълбърг. Царчето, чието лаене не е само част от лудостта, а и символ на нещо друго. Осъжда, без думи.
И не на последно място. ЕГОИЗЪМ. Страхотна книга за егоизма, егоцентризма, саможертвата, самозабравата, саморазрухата. Абе както се казва, "Каквото сам си направиш, никой друг не може да ти го направи." Лудостта, неистовото желание да грабнеш момента за яката и да му покажеш кой е шефът. Да знаеш, че после може да съжаляваш и ще боли, но въпреки това да го напрвиш, с желание, с хъс, защото е по-добре да си изпатиш, отколкото да си кажеш "Ами ако..."
Възхитена съм. Ще чакам следващата книга. :)
April 3, 2018
Майсторски написана книга за любовта, за егоизма, за отчаянието и за невъзможността да се откъснеш от невидимите окови, които те държат здраво привързан към семейството, мисленето на хората около теб, към очакванията им. За опита за бягство и свободата, която дава паралелният живот. Там и само там можеш да бъдеш себе си, макар дълбоко в душата си да съзнаваш, че всичко е някакъв сън, от който един ден ще се събудиш.
Образите са изградени постепенно и майсторски, второстепенните герои абсолютно пасват на главните и помагат да ги видим от всички страни. Всяка дума, мисъл, действие са премислени внимателно. Всяка случка е надграждане над предишната и разкрива малко по малко чертите на характерите. За да се стигне до пълното развитие на усещанията и емоциите.
Езикът е брилянтен. Всяка дума е премислена и на мястото си, няма нищо случайно. Разказът препуска през страниците, а под повърхността му кипят страсти и мисли, които се забиват като стрели в съзнанието. Има дълбоко преживяване и тънка философия в тази книга. Иска ти се да не е толкова кратка и да разбереш, по дяволите, какво още витае в главите и душите на тези двама покварени грешници, които са толкова чисти в любовта си, които взаимно се учат да обичат.
А финалът, ах финалът! А финалът на финала! ВЕЛИКОЛЕПЕН и безнадежден. Или пък има някаква надежда, но тя никога няма да бъде окъпана от светлината, които двамата носят, когато са само заедно в прегръдките си.
Образите са изградени постепенно и майсторски, второстепенните герои абсолютно пасват на главните и помагат да ги видим от всички страни. Всяка дума, мисъл, действие са премислени внимателно. Всяка случка е надграждане над предишната и разкрива малко по малко чертите на характерите. За да се стигне до пълното развитие на усещанията и емоциите.
Езикът е брилянтен. Всяка дума е премислена и на мястото си, няма нищо случайно. Разказът препуска през страниците, а под повърхността му кипят страсти и мисли, които се забиват като стрели в съзнанието. Има дълбоко преживяване и тънка философия в тази книга. Иска ти се да не е толкова кратка и да разбереш, по дяволите, какво още витае в главите и душите на тези двама покварени грешници, които са толкова чисти в любовта си, които взаимно се учат да обичат.
А финалът, ах финалът! А финалът на финала! ВЕЛИКОЛЕПЕН и безнадежден. Или пък има някаква надежда, но тя никога няма да бъде окъпана от светлината, които двамата носят, когато са само заедно в прегръдките си.
April 14, 2018
Изключително приятно ме изненада като литература и стил, а финалът доста ме разстрои - по начина, по който добрата литература те вади от равновесие. Книгата няма да хареса на хора с "традиционни ценности", но е нещо много различно и свежо. Необичаен и проникновен поглед към провинциализма вътре в нас, към любовта, която не е красива и изграждаща.
Ако трябва да я опиша с едно изречение, ще използвам такова от Sade: No place for beginners and sensitive hearts.
Ако трябва да я опиша с едно изречение, ще използвам такова от Sade: No place for beginners and sensitive hearts.
March 7, 2020
Стори ми се безсмислена и без добавена стойност история...
April 15, 2018
Прекрасна книга.
Великолепен стил.
Започнах я с моливче - готова да отбелязвам впечатляващи моменти. На 20тата страница се отказах, защото щеше да се наложи да отбелязвам всичко.
Езикът е толкова интензивен, че концентрира страшно много смисъл почти буквално на квадратен сантиметът.
Много докосваща история, разказана по специален начин - може би тривиална на пръв поглед, но пък как само е филмирана...
толкова много не исках да свършва, че нарочно си бях оставила последните страници - ей така, да имам да очаквам един ден :)))
Великолепен стил.
Започнах я с моливче - готова да отбелязвам впечатляващи моменти. На 20тата страница се отказах, защото щеше да се наложи да отбелязвам всичко.
Езикът е толкова интензивен, че концентрира страшно много смисъл почти буквално на квадратен сантиметът.
Много докосваща история, разказана по специален начин - може би тривиална на пръв поглед, но пък как само е филмирана...
толкова много не исках да свършва, че нарочно си бях оставила последните страници - ей така, да имам да очаквам един ден :)))
April 1, 2018
"Добро семейство, сносни доходи, отлична репутация и така нататък, и така нататък... Мисля, че най-близкото определение би било обикновено щастие. Всеки се стреми към него. И когато най-после го постигне, прави едно и също векове наред - влюбва се и съсипва всичко, което е изградил."
Чакането си заслужаваше! Грабна ме от първата си страница и тъкмо започнах да записвам цитат след цитат в графа любими, когато осъзнах, че ако продължавам, ще имам точно 150 страници с любими фрази. Точно толкова се влюбих в "Безумецът от Таро", колкото и в "Дневният живот на нощните пеперуди". Може би дори малко повече.
Всички търсят любовта, някои я намират, или поне така мислят. Но онази безумната, която завърта живота ти на 360 градуса, нея я срещаш само веднъж. И трябва да я изживееш. Защото тя не ти позволява друго.
Обичам стила на Деница Дилова, най-вече това, че с малко думи казва много. Защото това в днешно време се оказва непосилна задача за доста от нас - "Няма как да се изразяваш елегантно, ако говориш непрекъснато, а хората около мен говореха безспирно, и то големи глупости. Сигурно имаше някакво количество думи, които трябва да изсипем от устата си през живота си. Някакво задължително число. Пет милиона прилагателни и шест милиона съществителни. Милиард съюзи и никакво затопляне на отношенията на междусъюзниците. Петнайсет милиона конфигурации. Думата "обичам" до безкрай, без да сме обичали истински нито веднъж."
Чакането си заслужаваше! Грабна ме от първата си страница и тъкмо започнах да записвам цитат след цитат в графа любими, когато осъзнах, че ако продължавам, ще имам точно 150 страници с любими фрази. Точно толкова се влюбих в "Безумецът от Таро", колкото и в "Дневният живот на нощните пеперуди". Може би дори малко повече.
Всички търсят любовта, някои я намират, или поне така мислят. Но онази безумната, която завърта живота ти на 360 градуса, нея я срещаш само веднъж. И трябва да я изживееш. Защото тя не ти позволява друго.
Обичам стила на Деница Дилова, най-вече това, че с малко думи казва много. Защото това в днешно време се оказва непосилна задача за доста от нас - "Няма как да се изразяваш елегантно, ако говориш непрекъснато, а хората около мен говореха безспирно, и то големи глупости. Сигурно имаше някакво количество думи, които трябва да изсипем от устата си през живота си. Някакво задължително число. Пет милиона прилагателни и шест милиона съществителни. Милиард съюзи и никакво затопляне на отношенията на междусъюзниците. Петнайсет милиона конфигурации. Думата "обичам" до безкрай, без да сме обичали истински нито веднъж."
June 11, 2018
Има книги, които харесваш заради стила, такива, в които те грабва историята и други, които по ред причини просто те оставят без думи. „Безумецът от Таро“ от Деница Дилова (изд. „Сиела“, 2018) отговаря на всичко изброено.
Това е една история за любовта, егоизма, невъзможността да се откъснеш от чувството за отговорност към семейството. За опита за бягство от оковите на монотонността на живота и чуждите представи и очаквания. За свободата, която, макар и за кратко, може да бъде постигната само чрез илюзията в един паралелен живот.
https://bookjellyfish.blogspot.com/20...
Това е една история за любовта, егоизма, невъзможността да се откъснеш от чувството за отговорност към семейството. За опита за бягство от оковите на монотонността на живота и чуждите представи и очаквания. За свободата, която, макар и за кратко, може да бъде постигната само чрез илюзията в един паралелен живот.
https://bookjellyfish.blogspot.com/20...
May 14, 2021
3.5
Не бих казала, че "Безумецът от Таро" е моята история (тези за необуздана страст почти никога не са). Деница Дилова обаче определено е "моята" писателка – толкова ми харесва как разказва, че първото не е от чак такова значение. В моя ум този роман не е изключително за любовта, а за личното душевно сътресение, каквото и да е то, което те отклонява от правата, порядъчна, тягостно отъпкана пътека на живота, и знанието, че "някога край мен е струяла истинска светлина и че аз съм имала очи за нея".
Не бих казала, че "Безумецът от Таро" е моята история (тези за необуздана страст почти никога не са). Деница Дилова обаче определено е "моята" писателка – толкова ми харесва как разказва, че първото не е от чак такова значение. В моя ум този роман не е изключително за любовта, а за личното душевно сътресение, каквото и да е то, което те отклонява от правата, порядъчна, тягостно отъпкана пътека на живота, и знанието, че "някога край мен е струяла истинска светлина и че аз съм имала очи за нея".
April 17, 2018
Съдия Надя Черняк е подредила “правилно” живота си – деца, съпруг, професия, репутация, данък “Обществено мнение”… Всичко ѝ е както трябва по стандартите на клиширания провинциален град. Съдия Надя Черняк е подредила “правилно” живота си по силата на свободната си воля, която ѝ отрежда правото да избира как да живее и каква да бъде. Не, не така. Отрежда ѝ правото да има каквато си иска идея за себе си и да вярва в нея.
Докато фортуната не ѝ праща Онзи – диаметриално противоположния, обществения обругател, социално изключения, който живее само за себе си, по личните си правила, за собствените си нужди. Онзи, който се надсмива над нормата, който е единица мярка за патологията. Който е всичко, от което съдия Надя Черняк се е отказала в себе си, за да бъде нещо удобно, сигурно и безопасно.
Но ето го него – привлекателния, предизвикателния, рисковия. Чужденец не защото е от друга страна, а защото не е присъщ на подредения ѝ, монотонен свят. Доминик е баск, който се крие в българското село Голеш от френското правосъдие и от испанските терористи. Доминик е “сам като куче”, несвързан и необвързан с нищо и с никого, освен със склонността си да изпитва удоволствие от насилието, от нарушаването на обществените порядки. Доминик е онази сянка на госпожа съдийката, която тя отхвърля като част от себе си, докато не се сблъсква с нея челно.
Цялото ревю на https://www.jenatadnes.com/chitatelsk...
Докато фортуната не ѝ праща Онзи – диаметриално противоположния, обществения обругател, социално изключения, който живее само за себе си, по личните си правила, за собствените си нужди. Онзи, който се надсмива над нормата, който е единица мярка за патологията. Който е всичко, от което съдия Надя Черняк се е отказала в себе си, за да бъде нещо удобно, сигурно и безопасно.
Но ето го него – привлекателния, предизвикателния, рисковия. Чужденец не защото е от друга страна, а защото не е присъщ на подредения ѝ, монотонен свят. Доминик е баск, който се крие в българското село Голеш от френското правосъдие и от испанските терористи. Доминик е “сам като куче”, несвързан и необвързан с нищо и с никого, освен със склонността си да изпитва удоволствие от насилието, от нарушаването на обществените порядки. Доминик е онази сянка на госпожа съдийката, която тя отхвърля като част от себе си, докато не се сблъсква с нея челно.
Цялото ревю на https://www.jenatadnes.com/chitatelsk...
July 9, 2018
Много предсказуем и плосък сюжет! Добре че е написана на доста достъпен език и се чете за отрицателно време! Чиклит
July 13, 2019
Много, много силна книга.
February 12, 2021
Стилът на авторката ми хареса, но не и историята, която е решила да разкаже, нито начинът, по който тя се разви.
July 26, 2018
След противоречивите коментари и ожесточени дискусии по темата не бях сигурна какво да очаквам. Може всъщност подсъзнателно да съм очаквала да ме разочарова, но истината е, че ми хареса. Банална история за неразумна любов, разказана елегантно и увлекателно. Извънбрачната връзка с възможно “най-неподходящия”, от гледна точка на семейно-общественото положение на главната героиня, партньор (пък бил той екзотично красив и богат или не), като опит за бягство от монотонно депресивното ежедневие на “обикновеното щастие”, към което на теория всички се стремим, но с което, веднъж постигнато, не знаем какво да правим и как да живеем.
Хареса ми и предвидимостта, защото не мисля, че идеята е била да се търси изненадваща развръзка на финала.
Изкушавам се да кажа, че се “чете на един дъх”, колкото и безсмислено да е това клише.
Определено бих препоръчала книгата, но е много важно, човек да подходи възможно най-непредубедено, поради всичко което беше вече написано за нея. Да, има някои проблеми, които сигурно е можело да се хванат при редакцията (прословутите френски фрази, римските датировки и особеностите на съдебната практика), но за мен те не са достатъчни да вкарат книгата в графа “не става” или “не си заслужава”.
С интерес ще очаквам и следващите книги на авторката.
Хареса ми и предвидимостта, защото не мисля, че идеята е била да се търси изненадваща развръзка на финала.
Изкушавам се да кажа, че се “чете на един дъх”, колкото и безсмислено да е това клише.
Определено бих препоръчала книгата, но е много важно, човек да подходи възможно най-непредубедено, поради всичко което беше вече написано за нея. Да, има някои проблеми, които сигурно е можело да се хванат при редакцията (прословутите френски фрази, римските датировки и особеностите на съдебната практика), но за мен те не са достатъчни да вкарат книгата в графа “не става” или “не си заслужава”.
С интерес ще очаквам и следващите книги на авторката.
February 1, 2019
Затворих последната страница на Безумецът от Таро. „Много е хубав,“ помислих си. „Развълнува ме.“
Но отначало не бях сигурен. Трябваше да стигна до средата, за да не мога да спра.
Темпото се променя като в класическа музика - интензивни параграфи, наситени с житейски прозрения неочаквано преминават към бавни истории от ежедневието; после бързо темпо отново. Изречения, неочаквани като миди в гладкия мокър пясък на плажа, провокират да ги погледнеш по-внимателно втори и трети път - и да се замислиш.
Струва ми се, че това е роман за читатели, които имат време да четат внимателно, както и време да мислят за прочетеното. Роман и за всички, които имат нужда от любов.
Героинята открива у себе си неподозирана еротично-любовна фантазия, изживява я до край с мъж-фантазия и се осъществява напълно като жена. Преживяванията ѝ наближават границата с невероятното, но въпреки това – а може би именно поради това - тя се превръща в пълнокръвен, реален образ, с всичките ѝ логични и нелогични противоречия.
Еротиката е неотменима част на любовта. Знаем, че сексът е причината да се появим тук. Този роман ни напомня, че той може да е и причината – докато сме тук - да сме или щастливи, или нещастни.
Но отначало не бях сигурен. Трябваше да стигна до средата, за да не мога да спра.
Темпото се променя като в класическа музика - интензивни параграфи, наситени с житейски прозрения неочаквано преминават към бавни истории от ежедневието; после бързо темпо отново. Изречения, неочаквани като миди в гладкия мокър пясък на плажа, провокират да ги погледнеш по-внимателно втори и трети път - и да се замислиш.
Струва ми се, че това е роман за читатели, които имат време да четат внимателно, както и време да мислят за прочетеното. Роман и за всички, които имат нужда от любов.
Героинята открива у себе си неподозирана еротично-любовна фантазия, изживява я до край с мъж-фантазия и се осъществява напълно като жена. Преживяванията ѝ наближават границата с невероятното, но въпреки това – а може би именно поради това - тя се превръща в пълнокръвен, реален образ, с всичките ѝ логични и нелогични противоречия.
Еротиката е неотменима част на любовта. Знаем, че сексът е причината да се появим тук. Този роман ни напомня, че той може да е и причината – докато сме тук - да сме или щастливи, или нещастни.
August 6, 2018
Впечатляващ втори роман на Деница Дилова. Лично за мен е далеч по-зрял от "Дневния живот на нощните пеперуди". Много интересна фабула, неочаквани обрати, изненадващо плътен женски образ и авторови "врътки", които оставят читателя без дъх.
Има и чуство за хумор, добри описания и жив диалог.
Истински съвременен български роман!
Има и чуство за хумор, добри описания и жив диалог.
Истински съвременен български роман!
March 24, 2020
Романът не ме впечатли особено.
Сюжетът е изтъркан, а историята е меко казано нереалистична. Има много неточности. 1 момент, особено много ме разсмя - когато майката на главната героиня пълнеше кокошка с трюфели.
Относно любовната линия - недопустимо е жена на 40 г., магистрат, да се орезили така. То бива, бива любов, ама чак пък толкова...
Първо, че злепоставя сама себе си, второ, това е основание за дисциплинарно уволнение. Всеки здравомислещ човек, би си сложил спирачки като претегли "за" и "против".
Да не говорим пък за самото "влюбване" - от 1 виждане и няколко мили думи, че е красива, героинята така хлътна, че все едно е на 14, а не на 40 г.
Накрая тъкмо взе да става интересно и авторката претупа нещата, вместо да доразвие малко повече историята.
Добър опит, но недостатъчен, за да нареди книгата към качествената литература.
Сюжетът е изтъркан, а историята е меко казано нереалистична. Има много неточности. 1 момент, особено много ме разсмя - когато майката на главната героиня пълнеше кокошка с трюфели.
Относно любовната линия - недопустимо е жена на 40 г., магистрат, да се орезили така. То бива, бива любов, ама чак пък толкова...
Първо, че злепоставя сама себе си, второ, това е основание за дисциплинарно уволнение. Всеки здравомислещ човек, би си сложил спирачки като претегли "за" и "против".
Да не говорим пък за самото "влюбване" - от 1 виждане и няколко мили думи, че е красива, героинята така хлътна, че все едно е на 14, а не на 40 г.
Накрая тъкмо взе да става интересно и авторката претупа нещата, вместо да доразвие малко повече историята.
Добър опит, но недостатъчен, за да нареди книгата към качествената литература.
This entire review has been hidden because of spoilers.
January 17, 2023
Не, не и пак не. Това нещо постави на сериозно изпитание правилото ми винаги да завършвам книгите, дори да не ми харесват. Добре, че Сторител предлага опции за висока скорост на слушане. Не разбирам жените писателки, които слагат в центъра на историите си глупави, повърхностни и безхарактерни героини. О, извинете, тя всъщност е съдия, която говори френски. НО среща един мускулест и край, вече нищо - деца, съпруг, родители, работа - няма значение. Когато се виждат, той я бие, а тя е във възторг (иначе същият е описан като притежаващ "очарователна невинност"?!). Разиграването на изнасилване е някакво много яко секси преживяване. Щот' това е великата любов, нали. Имах мъглява идея да извадя абсурдните изречения, ама ще трябва да изпиша цял ферман, не си заслужава.
December 30, 2021
Историята не е точно моята, но изказът и стилът са страхотни. Сред толкова словоблудстващи наши писатели, Деница Дилова е рядък пример за писане на чист, звучен български език, без излишни финтифлюшки и дъжд от ненужни епитети.
October 27, 2024
Книга без дълбочина и пълна с баналности. Начинът на писане е повърхностен, звучи изкуствено и не придава допълнителна стойност. Историята е клише, развива се прекалено бързо и липсват важни елементи. Не препоръчвам.
August 28, 2019
** 3.2 **
August 2, 2019
Хареса ми идеята за любов, която носи книгата. За онази любов, която всеки иска в живота си, но не всеки е готов да плати цената й.
Displaying 1 - 25 of 25 reviews