Отворени двери

by Nicholas Roerich, Николай Рьорих

ДЕВАСАРИ АБУНТУ
Така пеят за Девасари Абунту.
Знаела Абунту какво е казал Буда за жените от Ананде и затова отбягвал мъжете, а покрай тях и жените, защото където има мъже, там са и жените. И ходела Абунту по долините на Рамна и Соки и чак по тъмно идвала в храма. И дори жреците малко я виждали и познавали. Така не изкушавала Абунту словата на Буда.
И ето че станало земетресение. Всички хора се разбягали, а жреците започнали да казват, че боговете са разгневени. И се изпокрили всички в зимници и пещери, и станало земетресението още по-силно, и всички били смазани. И наистина ударите в земята били ужасни. Планините се тресели. Стените на постройките се сипели и дори най-здравите рухнали. Дърветата се прекършили и дори нещо повече, реките потекли по нови корита.
Едничка Девасари Абунту останала в къщата си и не се плашела от това, което трябва да стане. Тя знаела, че вечният бог не знае що е гняв и всичко трябва да бъде така, както е. И останала Девасари Абунту в пущинака, без хора.
По тези места не дошли други хора. Не всички животни се върнали. Само птиците долетели при старите си гнезда. Научила се да разбира птиците Девасари Абунту. И тръгнала тя със същата премяна, с която била излязла в долината, без време, без да знае мястото, където живеела. Сутрин пред стария храм се събирали около нея птиците и й разказвали какво ли не: за умрелите хора, части от които се носели из въздуха. И знаела Абунту много занимателни неща, завършени от смъртта, незнайни за хората.
Ако слънцето припичало много силно, летели над Девасари бели пауници и опашките им святкали и хвърляли сянка, и трепкането им правело хлад. Страшните за другите грифове и целебеси нощем накацвали около спящата и я вардели. Златни фазани й носели горски плодове и вкусни корени. Точно не знаем, но на Абунту й служели и други птици - всички птици.
И Девасари Абунту нямала нужда от хората. Всичко й служело вместо хора: и птиците, и камъните, и тревите, и всички части на живота. Тя не била сама. И ето, чуйте изумителното. Абунту не се променила тялом, и нравът й си оставал все същият. В нея нямало гняв; тя живеела и не се разрушавала.
Само че една заран рано долетели при Девасари най-добрите птици и й казали, че достатъчно е живяла и че й е време да умре. И тръгнала Абунту да търси камъка на смъртта. И ето че идва в пустинята, и вижда из нея много камъни, тъмни. И ходела между тях Абунту и ги молела да приемат тялото й. И се поклонила доземи. И така си останала в поклон и се вкаменила.
Стои в пустинята черен камък, пълен със син огън. И никой не знае за Девасари Абунту.

260 pages, Unknown Binding

Published January 1, 1996

About the author

Nicholas Roerich, also known as Nikolai Konstantinovich Rerikh (alternative transliteration) (Russian: Никола́й Константи́нович Ре́рих), was a Russian painter, writer, archaeologist, public figure, mystic, enlightener and philosopher.

Born in Saint Petersburg, Russia to the family of a well-to-do notary public, he lived around the world until his death in Punjab, India. Trained as an artist and a lawyer, his interests lay in literature, philosophy, archaeology and especially art. Roerich was a dedicated activist for the cause of preserving art and architecture in times of war. He earned several nominations for the Nobel Prize. The so-called Roerich Pact was signed into law by the United States and most member nations of the Pan-American Union in April 1935.