What do you think?
Rate this book
Поезия
РАДОСТТА Е ПРЕГРЪДКА
На Енрике Касамайор
Вече трябва да сте го научили; само мъртвите са самотни,
с взаимната си кост,
с невъзможността си за общуване
и приемната си тишина,
но мнозинството на хората, които съм виждал,
бяха като реките, които нарастват прииждайки:
замърсени,
землени,
абсолютни:
живеещи
с онова бавно повличане,
с онази водна прегръдка, която няма
унищожаване, нито никога, нито стени,
с онази последователна прегръдка,
която повлича русла, погребения и декорации,
углъбявайки и привличайки всичко,
както целувката привлича кръвта
и я кара да тече най-лека,
защото допир отвътре е вече целуване,
с онази тъмна целувка,
с онова универсално предчувствие и свръзка,
вече го знаете,
наистина ли?,
вече сте го научили – с което вътрешното не се нуждае от досег,
за да започне да пламти огънят,
за да дойде радостта,
в която всичко, което съществува, постига увереността си,
отнасяйки те в обятията си,
отнасяйки те в обятията си все по-навътре, път към дъното на самия тебе,
както кръвта ни идва едновременно в цялото тяло
и радостта ни целува едновременно в целия свят.
На Енрике Касамайор
Вече трябва да сте го научили; само мъртвите са самотни,
с взаимната си кост,
с невъзможността си за общуване
и приемната си тишина,
но мнозинството на хората, които съм виждал,
бяха като реките, които нарастват прииждайки:
замърсени,
землени,
абсолютни:
живеещи
с онова бавно повличане,
с онази водна прегръдка, която няма
унищожаване, нито никога, нито стени,
с онази последователна прегръдка,
която повлича русла, погребения и декорации,
углъбявайки и привличайки всичко,
както целувката привлича кръвта
и я кара да тече най-лека,
защото допир отвътре е вече целуване,
с онази тъмна целувка,
с онова универсално предчувствие и свръзка,
вече го знаете,
наистина ли?,
вече сте го научили – с което вътрешното не се нуждае от досег,
за да започне да пламти огънят,
за да дойде радостта,
в която всичко, което съществува, постига увереността си,
отнасяйки те в обятията си,
отнасяйки те в обятията си все по-навътре, път към дъното на самия тебе,
както кръвта ни идва едновременно в цялото тяло
и радостта ни целува едновременно в целия свят.
232 pages, Paperback
Published January 1, 2010
2 people want to read
About the author
Luis Rosales
67 books11 followersLuis Rosales Camacho fue un poeta y ensayista español de la generación de 1936. Miembro de la Real Academia Española y de la Hispanic Society of America desde 1962, obtuvo el Premio Cervantes en 1982 por el conjunto de su obra literaria.1
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 of 1 review
January 22, 2018
Голямо боричкане падна с това томче, в продължение на месец, за да бъда конкретен. Хич леко не се чете Росалес, особено ранните му трудове. Тогава след 7-8 прочетени страници вече бях уморен. В по-късните етапи от творчеството му вече става по-лесно и по-бързо. Но пък тогава тонът на Росалес на моменти преминава в наставнически, а и повтаря някои мотиви до втръсване. ДО ВТРЪСВАНЕ!
Тук мога да разпъна хиляда изречения за всяка от представените му стихосбирки, но няма абсолютно никакъв смисъл. Росалес е превъзходен поет от техническа гледна точка и голям мислител. И въпреки че звучи наставнически, човекът е прав за това, което казва.
Пуснете си едно търсене в Гугъл за него, има достатъчно стихове на български. Ако ви се сторят интересни/добри/кимате одобрително с глава - купете си томчето, струва 6 лв. в "Български книжици". Иначе стойте далеч, защото ще ви дотегне много бързо.
(Само да вмъкна, че най-много ми харесаха стиховете му в проза, може би са най-затрогващите. А също и тези, в които споделя военни истории със свое участие, те също са силно въздействащи. Всъщност, в цялост ми харесаха съвсем малко стихотворения, мисля едва 4 или 5, а томчето е 220 страници. Но пък си подчертах вероятно стотина стихове, които ми се сториха важни).
трябва да се отдадеш на живота като водата на пясъка
--
не оплаквам изгубеното, Господи, нищо не се губи.
--
иска ми се да се срязва
времето, когато те поглеждам
--
Това е нашият подарък: друго и не можем
да ти дадем освен тъгата, тъгата, тъгата.
--
знаейки, че никога не съм се заблуждавал в нищо,
освен в нещата, на които най-много държах.
--
Чувствах те как плачеш. Не знам за кого плачеш.
Има и далечен дим -
влак навярно се завръща - докато изричаш:
Аз съм собствената ти печал, и позволи да те обичам.
--
Да си те спомняме е да се раждаш.
--
Виждаш ли ги? Гледай ги добре, защото думите
са дъжд над морето.
--
Не го забравяй:
смъртта не прекъсва нищо.
--
Не се притеснявай,
появяват ми се драскотини, когато очаквам.
--
Не вземай под внимание усмивката на хората, а начина им да се усмихват. Няма друг школовка. Няма друга пролет.
--
честността започва да се определя от тъгата.
--
(...) появите на Пилар, която беше мигновено красива, и като бяхме до нея ни залепваха думите на гърлото като прах от стърготини.
--
Но зная, че раната се затваря само по краищата си. За да страдаме, не е необходимо да ни се случи нещо. Един въпрос е достатъчен. Едно повикване е достатъчно. Една утрин е достатъчна.
--
"Който извървява два метра, без да събуди симпатия, върви към смъртта."
--
мъжете, които те обичаха, носят траур за тебе
--
всичките лица, които сме имали, продължават да остават на
лицето ни,
и като се погледнеш в огледалото, се разпръсват.
Тук мога да разпъна хиляда изречения за всяка от представените му стихосбирки, но няма абсолютно никакъв смисъл. Росалес е превъзходен поет от техническа гледна точка и голям мислител. И въпреки че звучи наставнически, човекът е прав за това, което казва.
Пуснете си едно търсене в Гугъл за него, има достатъчно стихове на български. Ако ви се сторят интересни/добри/кимате одобрително с глава - купете си томчето, струва 6 лв. в "Български книжици". Иначе стойте далеч, защото ще ви дотегне много бързо.
(Само да вмъкна, че най-много ми харесаха стиховете му в проза, може би са най-затрогващите. А също и тези, в които споделя военни истории със свое участие, те също са силно въздействащи. Всъщност, в цялост ми харесаха съвсем малко стихотворения, мисля едва 4 или 5, а томчето е 220 страници. Но пък си подчертах вероятно стотина стихове, които ми се сториха важни).
трябва да се отдадеш на живота като водата на пясъка
--
не оплаквам изгубеното, Господи, нищо не се губи.
--
иска ми се да се срязва
времето, когато те поглеждам
--
Това е нашият подарък: друго и не можем
да ти дадем освен тъгата, тъгата, тъгата.
--
знаейки, че никога не съм се заблуждавал в нищо,
освен в нещата, на които най-много държах.
--
Чувствах те как плачеш. Не знам за кого плачеш.
Има и далечен дим -
влак навярно се завръща - докато изричаш:
Аз съм собствената ти печал, и позволи да те обичам.
--
Да си те спомняме е да се раждаш.
--
Виждаш ли ги? Гледай ги добре, защото думите
са дъжд над морето.
--
Не го забравяй:
смъртта не прекъсва нищо.
--
Не се притеснявай,
появяват ми се драскотини, когато очаквам.
--
Не вземай под внимание усмивката на хората, а начина им да се усмихват. Няма друг школовка. Няма друга пролет.
--
честността започва да се определя от тъгата.
--
(...) появите на Пилар, която беше мигновено красива, и като бяхме до нея ни залепваха думите на гърлото като прах от стърготини.
--
Но зная, че раната се затваря само по краищата си. За да страдаме, не е необходимо да ни се случи нещо. Един въпрос е достатъчен. Едно повикване е достатъчно. Една утрин е достатъчна.
--
"Който извървява два метра, без да събуди симпатия, върви към смъртта."
--
мъжете, които те обичаха, носят траур за тебе
--
всичките лица, които сме имали, продължават да остават на
лицето ни,
и като се погледнеш в огледалото, се разпръсват.
Displaying 1 of 1 review