What do you think?
Rate this book
Предтечата
Веднъж един човек изрови от нивата си божествена, приказно хубава мраморна статуя. Занесе я на колекционер, който ценеше всичко красиво, и предложи да му я продаде. Колекционерът плати скъпо и прескъпо. Сетне двамата се разделиха.
Докато се връщаше към дома с парите, човекът си мислеше: "Дълго ще преживея с тия пари! Как е възможно някой да даде тъй много за безжизнен дялан камък, който хиляда години е лежал в земята ненужен!"
А в същото време колекционерът се любуваше на своята статуя и си мислеше: "Каква красота! Каква жизненост! Какво духовно просветление! Как е възможно някой да преотстъпи всичко това за пари - мъртви и безчувствени!"
Из "Предтечата"
Докато се връщаше към дома с парите, човекът си мислеше: "Дълго ще преживея с тия пари! Как е възможно някой да даде тъй много за безжизнен дялан камък, който хиляда години е лежал в земята ненужен!"
А в същото време колекционерът се любуваше на своята статуя и си мислеше: "Каква красота! Каква жизненост! Какво духовно просветление! Как е възможно някой да преотстъпи всичко това за пари - мъртви и безчувствени!"
Из "Предтечата"
80 pages, Paperback
Published January 1, 2007
4 people want to read
About the author
Kahlil Gibran
1,332 books15.1k followersKahlil Gibran (Arabic:
جبران خليل جبران
) was a Lebanese-American artist, poet, and writer.
Born in the town of Bsharri in modern-day Lebanon (then part of Ottoman Mount Lebanon), as a young man he emigrated with his family to the United States where he studied art and began his literary career. In the Arab world, Gibran is regarded as a literary and political rebel. His romantic style was at the heart of a renaissance in modern Arabic literature, especially prose poetry, breaking away from the classical school. In Lebanon, he is still celebrated as a literary hero.
He is chiefly known in the English-speaking world for his 1923 book The Prophet, an early example of inspirational fiction including a series of philosophical essays written in poetic English prose. The book sold well despite a cool critical reception, gaining popularity in the 1930s and again, especially in the 1960s counterculture.
Gibran is the third best-selling poet of all time, behind Shakespeare and Lao-Tzu.
Born in the town of Bsharri in modern-day Lebanon (then part of Ottoman Mount Lebanon), as a young man he emigrated with his family to the United States where he studied art and began his literary career. In the Arab world, Gibran is regarded as a literary and political rebel. His romantic style was at the heart of a renaissance in modern Arabic literature, especially prose poetry, breaking away from the classical school. In Lebanon, he is still celebrated as a literary hero.
He is chiefly known in the English-speaking world for his 1923 book The Prophet, an early example of inspirational fiction including a series of philosophical essays written in poetic English prose. The book sold well despite a cool critical reception, gaining popularity in the 1930s and again, especially in the 1960s counterculture.
Gibran is the third best-selling poet of all time, behind Shakespeare and Lao-Tzu.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 of 1 review
January 12, 2018
Предтечата
Ти си предтеча сам на себе си. Кулите, които си издигнал, са просто основи на гигантската ти същност – а тя, от своя страна, също ще бъде основа.
Аз също съм предтеча сам на себе си – защото дългата сянка, която се простира пред мен по изгрев слънце, по пладне се сбира в нозете ми. А друг изгрев ще проточи друга сянка и когато настъпи друго пладне, тя на свой ред ще се сбере в нозете ми.
Винаги сме били предтечи сами на себе си и винаги ще бъдем. И всичко, каквото някога сме сбрали и някога ще сберем, е само семе за още неизорани ниви. Ние сме нивите и орачите, берачите и плодът.
Когато ти бе просто копнеж, залутан в мъглата, там бях и аз – също залутан копнеж. Тогава започнахме да се стремим един към друг и от нашия плам се родиха мечтите. А мечтите бяха извън времето. Мечтите бяха неизмеримо пространство.
И когато ти бе дума, неизречена от треперящите устни на живота, там бях и аз – също неизречена дума. Тогава животът ни промълви и през годините ние с трепет гледахме към вчера и с жажда към утре. Защото вчера е победената смърт, а утре – създаденият живот.
Сега сме в ръцете на Бога. Ти си слънце в дясната му ръка, а аз – земя в лявата. Ала не си повече от мен, макар ти да озаряваш, а аз да съм озарен.
И ние, слънцето и земята, не сме нищо друго освен начало на по-висше слънце и по-висша земя. И начало винаги ще бъдем.
Ти си предтеча сам на себе си. Ти, странникът, който минава пред портата на моята градина. Аз също съм предтеча сам на себе си, при все че стоя в сянката на своите дървета и наглед съм застинал.
Любов
Говори се, че къртът и чакалът
водата пиели от същи онзи извор,
где жажда утолявал и лъвът.
Говори се, че лешоядът и орелът
със клюн разкъсвали един и същи труп
и мир се възцарявал помежду им,
Докато ръфали от мършата във тлен.
И аз те моля, о любов могъща,
заюздила у мен желанията скверни,
въздигнала и глад, и жаджа мои
в достойнство и във гордост –
недей допуска силната ми същност
вода да пийне или къшей хляб да хапне,
ако са те за слабостта ми изкушение.
Да, нека по-добре безспир гладувам,
от жажда да се мъчи и сърцето ми
и бавно да изтлея, да погина.
Любов, не давай само да посегна
към чаша, ненапълнена от теб,
към блюдо, не от тебе осветено.
Отдън душата ми
Отдън душата ми се откъсна птица и литна към небето.
Устремяваше се все по-нагоре, ала колкото по-нависоко се издигаше, толкова повече се уголемяваше.
Първо бе лястовица, после чучулига, сетне орел, а накрая стана огромна като пролетен облак и и изпълни звездното небе.
Отдън душата ми към небето излетя птица. Тя растеше, както летеше. И все пак не напусна душата ми.
О, моя вяра, мое необуздано познание, как да полетя към твоите висини и чрез теб да съзра по-висшата човешка същност, изписана върху небето?
Как да превърна морето у мен в облак и да се пренеса заедно с теб в неизбродимото пространство?
Как затвореният в храм би могъл да види златните му кубета?
Как сърцевината на плода би могла да се разрасне дотам, че да обвие самия плод?
О, вяра моя, аз съм окован във вериги, сред клетка от сребро и абанос – и не мога да полетя с теб.
Ала откъм душата ми ти се устремяваш към небето и се съдържаш в душата ми – и аз ще бъда радостен.
Снежнобялата хартия каза...
Снежнобялата хартия каза:
- Създадена бях неопетнена и такава ще си остана вечно. По-добре да изгоря и да се превърна в бяла пепел, отколкото да страдам от допира на чернотата или от близостта на нечистотата.
Мастилницата чу думите на хартията и се засмя вдън тъмното си сърце. Ала така и не посмя да я доближи. Чуха и цветните моливи, но и те не се приближиха. Така снежнобелият лист хартия си остана чист и неопетнен – и празен.
Из „Предтечата“ - Халил Джубран
Превод Христо Шемтов
Ти си предтеча сам на себе си. Кулите, които си издигнал, са просто основи на гигантската ти същност – а тя, от своя страна, също ще бъде основа.
Аз също съм предтеча сам на себе си – защото дългата сянка, която се простира пред мен по изгрев слънце, по пладне се сбира в нозете ми. А друг изгрев ще проточи друга сянка и когато настъпи друго пладне, тя на свой ред ще се сбере в нозете ми.
Винаги сме били предтечи сами на себе си и винаги ще бъдем. И всичко, каквото някога сме сбрали и някога ще сберем, е само семе за още неизорани ниви. Ние сме нивите и орачите, берачите и плодът.
Когато ти бе просто копнеж, залутан в мъглата, там бях и аз – също залутан копнеж. Тогава започнахме да се стремим един към друг и от нашия плам се родиха мечтите. А мечтите бяха извън времето. Мечтите бяха неизмеримо пространство.
И когато ти бе дума, неизречена от треперящите устни на живота, там бях и аз – също неизречена дума. Тогава животът ни промълви и през годините ние с трепет гледахме към вчера и с жажда към утре. Защото вчера е победената смърт, а утре – създаденият живот.
Сега сме в ръцете на Бога. Ти си слънце в дясната му ръка, а аз – земя в лявата. Ала не си повече от мен, макар ти да озаряваш, а аз да съм озарен.
И ние, слънцето и земята, не сме нищо друго освен начало на по-висше слънце и по-висша земя. И начало винаги ще бъдем.
Ти си предтеча сам на себе си. Ти, странникът, който минава пред портата на моята градина. Аз също съм предтеча сам на себе си, при все че стоя в сянката на своите дървета и наглед съм застинал.
Любов
Говори се, че къртът и чакалът
водата пиели от същи онзи извор,
где жажда утолявал и лъвът.
Говори се, че лешоядът и орелът
със клюн разкъсвали един и същи труп
и мир се възцарявал помежду им,
Докато ръфали от мършата във тлен.
И аз те моля, о любов могъща,
заюздила у мен желанията скверни,
въздигнала и глад, и жаджа мои
в достойнство и във гордост –
недей допуска силната ми същност
вода да пийне или къшей хляб да хапне,
ако са те за слабостта ми изкушение.
Да, нека по-добре безспир гладувам,
от жажда да се мъчи и сърцето ми
и бавно да изтлея, да погина.
Любов, не давай само да посегна
към чаша, ненапълнена от теб,
към блюдо, не от тебе осветено.
Отдън душата ми
Отдън душата ми се откъсна птица и литна към небето.
Устремяваше се все по-нагоре, ала колкото по-нависоко се издигаше, толкова повече се уголемяваше.
Първо бе лястовица, после чучулига, сетне орел, а накрая стана огромна като пролетен облак и и изпълни звездното небе.
Отдън душата ми към небето излетя птица. Тя растеше, както летеше. И все пак не напусна душата ми.
О, моя вяра, мое необуздано познание, как да полетя към твоите висини и чрез теб да съзра по-висшата човешка същност, изписана върху небето?
Как да превърна морето у мен в облак и да се пренеса заедно с теб в неизбродимото пространство?
Как затвореният в храм би могъл да види златните му кубета?
Как сърцевината на плода би могла да се разрасне дотам, че да обвие самия плод?
О, вяра моя, аз съм окован във вериги, сред клетка от сребро и абанос – и не мога да полетя с теб.
Ала откъм душата ми ти се устремяваш към небето и се съдържаш в душата ми – и аз ще бъда радостен.
Снежнобялата хартия каза...
Снежнобялата хартия каза:
- Създадена бях неопетнена и такава ще си остана вечно. По-добре да изгоря и да се превърна в бяла пепел, отколкото да страдам от допира на чернотата или от близостта на нечистотата.
Мастилницата чу думите на хартията и се засмя вдън тъмното си сърце. Ала така и не посмя да я доближи. Чуха и цветните моливи, но и те не се приближиха. Така снежнобелият лист хартия си остана чист и неопетнен – и празен.
Из „Предтечата“ - Халил Джубран
Превод Христо Шемтов
Displaying 1 of 1 review