От няколко десетилетия въпросът за социалното неподчинение занимава трайно мислителите и политолозите. Цветан Тодоров подхожда към него с осем биографични очерка на Ети Хилезум, Жермен Тийон, Борис Пастернак, Александър Солженицин, Нелсън Мандела, Малкълм Екс, Давид Шулман, Едуард Сноудън. Тези наши предшественици или съвременници живеят и работят в различни страни и на различни поприща. Но всички те отхвърлят от морални съображения определено социално зло, от което страда цяло едно общество. Неподчинението им не е плод на негативизъм, евентуално присъщ на техния характер, а на стремеж да утвърдят положителни общочовешки ценности.
Тодоров полага портретите на своите герои в контекста на тяхната национална и професионална реалност. Така той разкрива пестеливо, но прецизно един многолик свят с показателни различия и прилики между отделните му части и отделните му представители. За неговото единство съдим по общото в моралните добродетели на непокорните личности, чиито действия са имали решаващ политически ефект. Тодоров го осмисля така, че непокорството на тези морални образци звучи актуално и днес.
In Bulgarian Цветан Тодоров. Todorov was a Franco-Bulgarian historian, philosopher and literary theoretician. Among his most influential works is his theory on the fantastic, the uncanny and marvellous.
Прочетох книгата много бавно. Необичайно бавно като за мое четене. В началото ми се стори интересно да се запозная с историите на няколко души, които принадлежат към различни исторически времена, културни среди, етноси и дори раси, но са обединени от това, че им се е случило да живеят в тоталитарни режими и са пожелали да се противопоставят на тези режими, всеки жертвайки много от себе си. Понякога живота си.
Безспорно, Цветан Тодоров е напипал важна тема, важна не само за разбирането на миналото, но особено важна за нашето съвремие. Даже по-важна, отколкото може да допуснем. Мисля обаче, че я е попретупал.
Липсата на анализ на това как гражданското неподчинение се развива във времето, как става все по-трудно да се заема гражданска позиция и как инструментите, с които разполагаме, за да се противопоставим на тоталитаризма, намаляват плашещо, прави книгата малко повърхностна.
И все пак, повдигнатата в книгата тема е важна посока за изследване и, мисля, че изучаващите човешките общности, могат да продължат неговите проучвания.
Тъй като за част от героите на тези есета не бях чувала, новата информация за тях ми беше интересна, поднесена с добър стил. Понякога стилът беше за сметка на посланието и информативността, затова и някои от есетата ми се сториха хем дълги, хем лишени на моменти от конкретика. Тодоров се е увлякъл от думите си. Но това са хора, за които колкото повече се пише, толкова по-добре.