Стихотворения и поеми

by Асен Разцветников, Михаил Неделчев (Contributor), Яна Левиева (Illustrator)

192 pages, Paperback

Published January 1, 1997

About the author

Асен Разцветников (псевдоним на Асен Петков Коларов) е български поет, писател и преводач.
Завършва гимназия във Велико Търново през 1916 г. От 1917 г. работи като телеграфист в телеграфопощенската станция във Велико Търново, а след това на гара Горна Оряховица. Учи славянска филология в Софийския университет (1920 г.), след това посещава лекции по естетика във Виена и Берлин (1921-1922 г.). Завършва право в Софийския университет през 1926 г.
Учителства в Механо-техническото училище в Габрово (1926-1929 г.). В периода 1930-1934 г. преподава български език в III мъжка гимназия в София, заедно с това е и библиотекар. През 1934 г. работи като библиотекар в Главна дирекция на пощите. От 1934 г. се отдава на литературна дейност — сътрудничи на сп. "Нов път" и сп. "Златорог". След 9 септември 1944 г. работи в Института за художествени преводи към Министерството на информацията.
Асен Разцветников започва да пише стихове още като ученик. За първи път печата в сп. "Българан" под псевдонима Анри. Активен сътрудник на левия печат — сп. "Червен смях", "Младеж", "Работнически вестник" и др. Причисляван е към един от най-ярките представители на "септемврийската литература" заедно с Гео Милев, Ангел Каралийчев, Никола Фурнаджиев. Плод на тогавашните му влияния е първата му стихосбирка - "Жертвени клади" (1924 г.).
След едно литературно четене в Софийския университет по повод 10 години от смъртта на Пейо Яворов той, както и Ангел Каралийчев, Никола Фурнаджиев и Георги Цанев, са обвинени от съпартийците си от БКП в "общоделство" с буржоазията. Заради възникналите разногласия Разцветников се дистанцира от левите идеи, прекратява сътрудничеството си в сп. "Нов път" и започва да сътрудничи на списанието на Владимир Василев, "Златорог".
През 30-те години насочва повечето си усилия към творчеството за деца, резултат от което са множество книги с гатанки, стихотворения и приказки. Занимава се и с преводи от немски език, сред които „Ода на Радостта“ от Фридрих Шилер - част от финала на „Девета симфония“ от Лудвиг ван Бетховен, станала химн на Европейския съюз.

Reviews

[NeDa · Rating 5 out of 5]

От що се земя разтвори,
та се тревата подаде,
от що се гора тресеше,
та ѝ се пъпки пукаха?
От буйни хора тропливи,
от тежка сватба голяма.
Кокичето се женеше,
червен го божур вземаше,
лопошът сред двор стоеше,
сминова пъпка държеше,
на зелен тъпан тупаше.

Теменужките пееха,
ситно си хоро виеха,
зелени поли мятаха,
сини забрадки вееха,
а минзухари ихкаха,
с черни ботуши тропаха,
зелени саби въртяха.

Кокиче сълзи ронеше,
бяло си було мокреше,
че му е мило и свидно
за чисто поле широко,
за ведро небе високо.
Червен го божур тешеше:
„Мълчи ми, мълчи, невясто,

сега ще да се покачим
на бързо конче от клонче,
па ще препуснем, ще идем
у една къща мермерна,
във една чаша сребърна —
от една вода да пием,
на едно място да вехнем“.

***
Капна капка от вита лозница,
та напълни чашка от помниче,
та се напи черноок босилко,
па потегли, па се заклатушка,
па си срещна синя теменужка,
прихвана я през тънкото кръстче,
целуна ѝ жълтите очички,
помилва ѝ зелената гушка.

Разсърди се първото ѝ либе —
здравчо-горчо с червено калпаче, —
та се втурна от гора зелена,
па замахна с листо от борика,
прободе го право във сърцето,
повали го мъртъв на тревата,
размириса на дребен босилек
от земята до небето синьо.