Спомени за коне

by Yordan Radichkov, Йордан Радичков

Съдържа новелите:

Таралеж
Страх
Спомени за коне

Имах най-благородното намерение да поднеса на читателя една забавна новела, написана на един дъх, която да се чете на един дъх, или, с други думи, да направя такова таралежово четиво, което да наелектризирва постепенно читателя и когато той прелиства страница подир страница, да усеща как книгата в ръцете му започва да потръпва като жива и по пръстите му да пробягва електричество. Но тъй като бог не ни е дарил чак дотам, че да можем с просто слово да произвеждаме електричество и да задържаме дъха на читателя, то ние се задоволяваме с една проста история, предназначена да споделя скромно самотата ни, без претенции, че един ден ще остане в съкровищницата на българската книжнина. Пък и да ви призная, драги читателю, когато минах покрай съкровищницата на българската книжнина, видях, че сума народ се трупа там, чакайки нетърпеливо реда си, и всеки стиска под мишница своето книжно дело, за да го поднесе пред олтара на отечеството. Тогава си рекох, че моето таралежово четиво ще бъде съвсем неподходящо за тая навалица, още по-малко за съкровищницата, затуй реших, че ще е най-добре да го дам в ръцете на милостивия и снизходителен читател. За по-голяма прегледност разпределих четивото на отделни глави, а главния герой обозначих с инициалите Е. С., защото мисля, че в отделни страници и в отделни черти на героя витае духът на писателя Емилиян Станев. Искам още в самото начало да кажа, че в никой случай това не е новела за Емилиян Станев и че главният ми герой няма нищо общо с него, но когато препрочитах отделни глави, ми се стори, че тук и там долавям неговия глас как ръмжи бунтовно: „Реве и стене Днепър широки“ или пък, си тананика, или подсвирква в най-добро разположение на духа: „Този свят е тъй прекрасен“. През пролетта на 1972 година, когато дивият карамфил и вишнапът в неговата градина цъфтяха, той ми призна, че всяка привечер дежури и държи кучето Джанка при себе си, за да даде възможност па един таралеж да прекоси градината му и да иде при жабите, които го викат от блатото през другата страна на пътя...

Авторът

256 pages, Hardcover

First published January 1, 1978

About the author

Yordan Radichkov was a Bulgarian writer and playwright.

Literary critics Adelina Angusheva and Galin Tihanov called him "arguably the most significant voice of Bulgarian literature in the last third of the 20th century". Some literary critics have referred to him as the Bulgarian Kafka or Gogol. Radichkov is widely known for his numerous short stories, novels and plays. He is also known for the screenplays of the Bulgarian film classics Torrid Noon (1966) directed by Zako Heskiya, The Tied Up Balloon (1967) and The Last Summer (1974).

In 2000, Radichkov was decorated with the high government prize the Order of the Balkan Mountains. In 2007, a monument dedicated to him was officially opened at the garden of the former Royal Palace, nowadays National Art Gallery in Sofia city centre.

Reviews

[Yavor Kovachev · Rating 5 out of 5]

Първите 60 страници са най-брилятните 60 страници с думи на които някога съм попадал на какъвто и да е език. Радичков безспорно е бил литературен гении и прозата му е timeless както на Стейнбек, Хемингуей и най-добрите писатели. Усещането е сякаш се докосваш до вечността.

[MihaelR · Rating 4 out of 5]

"Не бяха години на невежество, бяха години на въображението..."

[mia! · Rating 5 out of 5]

относно ,,Таралеж" - Радичков сам казва ,,Имах най-благородното намерение да поднеса на читателя една забавна новела, написана на един дъх, която да се чете на един дъх, или, с други думи, да направя такова таралежово четиво, което да наелектризирва постепенно читателя и когато той прелиства страница подир страница, да усеща как книгата в ръцете му започва да потръпва като жива и по пръстите му пробягва електричество." И успява :)

[Blagovest Asenov · Rating 5 out of 5]

Три съвършени новели, всяка от които набляга върху различен аспект от Радичковата натура и похвати в творчеството му - чистото му възхищение от природата, приятелският култ към Емилиян Станев и щипката магически реализъм в “Таралеж”; Суеверията, фолклорните легенди и намаляващата им релевантност в “Страх”; Детските му спомени от родния край, прекрасно обрисуващи бита на Северозапада през 30-те години на ХХ век в “Спомени за коне”. Крехки и деликатни, като самата душевност на своя автор.

Прилагам любимия си, закачлив цитат от “Таралеж”:

“Ева пишеше: “Един ден Адам рече на Бог: разреши ни, Господи, да поиграем с Ева на велосипед, а Господ рече: велосипедът още не е открит, но ви разрешавам да играете тази игра, и ние почнахме да я играем, като ту аз бях велосипедът, а Адам велосипедистът, ту пък той се преправяше на велосипед, а аз от своя страна ставах велосипедист. Бог ни попита: как е играта, чада мои - а ние му рекохме: Господи, много е странно: когато си велосипедист, е едно, а когато си велосипед, е съвсем друго. И аз мисля, че ще дойде така работата, рече Господ, затова, както и сами виждате, не бързам още да откривам велосипеда. И като рече това, той закри велосипеда, но ние с Адам продължихме да си играем играта тайно от Господа, защото, ако човек се научи да кара велосипед, то той запаметява това за цял живот.”

[Pyrx · Rating 5 out of 5]

Главния герой на първата новела, или повест освен таралежа, е Емилиян Станев. Останалите герои са или животни, или случайно преминаващи по близкото шосе пътници. Е, има и стари спомени, и последната глава с халюцинациите за ада, от която разбрах само какво значи баберка, но и без това си го знаех.

"Всъщност основната грижа на жените е още докато ни поемат в младите ни години, да ни поласкаят, че сме мъжествени, и щом ние се поддадем на ласкателството, започват да ни тласкат безвъзвратно към разумен и полезен живот и тяхната главна не, ами висша грижа е да успеят да ни обуят в топли вълнени чорапи, да ни увият в топли шалове, да ни внушат страх от всякакви сътресения, да ни внушат, че умните хора се приспособяват към околната среда, и да ни обяснят кое е вредно за нас и кое пагубно. Лека-полека те ни приобщават към варената храна, поят ни с вода — ни топла, ни студена, — опаковат ни в хигиенични дрехи за старци против изпотяване и простуда и след като ни превърнат в човешки пашкул, както копринената буба сама се затваря в своя пашкул, наречен от народа меунка, сядат насреща ни, за да се възхитят на своето висше творение. Но в мига, когато от гърдите на жената се откъсва въздишка на облекчение и тя се потопява в сладка святост, подобно на господа в деня подир сътворението на света и особено на човека, какавидата пробива меунката и излита от нея във формата на пеперуда или на зъл дявол."

Страх
"Новелата е съставена от няколко пасторални картини, от които по-главни са тези за воденицата, за ханчетата, за монголоидите, за духовете и за зелената дървесна жаба: разбира се, помежду им има и други преходни картини, допълващи атмосферата на четивото, взети главно от природата. Всичко разказано по-долу е предназначено да смути, да обърка и да изплаши незначителен, плах, голобрад потен човечец, с очи като разграден двор, с две плашливи бръчки върху малокалибреното си чело, задръстено с малокалибрена мисъл, кажи го, мили мой читателю, нула човек, наричан от всички с прозвището Куче влачи, който ще викне по някое време на кучето си: „Тъй ще се търкаляме ние през тоя живот като жироскопи!“, без да знае какво е това жироскопи."

"Тъй човешкото сърце тупти в гърдите на човека, повтаряйки безспир: „Тук съм! Тук съм! Живи сме!“ Но мигар човекът обръща внимание на сърцето, което почуква отвътре: туп-туп! Човекът — рече ветеринарят — е вторачен в някое гръмко откритие или пък в някоя своя нелепа идея, човекът е съсредоточен към онова, което чука на вратата му, и ни за миг не поглежда към тихото, едва доловимо вътрешно почукване: туп-туп! Тъй и ние — въздъхна Куче влачи — обърнахме гръб на водното сърце, което туптеше през целия ни живот и пълнеше брашнениците с брашно, за да се вторачат в огняните воденици. Закупчикът и пощенецът поклатиха глави, отпиха от мастиката и закупчикът рече: То си е така! Едно си отива, друго идва! Дааа!… Неговото: Дааа! звучеше тръбно и гърлено като възгласа на дива гъска! Трооомб!"

"Всички жени са недоволни от мъжете си, но трябва тук да кажа, че жената на Куче влачи бе самото въплъщение на недоволството. Нейното недоволство отдавна бе прехвърлило границите на Куче влачи, бе се разпростряло към целия свят и заедно с целия свят тя бе недоволна и от себе си. Нито можеше да се зарадва, кога нова дреха облече или когато цъфнат цветята саморасляци в градината, а още по-малко, когато се видеше в огледалото. Не бе чела Плиний, но щом застанеше пред огледалото, виждаше себе си в очите на другите и това още по-малко я въодушевяваше."

Ео!“ — извика монголоидът, загледан в тълпата с фенерите. От тълпата му отговориха и една група мъже с бели наметала се отдели от пътя, нагази в ливадата и тръгна право към нас. Всичките бяха бонзи, с обръснати глави и всеки бонза имаше отпред на наметалото си по един голям йероглиф. „Ео! Ео!“ — викаха бонзите, идеха към нас и все по-ярко се открояваха в здрача. Зад тях се поклащаха тиквените фенери и мъждукаха вяло в здрачината. Бонзите се изкачиха пъргаво на верандата, избутаха ни към стената и тогава видях едного от нашите как започна да прави странни гримаси, удари се е две ръце по бедрата и тръгна решително към един млад бонз.
„Желязко — извика изведнъж нашият човек. — Откога се покитайчи, Желязко!“ Бонзата, когото нарекоха Желязко, си проби път, разтвори ръце, двамата с нашия се прегърнаха и бонзата рече: „Снимаме филм!“
Двамата взеха да се тупат по плещите и по раменете, а на вратата се показа нашият куцащ ханджия със своите печени пиперки и се похвали: „И моят брат се снима на кино! Кажи-речи, то цялото село Старопатица се снима на кино!“
Куцащият монголоид бе негов брат близнак."
Прощавайте за "спойлера", който може да развали митичната атмосфера.

Най-високо оценявам последната повест "Спомени за коне". Коне се появяват едва в 2-3 епизода, но имат съществена роля. Тя е вероятно с най-биографичната на Радичков. Има вместена една глава за сина му. Прави впечатление огромната разлика между детския живот на двете поколения. Така е, у нас в 3-4 поколения може да се помести цялата история на третата българска държава. Човек трябва само да умее да слуша, помни и разбира. Разказът минава през незавършената църква и стига до "указа за закриване на селото". Не разбираме какво става с глухонямото момиче, предполагам защото това е действителен човек със свой личен живот.