What do you think?
Rate this book
La Douleur
Unusual book
169 pages, Paperback
First published January 1, 1930
2 people are currently reading
103 people want to read
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 10 of 10 reviews
April 4, 2021
“Това беше среща на двама влюбени, наблюдавани от враждуващи семейства. И тези семейства имаха милиони членове.”
Появата на дебютния роман на Андре дьо Ришо “Болката” не му печели всенародни симпатии. Причината – през 1930 г., когато книгата вижда бял свят, спомените от Голямата война са още пресни, а раните не са зараснали. Затова и книга, която описва страстната любовна връзка между немски военнопленник и вдовица на френски офицер, загинал през Първата световна война, не се вписва в тогавашната рамка на обществените настроения.
Анотацията на задната корица описва езика на Ришо като “богато нюансиран” и “поетичен” и не греши. Толкова по-голям е контрастът между този език и събитията в романа. “Болката” е трудна, тягостна и на моменти смущаваща история. Липсва каквото и да е естетизиране на романа между немеца и французойката, напротив – връзката им е представена като похотлив съюз, който временно удовлетворява физическите потребности на двама самотни и скучаещи души. Няма романтика, няма поезия. Любов не като от рицарски романс, но любов, която има своето основание за съществуване.
Още по-безмилостно обаче са представени отношенията майка-син. Преживяванията на малкия Жорж представляват амплитудата на порастването – сляпото обожание към единствения останал родител, мълчаливият гняв и ревността, пълното отчяние и прошката. Вероятно писането на тази книга е била катарзисно преживяване за Андре дьо Ришо, който преживява подобна травма в детството си.
Книгата е била и явно неудобна за патриотичната гордост на французите с представянето на “врага” ако не точно човечно, то поне със сигурност човешки. Военновременната пропаганда доста се е потрудила да представи германците като брутални чудовища, лишени от човешки облик. Близките контакти между двата народа разкриват друг образ.
Историята напълно оправдава името си – болката в нея извира отвсякъде. И нито идиличният провансалски пейзаж, нито физическата дистанция от военните действия облекчават болезненото светоусещане в романа. От първата до последната дума той тежи и горчи.
“Само децата могат да изпитват такива разтърсващи емоции, наречени щастие или тъга, в цялата им интензивност.”
Появата на дебютния роман на Андре дьо Ришо “Болката” не му печели всенародни симпатии. Причината – през 1930 г., когато книгата вижда бял свят, спомените от Голямата война са още пресни, а раните не са зараснали. Затова и книга, която описва страстната любовна връзка между немски военнопленник и вдовица на френски офицер, загинал през Първата световна война, не се вписва в тогавашната рамка на обществените настроения.
Анотацията на задната корица описва езика на Ришо като “богато нюансиран” и “поетичен” и не греши. Толкова по-голям е контрастът между този език и събитията в романа. “Болката” е трудна, тягостна и на моменти смущаваща история. Липсва каквото и да е естетизиране на романа между немеца и французойката, напротив – връзката им е представена като похотлив съюз, който временно удовлетворява физическите потребности на двама самотни и скучаещи души. Няма романтика, няма поезия. Любов не като от рицарски романс, но любов, която има своето основание за съществуване.
Още по-безмилостно обаче са представени отношенията майка-син. Преживяванията на малкия Жорж представляват амплитудата на порастването – сляпото обожание към единствения останал родител, мълчаливият гняв и ревността, пълното отчяние и прошката. Вероятно писането на тази книга е била катарзисно преживяване за Андре дьо Ришо, който преживява подобна травма в детството си.
Книгата е била и явно неудобна за патриотичната гордост на французите с представянето на “врага” ако не точно човечно, то поне със сигурност човешки. Военновременната пропаганда доста се е потрудила да представи германците като брутални чудовища, лишени от човешки облик. Близките контакти между двата народа разкриват друг образ.
Историята напълно оправдава името си – болката в нея извира отвсякъде. И нито идиличният провансалски пейзаж, нито физическата дистанция от военните действия облекчават болезненото светоусещане в романа. От първата до последната дума той тежи и горчи.
“Само децата могат да изпитват такива разтърсващи емоции, наречени щастие или тъга, в цялата им интензивност.”
March 11, 2021
Зачитайки романа, читателят бързо разбира каква дързост и предизвикателство за следвоенната патетика и митологизирания образ на героична Франция отправя той. Голямата картина на войната не е от значение за Дьо Ришо, светът се смалява до размерите на малко провинциално селце, където Терез Деломбр и синът й Жорже заживяват през лятото на 1914 г, докато съпругът на Терез е привикан като офицер под знамената. Капитан Деломбр е убит още в първите месеци на войната, а вдовицата му насочва цялата си любов към подрастващия си син. Тази задушаваща, болезнена майчина привързаност, желанието за контрол, за покровителство, съчетана с усещането за отиващата си младост, измъчват Терез. Липсата на мъж разпалва у нея страст, която тя е принудена да потиска, да крие под дрехите на траура и благоприличието. Когато в селото настаняват трима германски военнопленници, случайна среща с тях отприщва дълго сдържаната страст.
„Свечери ли се, срамът напуска разума. Тази книга е книга на нощта.“
Цялото ревю: https://bibliotekata.org/2021/03/11/b...
„Свечери ли се, срамът напуска разума. Тази книга е книга на нощта.“
Цялото ревю: https://bibliotekata.org/2021/03/11/b...
August 6, 2024
Вероятно автобиографичен, романът ни пренася в едно малко, отдалечено селце, чиито обитатели се опитват да живеят нормално след избухването на Първата световна война.
Това обаче не е роман за войната. Това е история за онова, което тя причинява на хората, на поколенията, на колективната памет. Защото ако някой в днешно време си мисли, че не носи последствията от разигралите се събития тогава, то няма представа как работи нанесената травма върху цели народи, етноси и общности.
Наглед простичка история за една вдовица. Майка, която остава сама със сина си, след като губи съпруга си на фронта. Жена, смазана от самотата, от промяната, от бързо изтичащото време. Жена, която намира утеха в прегръдките на немски военнопленник. На врага.
Във времена, в които общественото мнение, е определяло съдбите на хората, приемането или отлъчването им от дадена общност, подобна афера би донесла единствено срам, болка и позор. На жената, разбира се. За нея верен ход няма.
Романът прави дисекция на самотата. Как отравя връзката майка-син. Майчината любов, която бързо се превръща в токсична, когато е насочена единствено към детето. Желанието й да го постави в ролята на “партньор” само за да облекчи собственото си страдание. И как това момче, обременено от ревността й, й връща същото в замяна по-късно.
Докато четях, не спирах да се удивлявам на това с колко мелодичност, красота и изящество е изграден този текст. ❤️
🌹
"Всяко поколение деца има книжки с картинки, написани за него от предишното. Децата на войната опознаха света от вестниците с цвят на кал, от поместените снимки на окопите с тяхното мрачно дъждовно отчаяние и от илюстровани списания, в които доминираха зеленото (за униформата на фрицовете) и червеното (за кръвта на всички)".
"... онова състояние, което кара хода на времето да спре и заедно с това удвоява нетърпението ни да живеем. Ние усещаме, че дълбоко в нас расте собствената ни смърт, защото не можем да представим съществено доказателство, че сме живи".
"Благословени са първите часове на всяка любов, когато човек осъзнава собствените си чувства. Най-вече при хората, несвикнали да ги анализират".
"Нещата, които трябва да пазим в тайна, бързо се превръщат в ценност. Влечението, за което не бива да говорим, се превръща в порок".
"Нищо в света не е оставено на случайността и никой не сее, без да жъне".
"Подадоха си ръце. Кому е нужна последната целувка, щом наистина е последна".
Това обаче не е роман за войната. Това е история за онова, което тя причинява на хората, на поколенията, на колективната памет. Защото ако някой в днешно време си мисли, че не носи последствията от разигралите се събития тогава, то няма представа как работи нанесената травма върху цели народи, етноси и общности.
Наглед простичка история за една вдовица. Майка, която остава сама със сина си, след като губи съпруга си на фронта. Жена, смазана от самотата, от промяната, от бързо изтичащото време. Жена, която намира утеха в прегръдките на немски военнопленник. На врага.
Във времена, в които общественото мнение, е определяло съдбите на хората, приемането или отлъчването им от дадена общност, подобна афера би донесла единствено срам, болка и позор. На жената, разбира се. За нея верен ход няма.
Романът прави дисекция на самотата. Как отравя връзката майка-син. Майчината любов, която бързо се превръща в токсична, когато е насочена единствено към детето. Желанието й да го постави в ролята на “партньор” само за да облекчи собственото си страдание. И как това момче, обременено от ревността й, й връща същото в замяна по-късно.
Докато четях, не спирах да се удивлявам на това с колко мелодичност, красота и изящество е изграден този текст. ❤️
🌹
"Всяко поколение деца има книжки с картинки, написани за него от предишното. Децата на войната опознаха света от вестниците с цвят на кал, от поместените снимки на окопите с тяхното мрачно дъждовно отчаяние и от илюстровани списания, в които доминираха зеленото (за униформата на фрицовете) и червеното (за кръвта на всички)".
"... онова състояние, което кара хода на времето да спре и заедно с това удвоява нетърпението ни да живеем. Ние усещаме, че дълбоко в нас расте собствената ни смърт, защото не можем да представим съществено доказателство, че сме живи".
"Благословени са първите часове на всяка любов, когато човек осъзнава собствените си чувства. Най-вече при хората, несвикнали да ги анализират".
"Нещата, които трябва да пазим в тайна, бързо се превръщат в ценност. Влечението, за което не бива да говорим, се превръща в порок".
"Нищо в света не е оставено на случайността и никой не сее, без да жъне".
"Подадоха си ръце. Кому е нужна последната целувка, щом наистина е последна".
April 12, 2021
Тъмната река на страданието
(Цялото ревю е тук: https://knijenpetar.wordpress.com/202...)
Литературата отдавна се опива от страданието и раните на времето, способна е да си играе с чувствата на поколения читатели, сякаш тества пригодността им да живеят истински. Всяка подобна книга е добре смазан механизъм за изтезание, заради собствените ни слабости и присъда, произнесена далеч преди усещането за предстояща трагедия. „Болката“ („Аквариус“, 2020, с превод на Катя Пере) е тревожна и много лична книга, пропита със самота и невъзвратимост, с копнеж и пречупени съдби, чрез които Ришо претворява драмата на плътта и духа. Писана между двете Световни войни, тя е жертва на забравата заради провокативния си сюжет и особеностите на онова време, когато противниците са и врагове по презумпция. Рожба на едно от големите стълкновения през миналия век, романът е и поглед към тихата скръб на низвергнатите и опит да се изведат на преден план травмите на живота, които ни следват непрестанно с грозната си безнадеждност. Макар в историята да липсва онази философска нишка, която да тегли основната идея и последващите изводи, усещането за драматичност е достатъчно силно и показва чисто човешката страна на проблема, без притворство и ограничения.
(Продължава в блога: https://knijenpetar.wordpress.com/202...)
(Цялото ревю е тук: https://knijenpetar.wordpress.com/202...)
Литературата отдавна се опива от страданието и раните на времето, способна е да си играе с чувствата на поколения читатели, сякаш тества пригодността им да живеят истински. Всяка подобна книга е добре смазан механизъм за изтезание, заради собствените ни слабости и присъда, произнесена далеч преди усещането за предстояща трагедия. „Болката“ („Аквариус“, 2020, с превод на Катя Пере) е тревожна и много лична книга, пропита със самота и невъзвратимост, с копнеж и пречупени съдби, чрез които Ришо претворява драмата на плътта и духа. Писана между двете Световни войни, тя е жертва на забравата заради провокативния си сюжет и особеностите на онова време, когато противниците са и врагове по презумпция. Рожба на едно от големите стълкновения през миналия век, романът е и поглед към тихата скръб на низвергнатите и опит да се изведат на преден план травмите на живота, които ни следват непрестанно с грозната си безнадеждност. Макар в историята да липсва онази философска нишка, която да тегли основната идея и последващите изводи, усещането за драматичност е достатъчно силно и показва чисто човешката страна на проблема, без притворство и ограничения.
(Продължава в блога: https://knijenpetar.wordpress.com/202...)
December 8, 2020
بەڕاستی بەڕاستی...كتێبێكە كە ئەبێت بخوێنرێتەوە.
November 30, 2020
"Ich kenne André de Richaud nicht. Sein schönes Buch werde ich jedoch nie vergessen." So äußerte sich Albert Camus 1951 zu "La douleur", dem Roman, der ihn nach eigener Aussage inspirierte, Schriftsteller zu werden.
Die Neugierde war bei mir also erfolgreich geweckt!
Die Geschichte, die de Richaud erzählt, spielt in einem kleinen provenzialischen Dorf während des Kriegs im Jahre 1914.
Thérèse, eine im Ort angesehene Frau und frische Offizierswitwe, vergeht vor Einsamkeit. Ihr Schmerz manifestiert sich immer mehr in stetig wachsenden sexuellen Fantasien und Sehnsüchten, die sie natürlich nicht ausleben kann. Stattdessen überschüttet sie ihren kleinen, sensiblen Sohn Georget mit Liebe. Als drei deutsche Kriegsgefangene in den Ort kommen ändert sich die Situation. Thérèse beginnt ein Verhältnis mit einem von ihnen, was nicht unentdeckt und ohne Folgen bleiben wird.
Sehr gut gefallen hat mir, wie de Richaud die Entwicklung, die in Georgets Inneren vorgeht, beschreibt. Er, der von klein auf von seiner Mutter über alle Maßen betüdelt wird, wird immer mehr von ihr vernachlässigt. Georget wird misstrauisch und eifersüchtig, bis dass er seiner Mutter schon fast mit Verachtung begegnet und schließlich – bewusst oder unbewusst? – ihr weiteres Schicksal besiegelt.
Bei Erscheinen in 1931 war der Roman ein Skandal. De Richaud eckte damit sehr an den gängigen Moralvorstellungen an. Ein großer Teil seiner Zeitgenossen störte sich daran, dass zum einen eine französische Frau eine Beziehung zu einem deutschen Kriegsgefangenen haben sollte, und zum anderen, dass er so unverblümt – und ohne Wertung – das sexuelle Begehren einer Frau schilderte.
Nach rund 90 Jahren liegt das Buch nun erstmals auch auf Deutsch vor. Ich empfand es sehr unterhaltend, auch sprachlich mochte ich es gerne. Ein kleiner Makel war jedoch die teilweise etwas einfältige Darstellung von Thérèse und ab und an ein mir manchmal zu großer Hauch an Pathos.
Die Neugierde war bei mir also erfolgreich geweckt!
Die Geschichte, die de Richaud erzählt, spielt in einem kleinen provenzialischen Dorf während des Kriegs im Jahre 1914.
Thérèse, eine im Ort angesehene Frau und frische Offizierswitwe, vergeht vor Einsamkeit. Ihr Schmerz manifestiert sich immer mehr in stetig wachsenden sexuellen Fantasien und Sehnsüchten, die sie natürlich nicht ausleben kann. Stattdessen überschüttet sie ihren kleinen, sensiblen Sohn Georget mit Liebe. Als drei deutsche Kriegsgefangene in den Ort kommen ändert sich die Situation. Thérèse beginnt ein Verhältnis mit einem von ihnen, was nicht unentdeckt und ohne Folgen bleiben wird.
Sehr gut gefallen hat mir, wie de Richaud die Entwicklung, die in Georgets Inneren vorgeht, beschreibt. Er, der von klein auf von seiner Mutter über alle Maßen betüdelt wird, wird immer mehr von ihr vernachlässigt. Georget wird misstrauisch und eifersüchtig, bis dass er seiner Mutter schon fast mit Verachtung begegnet und schließlich – bewusst oder unbewusst? – ihr weiteres Schicksal besiegelt.
Bei Erscheinen in 1931 war der Roman ein Skandal. De Richaud eckte damit sehr an den gängigen Moralvorstellungen an. Ein großer Teil seiner Zeitgenossen störte sich daran, dass zum einen eine französische Frau eine Beziehung zu einem deutschen Kriegsgefangenen haben sollte, und zum anderen, dass er so unverblümt – und ohne Wertung – das sexuelle Begehren einer Frau schilderte.
Nach rund 90 Jahren liegt das Buch nun erstmals auch auf Deutsch vor. Ich empfand es sehr unterhaltend, auch sprachlich mochte ich es gerne. Ein kleiner Makel war jedoch die teilweise etwas einfältige Darstellung von Thérèse und ab und an ein mir manchmal zu großer Hauch an Pathos.
April 6, 2021
I chose to read this as part of a literary survey of Camus. This is the book that inspired him to be a writer.
This book has a slow build to a climax that is very effective in bringing the reader around to understanding the title. I'm undecided if a slightly longer epilogue wouldn't have been more helpful in guiding the point home. In either case, the final denouement is heartbreaking.
As is mentioned by even it's most basic summary, the difference between Richaud's contemporary audience and ourselves is vast. It simply isn't the profane shock that it would have been at the time. Indeed, Richaud's audience would have read her lust for 'chair' as a kind of female impulsive infirmity or inconstancy. Now we read it as a woman aching for bodily autonomy and sexual agency.
It has not been translated into english. I'm considering doing such a translation at present.
This book has a slow build to a climax that is very effective in bringing the reader around to understanding the title. I'm undecided if a slightly longer epilogue wouldn't have been more helpful in guiding the point home. In either case, the final denouement is heartbreaking.
As is mentioned by even it's most basic summary, the difference between Richaud's contemporary audience and ourselves is vast. It simply isn't the profane shock that it would have been at the time. Indeed, Richaud's audience would have read her lust for 'chair' as a kind of female impulsive infirmity or inconstancy. Now we read it as a woman aching for bodily autonomy and sexual agency.
It has not been translated into english. I'm considering doing such a translation at present.
May 14, 2019
André de Richaud - eine große Entdeckung für mich. Diese Buch ist eine Kostbarkeit, so wunderbar, dass ich mich bemühte, nur kleine Lektürehäppchen zu genießen. Leider ist das Lesefest nun vorbei, das Buch ausgelesen. Traurig und beglückend zugleich.
December 28, 2024
Dans un récit intime, l'auteur (qui avait seulement 20 ans) nous parle de la solitude, de l'adolescence, des relations entre enfant et mère et surtout des passions de la chair.
Ces passions de la chaire, étant toujours temporaires, nous poussent vers la douleur des remords et de la vieillesse. C'est cette douleur le douleur que subit la protagoniste de ce livre. Thérèse, veuve d'un capitaine tombé pendant la première guerre mondiale, a un affaire avec Otto, prisoner allemand. Tout son histoire de passion se déroule sous le regard sentencieux de Georget le fils de Thérésa et qui est le bourreau moral de cette histoire.
Lecture dure et intense
Ces passions de la chaire, étant toujours temporaires, nous poussent vers la douleur des remords et de la vieillesse. C'est cette douleur le douleur que subit la protagoniste de ce livre. Thérèse, veuve d'un capitaine tombé pendant la première guerre mondiale, a un affaire avec Otto, prisoner allemand. Tout son histoire de passion se déroule sous le regard sentencieux de Georget le fils de Thérésa et qui est le bourreau moral de cette histoire.
Lecture dure et intense
This entire review has been hidden because of spoilers.
Displaying 1 - 10 of 10 reviews