What do you think?
Rate this book
Спомени
560 pages, Hardcover
Published January 1, 2003
11 people want to read
About the author
Петко Венедиков
20 books2 followersПетко Йорданов Венедиков е изтъкнат български юрист, професор по римско и гражданско право.
Известен е с трудовете си по римско, вещно, облигационно, семейно, наследствено право, граждански процес.
Роден е през 1905 година в София във видния български род Венедикови. Баща му е българският генерал и военен историк Йордан Венедиков. Брат му е археологът Иван Венедиков. Негов вуйчо е видният български политик и юрист д-р Никола Генадиев.
Кръстник на Петко е големият български политик Димитър Петков, който е кум на родителите му. Името Петко носят неговият баща и син – политикът Петко Петков. По-късно малкият син на Димитър Петков – земеделецът Никола Петков, става негов кум и кръстник на децата му.
Петко Венедиков завършва Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през 1928 година.
От 1936 година е професор в СУ. Декан е на Юридическия факултет на СУ в периодите 1940 – 1941 г. и 1943 – 1944 г. През 1949 г. му е отнето правото да преподава по политически причини, но продължава да работи на научното поприще. Венедиков работи и като адвокат от 1949 до 1959 г., като е пенсиониран от адвокатурата отново по политически причини.
Петко Венедиков умира в София през 1995 година.
Известен е с трудовете си по римско, вещно, облигационно, семейно, наследствено право, граждански процес.
Роден е през 1905 година в София във видния български род Венедикови. Баща му е българският генерал и военен историк Йордан Венедиков. Брат му е археологът Иван Венедиков. Негов вуйчо е видният български политик и юрист д-р Никола Генадиев.
Кръстник на Петко е големият български политик Димитър Петков, който е кум на родителите му. Името Петко носят неговият баща и син – политикът Петко Петков. По-късно малкият син на Димитър Петков – земеделецът Никола Петков, става негов кум и кръстник на децата му.
Петко Венедиков завършва Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през 1928 година.
От 1936 година е професор в СУ. Декан е на Юридическия факултет на СУ в периодите 1940 – 1941 г. и 1943 – 1944 г. През 1949 г. му е отнето правото да преподава по политически причини, но продължава да работи на научното поприще. Венедиков работи и като адвокат от 1949 до 1959 г., като е пенсиониран от адвокатурата отново по политически причини.
Петко Венедиков умира в София през 1995 година.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 of 1 review
November 5, 2016
Петко Венедиков (1905-1995г.) е български юрист, професор, автор на трудове по римско и гражданско право. Името и учебниците му са познати, включително и в съвремието на поколения студенти юристи с високата си научна стойност и умело постигнатата достъпност на изказа - глътка въздух в наука, в която се ценят богатите синтактични конструкции, абстрактността и сложността на изказа, широкото използване на ексцентрична терминология.
Книгата "Спомени" е написана в началото на 1990-те години и е живописна оценка на главните обществени събития от началото до малко след средата на ХХ век, втъкана в откровения разказ за живота на един здравомислещ и фин човек с таланти и обикновени човешки слабости.
Изказът е лек за четене и държи постоянен интерес. Емоционалния заряд в книгата дърпа четящия между радостта от хубавите малки моменти в живота на автора и тъгата, гнева и яда от по-скоро мрачната български история с отделни проблясъци от Освобождението и досега. Ценността на повествованието идва и от обществената позиция на проф. Венедиков - такава каквато е имал още с раждането си, като част от родове на български висши офицери, учени и религиозни деятели и такава каквато е постигнал в качеството си на блестящ юрист. По кръщелна линия той е бил свързан и с големия български политик Димитър Петков, който му е кръстник, а Никола Петков (наричан в книгата Кольо) му е кум.
В книгата се засягат главните исторически теми за 4-те войни, в които участва България, за политиката - превратите, действащите тогава партии, политиците, за комунизма. Между тях има се отделя и много внимание на голямо разнообразие от въпроси:
Обновяването на София по времето на Димитър Петков:
“Защо ни са тези широки улици? Ще ги орем ли?”
Чисто битовите порядки по това време:
"Кнут Хамсун в пътните си бележки за Русия отбелязва, че там хората се миели на течаща вода и те даже му казвали, че “ние европейците се мием в собствената си мърсотия”."
Как се живее по време на бомбардировки:
"Първото ми пътуване за София беше, за да се погрижа да поставя картони на строшените от бомбардировките прозорци. В Елена купих голямо количество картон, и с един голям куфар потеглих за София. Влакът трябваше да пристигне вечерта, но закъсня. Бавехме се, понеже имаше съобщение за неприятелски аероплани, а в такъв случай влакът трябваше да спре и пътниците да се укрият наоколо: ако той бъде ударен в движение, можеше да стане голяма злополука. Стигнах на Подуенската гара доста след полунощ. Слязох, поех куфара и тръгнах. Дяволският картон беше страшно тежък. "
Поезията, литературното общество общество и отношенията между и към големите български автори:
"Ние седяхме на една маса на кебапчета и за баща ми и майка ми бира. Майка ми ми каза: “Виж, Петко, онзи човек на масата там: този е Иван Вазов”. Това беше един висок слаб човек, сам на масата пред чаша бира. Той седеше дълбоко замислен. Главата му от време на време леко се поклащаше. Тази сцена ми е останала в ума, толкова Иван Вазов е бил тогава важна личност за мене."
В книгата е засегнат широко и университетския живот в юридическия факултет - тема, която със сигурност би била интересна на юристите, тъй зад познатите от учебниците и цитатите имена оживяват пълноцветни личности. Това обаче не прави изложението тясно насочено и безинтересно за неюристи, тъй акцентът попада по-скоро върху човешките отношения, а не към специализирана правна материя.
На мен тази книга ми даде един нов разкриващ поглед върху събитията в историята ни и се нарежда сред книгите, които най-силно са ме мотивирали да отделям повече и повече време за чете.
Ако някой иска да прочете книгата и не я открива, да се свърже с мен.
Книгата "Спомени" е написана в началото на 1990-те години и е живописна оценка на главните обществени събития от началото до малко след средата на ХХ век, втъкана в откровения разказ за живота на един здравомислещ и фин човек с таланти и обикновени човешки слабости.
Изказът е лек за четене и държи постоянен интерес. Емоционалния заряд в книгата дърпа четящия между радостта от хубавите малки моменти в живота на автора и тъгата, гнева и яда от по-скоро мрачната български история с отделни проблясъци от Освобождението и досега. Ценността на повествованието идва и от обществената позиция на проф. Венедиков - такава каквато е имал още с раждането си, като част от родове на български висши офицери, учени и религиозни деятели и такава каквато е постигнал в качеството си на блестящ юрист. По кръщелна линия той е бил свързан и с големия български политик Димитър Петков, който му е кръстник, а Никола Петков (наричан в книгата Кольо) му е кум.
В книгата се засягат главните исторически теми за 4-те войни, в които участва България, за политиката - превратите, действащите тогава партии, политиците, за комунизма. Между тях има се отделя и много внимание на голямо разнообразие от въпроси:
Обновяването на София по времето на Димитър Петков:
“Защо ни са тези широки улици? Ще ги орем ли?”
Чисто битовите порядки по това време:
"Кнут Хамсун в пътните си бележки за Русия отбелязва, че там хората се миели на течаща вода и те даже му казвали, че “ние европейците се мием в собствената си мърсотия”."
Как се живее по време на бомбардировки:
"Първото ми пътуване за София беше, за да се погрижа да поставя картони на строшените от бомбардировките прозорци. В Елена купих голямо количество картон, и с един голям куфар потеглих за София. Влакът трябваше да пристигне вечерта, но закъсня. Бавехме се, понеже имаше съобщение за неприятелски аероплани, а в такъв случай влакът трябваше да спре и пътниците да се укрият наоколо: ако той бъде ударен в движение, можеше да стане голяма злополука. Стигнах на Подуенската гара доста след полунощ. Слязох, поех куфара и тръгнах. Дяволският картон беше страшно тежък. "
Поезията, литературното общество общество и отношенията между и към големите български автори:
"Ние седяхме на една маса на кебапчета и за баща ми и майка ми бира. Майка ми ми каза: “Виж, Петко, онзи човек на масата там: този е Иван Вазов”. Това беше един висок слаб човек, сам на масата пред чаша бира. Той седеше дълбоко замислен. Главата му от време на време леко се поклащаше. Тази сцена ми е останала в ума, толкова Иван Вазов е бил тогава важна личност за мене."
В книгата е засегнат широко и университетския живот в юридическия факултет - тема, която със сигурност би била интересна на юристите, тъй зад познатите от учебниците и цитатите имена оживяват пълноцветни личности. Това обаче не прави изложението тясно насочено и безинтересно за неюристи, тъй акцентът попада по-скоро върху човешките отношения, а не към специализирана правна материя.
На мен тази книга ми даде един нов разкриващ поглед върху събитията в историята ни и се нарежда сред книгите, които най-силно са ме мотивирали да отделям повече и повече време за чете.
Ако някой иска да прочете книгата и не я открива, да се свърже с мен.
Displaying 1 of 1 review