What do you think?
Rate this book
Vitaly Slavin #2
Межконтинентальный узел
Юлиан Семенов (1931–1993) – знаменитый советский писатель, чья жизнь, к сожалению, оборвалась очень рано: Юлиану Семенову был всего 61 год, когда его не стало; но в Советском Союзе не было людей – да и в сегодняшней России вряд ли они найдутся, – которые бы не знали, а главное, не любили бы его книги и снятые по ним фильмы. По-настоящему народный писатель подарил нам "Майора Вихря", "Семнадцать мгновений весны", "Противостояние", "Огарева, 6" и многие другие замечательные произведения.
300 pages, Kindle Edition
First published January 1, 1986
1 person is currently reading
3 people want to read
About the author
Yulian Semyonov
84 books32 followersYulian Semyonovich Semyonov (Russian: Юлиа́н Семёнович Семёнов, pen-name of Yulian Semyonovich Lyandres (Russian: Ля́ндрес) was a Soviet and Russian writer of spy fiction and detective fiction, also scriptwriter and poet.
The father of Semyonov was Jewish, the editor of the newspaper “Izvestia”, Semyon Alexandrovich Lyandres. In 1952 he was arrested as "an accomplice of the Bukharin counterrevolutionary conspiracy" and severely beaten during the interrogations; he became partially paralyzed as the result. His mother was Russian, Galina Nikolaevna Nozdrina, a history teacher.
His wife Ekaterina Sergeevna was a step-daughter of Sergey Vladimirovich Mikhalkov (the wedding took place on 12 April 1955). Though their family life was quite complicated, Ekaterina Sergeevna devotedly kept looking after her husband after the stroke which happened to him in 1990.
They had two daughters – Daria and Olga. The elder one, Daria, is an artist, and the younger, Olga Semyonova, is a journalist and a writer, an author of the autobiographical books about her father.
In 1953 Semyonov graduated from Moscow Institute of Oriental Studies, the Middle-East department. Then he taught the Afghan language (Pashto) in Moscow State University and simultaneously studied there in the faculty of history.
After gaining a degree of an interpreter in the University, Semyonov had diplomatic business in East Asia countries, continuing at the same time his scientific studies in Moscow State University (specializing in Persian history and politics).
Since 1955 he started to try his hand in journalism: he was published in key Soviet newspapers and magazines of that time: “Ogoniok”, “Pravda”, “Literaturnaya Gazeta”, “Komsomolskaya Pravda”, “Smena” etc.
In 1960s – 1970s Semyonov worked abroad a lot as a reporter of the said editions (in France, Spain, Germany, Cuba, Japan, the USA, Latin America). His journalist activity was full of adventures, often dangerous ones – at the moment he was in the taiga with tiger hunters, or at the polar station, at the next he was at the Baikal-Amur Mainline construction and diamond pipe opening. He was constantly in the centre of the important politic events of those years – in Afghanistan, Francoist Spain, Chile, Cuba, Paraguay, tracing the Nazi, who sought cover from punishment, and Sicilian mafia leaders; taking part in the combatant operations of the Vietnamese and Laotian partisans.
Semyonov was one of the pioneers of “Investigative journalism” in the Soviet periodicals. Thus, in 1974 in Madrid he managed to interview a Nazi criminal, the favourite of Hitler Otto Skorzeny, who categorically refused to meet any journalist before. Then, being the “Literaturnaya Gazeta” newspaper correspondent in Germany, the writer succeeds in interviewing the reichsminister Albert Speer and one of the SS leaders Karl Wolff.
The conversations with such people, as well as holding the investigation regarding the searches for the Amber Room and other cultural values moved abroad from Russia during World War II were published by Semyonov in his documentary story “Face to Face” in 1983.
In 1986 Semyonov became the President of the International Association of Detective and Political Novel (Russian: МАДПР), which he himself initiated to create, and the editor-in-chief of the collected stories edition “Detective and Politics” (the edition was published by the said Association together with the Press Agency “Novosti” and played an important role in popularization of the detective genre in the USSR.
Semyonov’s participation in searching for the famous Amber Room together with Georges Simenon, James Aldridge, baron von Falz-Fein and other famous members of the International Amber Room Searching Committee achieved wide renown.
Yulian Semyonov and his friends, Andrei Mironov (right) and Lev Durov (Crimea, date unknown)
Semyonov, together with baron Eduard von Falz-Fein, a Russian aristocrat and first wave émig
The father of Semyonov was Jewish, the editor of the newspaper “Izvestia”, Semyon Alexandrovich Lyandres. In 1952 he was arrested as "an accomplice of the Bukharin counterrevolutionary conspiracy" and severely beaten during the interrogations; he became partially paralyzed as the result. His mother was Russian, Galina Nikolaevna Nozdrina, a history teacher.
His wife Ekaterina Sergeevna was a step-daughter of Sergey Vladimirovich Mikhalkov (the wedding took place on 12 April 1955). Though their family life was quite complicated, Ekaterina Sergeevna devotedly kept looking after her husband after the stroke which happened to him in 1990.
They had two daughters – Daria and Olga. The elder one, Daria, is an artist, and the younger, Olga Semyonova, is a journalist and a writer, an author of the autobiographical books about her father.
In 1953 Semyonov graduated from Moscow Institute of Oriental Studies, the Middle-East department. Then he taught the Afghan language (Pashto) in Moscow State University and simultaneously studied there in the faculty of history.
After gaining a degree of an interpreter in the University, Semyonov had diplomatic business in East Asia countries, continuing at the same time his scientific studies in Moscow State University (specializing in Persian history and politics).
Since 1955 he started to try his hand in journalism: he was published in key Soviet newspapers and magazines of that time: “Ogoniok”, “Pravda”, “Literaturnaya Gazeta”, “Komsomolskaya Pravda”, “Smena” etc.
In 1960s – 1970s Semyonov worked abroad a lot as a reporter of the said editions (in France, Spain, Germany, Cuba, Japan, the USA, Latin America). His journalist activity was full of adventures, often dangerous ones – at the moment he was in the taiga with tiger hunters, or at the polar station, at the next he was at the Baikal-Amur Mainline construction and diamond pipe opening. He was constantly in the centre of the important politic events of those years – in Afghanistan, Francoist Spain, Chile, Cuba, Paraguay, tracing the Nazi, who sought cover from punishment, and Sicilian mafia leaders; taking part in the combatant operations of the Vietnamese and Laotian partisans.
Semyonov was one of the pioneers of “Investigative journalism” in the Soviet periodicals. Thus, in 1974 in Madrid he managed to interview a Nazi criminal, the favourite of Hitler Otto Skorzeny, who categorically refused to meet any journalist before. Then, being the “Literaturnaya Gazeta” newspaper correspondent in Germany, the writer succeeds in interviewing the reichsminister Albert Speer and one of the SS leaders Karl Wolff.
The conversations with such people, as well as holding the investigation regarding the searches for the Amber Room and other cultural values moved abroad from Russia during World War II were published by Semyonov in his documentary story “Face to Face” in 1983.
In 1986 Semyonov became the President of the International Association of Detective and Political Novel (Russian: МАДПР), which he himself initiated to create, and the editor-in-chief of the collected stories edition “Detective and Politics” (the edition was published by the said Association together with the Press Agency “Novosti” and played an important role in popularization of the detective genre in the USSR.
Semyonov’s participation in searching for the famous Amber Room together with Georges Simenon, James Aldridge, baron von Falz-Fein and other famous members of the International Amber Room Searching Committee achieved wide renown.
Yulian Semyonov and his friends, Andrei Mironov (right) and Lev Durov (Crimea, date unknown)
Semyonov, together with baron Eduard von Falz-Fein, a Russian aristocrat and first wave émig
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 of 1 review
March 7, 2023
Всеки път като захвана роман на Семьонов, въпреки високите ми очаквания, съм изненадан всъщност колко наситена е прозата му.
Прагът е висок. Проследяването на плетората от разнородни персонажи, без подсказки и сюжетни припомняния, е предизвикателство за читателя. Но и наградата е преизобилна за онзи, който вложи усилията да го преодолее.
В тези 350 страници срещаме личности от съветското разузнаване, военни генерали, политици, депутати, журналисти, граждани, както и членове на ЦРУ, американския сенат, политици отвъд завесата, кинорежисьори, магнати от военната индустрия, полицаи и детективи от ГДР и ФРГ. И това само сред главните и помощни герои, изключвайки вселената от второстепенни персонажи. Действието, в стила на Семьонов, скача от локация в локация без да подценява умствените способности на читателя както да навърже сложния възел от събития и герои, така и да проследи недоизказаното, онова между редовете, в истински шпионски смисъл.
В този си роман – продължение на ТАСС е упълномощена да заяви – Семьонов поставя акцент върху военнопромишления комплекс, двигател на световните събития. Американският кинорежисьор Юджийн Кузани, пишещ сценарий за новия си филм, инстинктивно – като истински човек на изкуството – напипва същността на нещата. Измислените му персонажи, собственици респективно на авиационния и на космическия американски военни комплекси, и тяхната борба за надмощие на политическо ниво (с цел кой ще вземе идейната и финансова подкрепа на американския Сенат), се оказват близки до архетипите си, а именно реалните собственици на въпросните концерни.
Отваряйки скоба отбелязвам, че този мета елемент, изграден чрез приятните и задълбочени разговори между американския режисьор Кузани и руския журналист Степанов, е чуден, на фона на всичкия останал чуден политически, икономически, народо-психологически и исторически контекст представен ни в романа.
Обратно на сюжета: концерните се надпреварват на политическо ниво да убеждават народа и Сената от нуждата от продуктите им. Авиацията акцентира, че десантите и бомбардировките биха изиграли по-стратегическа роля в евентуален конфликт със СССР, докато космическият комплекс говори за снаряди от небето. Последните, обаче, имат лице във висшите кръгове на ЦРУ, които движат конците на техния дълбоко законспириран агент в ключови военни среди на СССР, който има мисията да извади документи за опасността от военния арсенал на съветите, който да бъде представен пред дипломатите на мирните преговори между двете страни в Женева. Своего рода „вижте, съветите са опасни, в Сената трябва да гласуват пари за снаряжение и космическата промишленост ще е ключова“.
В един момент се оказва, че арсеналът на съветите далеч не е толкова опасен, че да оправдае компрометирането на мирните преговори и усиленото въоръжение на Щатите. А това не е в интерес на концерна, който – чрез агентурата на ЦРУ – възлага задача на агента да намери достатъчно силен компромат, ако трябва и да изфабрикува такъв, за да може икономическите цели да бъдат постигнати.
От другата страна на стената, агентурата на СССР търси слабото звено, чете ходовете на ЦРУ и дипломатите на Щатите, и играе собствената си игра.
Прекрасно, просто прекрасно.
Гълъбът (термин за внедрен агент), е смислов наследник на реалната личност на предателя Пенковски, сюжетно застъпен и с реалната личност. Освен споменатите превъзходни мета коментари на изкуство в изкуството, както и на майсторското преплитане на множество и разнородни персонажи, и демонстрацията за пореден път на дълбоки познания в различни сфери на геополитиката и всичките й производни, вмъкването на автентични откъси от разпитите на предателя Пенковски има чутовен ефект. Тази смесица между фикция и реалност, на фона на тежкия материал на романа, е пореден атестат за уменията на Семьонов.
А Семьонов, още веднъж, демонстрира и способността си да анализира и представя различни гледни точки в дълбочина, без пристрастието му да взима превес. Нещо, на което днешните зомбирани тълпи, които освен да крещят „комунист/антикомунист“ и „русофил/русофоб“ друго не знаят, имат отчайваща – не за тях, а за нас, останалите – нужда да научат. Емоционална интелигентност, е казал мъдрецът.
Критичните коментари върху икономическата неефективност на комунизма са немалко, на пример, като анекдотите не удрят на заучени кухи фрази – както често чуваме днешно време по националните ефири от официозни лица, които са приели антикомунизма като свое религиозно кредо – ами имат силата на изживяното и видяното от първо лице: адекватна и логична критика. Историята, която журналистът/кинорежисьор Степанов разказва за реквизитите в киното е цветуща и показателна:
Мета коментарите са върха, абсолютна сладост и радост за душата. Дали ще е Кузани, в разговорите си със Степанов, или коментари върху литература и музика, всичко е изпълнено с онази присъща на руската класика проникновеност, но обуздана такава, земна, смирена и меланхолична, дори такава примирена с участта си.
Човешкото е силно застъпено също. Писмата между – и взаимоотношенията на – 56 годишният агент Славин и 20 години по-младата му приятелка, любовта и пълнотата на разбирането помежду им, но също и безнадеждността на отношенията, предначертания изход, са трагични. Разривът в отношенията на Кузани и отчуждения му син, човешката трагедия при предателя Кулков – всички тези моменти са вероятно и връхната точка на белетристиката на Семьонов в този роман. Изпълнени са с присъщото на стария, опитен, мъдър и смирен автор примирение и съпричастие.
Четвърти роман на Семьонов, който прочитам и, ако е рекъл Господ, дано да изчета и останалите. Дано и някой ден имам възможността да посетя музея му в Крим.
Прагът е висок. Проследяването на плетората от разнородни персонажи, без подсказки и сюжетни припомняния, е предизвикателство за читателя. Но и наградата е преизобилна за онзи, който вложи усилията да го преодолее.
„Пасивността в творчеството е наистина престъпна – нямаш право да отнасяш със себе си онова, което си длъжен да дадеш на читателите си…“
В тези 350 страници срещаме личности от съветското разузнаване, военни генерали, политици, депутати, журналисти, граждани, както и членове на ЦРУ, американския сенат, политици отвъд завесата, кинорежисьори, магнати от военната индустрия, полицаи и детективи от ГДР и ФРГ. И това само сред главните и помощни герои, изключвайки вселената от второстепенни персонажи. Действието, в стила на Семьонов, скача от локация в локация без да подценява умствените способности на читателя както да навърже сложния възел от събития и герои, така и да проследи недоизказаното, онова между редовете, в истински шпионски смисъл.
„Боже мой, Дмитрий Юриевич, колко е важно това – съсредоточеността! Да можеха хората да се научат да се вглеждат съсредоточено един другиму в очите! Колко трагедии би избягнало човечеството!“
В този си роман – продължение на ТАСС е упълномощена да заяви – Семьонов поставя акцент върху военнопромишления комплекс, двигател на световните събития. Американският кинорежисьор Юджийн Кузани, пишещ сценарий за новия си филм, инстинктивно – като истински човек на изкуството – напипва същността на нещата. Измислените му персонажи, собственици респективно на авиационния и на космическия американски военни комплекси, и тяхната борба за надмощие на политическо ниво (с цел кой ще вземе идейната и финансова подкрепа на американския Сенат), се оказват близки до архетипите си, а именно реалните собственици на въпросните концерни.
Отваряйки скоба отбелязвам, че този мета елемент, изграден чрез приятните и задълбочени разговори между американския режисьор Кузани и руския журналист Степанов, е чуден, на фона на всичкия останал чуден политически, икономически, народо-психологически и исторически контекст представен ни в романа.
„Творецът, изглежда, по това се и отличава от останалите смъртни, че житейската правда, сглобена от епизоди, от запечатали се в паметта му мимолетни срещи, от откъслечни фрази, литературен анализ, пътувания по света, беседи с учени, от бръщолевенето на проститутката от Клиши, че идва краят на света, от предаването на телевизионните новини, от спомените за отишли си приятели и нощните – тревожни и неподвластни на фантазията – видения, се ражда под перото му (четка, камера) абсолютно наново, в най-концентрирания си вид. По такъв начин нивото на таланта се определя не само от степента на приближаване към истината, но и от таланта да прогнозираш, извън който и без който истинското изкуство е невъзможно; студеното битоописание не вълнува повече човечеството; хората жадуват „откровения от утре“, дори ако става въпрос за събития със стогодишна давност.“
Обратно на сюжета: концерните се надпреварват на политическо ниво да убеждават народа и Сената от нуждата от продуктите им. Авиацията акцентира, че десантите и бомбардировките биха изиграли по-стратегическа роля в евентуален конфликт със СССР, докато космическият комплекс говори за снаряди от небето. Последните, обаче, имат лице във висшите кръгове на ЦРУ, които движат конците на техния дълбоко законспириран агент в ключови военни среди на СССР, който има мисията да извади документи за опасността от военния арсенал на съветите, който да бъде представен пред дипломатите на мирните преговори между двете страни в Женева. Своего рода „вижте, съветите са опасни, в Сената трябва да гласуват пари за снаряжение и космическата промишленост ще е ключова“.
„Май го беше казал Карл Маркс: има малка лъжа, има голяма лъжа и чак след това идва ред на статистиката.“
В един момент се оказва, че арсеналът на съветите далеч не е толкова опасен, че да оправдае компрометирането на мирните преговори и усиленото въоръжение на Щатите. А това не е в интерес на концерна, който – чрез агентурата на ЦРУ – възлага задача на агента да намери достатъчно силен компромат, ако трябва и да изфабрикува такъв, за да може икономическите цели да бъдат постигнати.
От другата страна на стената, агентурата на СССР търси слабото звено, чете ходовете на ЦРУ и дипломатите на Щатите, и играе собствената си игра.
Прекрасно, просто прекрасно.
„По принцип болшинството мои съграждани не са обременени от знанието на световната история…
- Жалко – каза академикът. – Много жалко. Това е опасно: нация, която не познава историята, или, което е по-лошо, тълкува я произволно.“
Гълъбът (термин за внедрен агент), е смислов наследник на реалната личност на предателя Пенковски, сюжетно застъпен и с реалната личност. Освен споменатите превъзходни мета коментари на изкуство в изкуството, както и на майсторското преплитане на множество и разнородни персонажи, и демонстрацията за пореден път на дълбоки познания в различни сфери на геополитиката и всичките й производни, вмъкването на автентични откъси от разпитите на предателя Пенковски има чутовен ефект. Тази смесица между фикция и реалност, на фона на тежкия материал на романа, е пореден атестат за уменията на Семьонов.
А Семьонов, още веднъж, демонстрира и способността си да анализира и представя различни гледни точки в дълбочина, без пристрастието му да взима превес. Нещо, на което днешните зомбирани тълпи, които освен да крещят „комунист/антикомунист“ и „русофил/русофоб“ друго не знаят, имат отчайваща – не за тях, а за нас, останалите – нужда да научат. Емоционална интелигентност, е казал мъдрецът.
Критичните коментари върху икономическата неефективност на комунизма са немалко, на пример, като анекдотите не удрят на заучени кухи фрази – както често чуваме днешно време по националните ефири от официозни лица, които са приели антикомунизма като свое религиозно кредо – ами имат силата на изживяното и видяното от първо лице: адекватна и логична критика. Историята, която журналистът/кинорежисьор Степанов разказва за реквизитите в киното е цветуща и показателна:
[При въпрос към продуцента на Митя Степанов на тема защо филмите отнемат толкова дълго да се заснемат и два пъти по-големи бюджети от нужното:]„Та аз съм във вериги, Митя, аз не мога да купя дори яйцата, които трябва да стоят в кадър на масата, длъжен съм да ги поръчам в студийната работилница, за да заангажирам работниците! Тия проклети яйца ги майсторят от дърво, боядисват ги с нитролакове, всяко яйчице струва пет рубли, десет – половин стотачка, а да купя за една рубла истински – не мога, наказуемо е!“
Мета коментарите са върха, абсолютна сладост и радост за душата. Дали ще е Кузани, в разговорите си със Степанов, или коментари върху литература и музика, всичко е изпълнено с онази присъща на руската класика проникновеност, но обуздана такава, земна, смирена и меланхолична, дори такава примирена с участта си.
Човешкото е силно застъпено също. Писмата между – и взаимоотношенията на – 56 годишният агент Славин и 20 години по-младата му приятелка, любовта и пълнотата на разбирането помежду им, но също и безнадеждността на отношенията, предначертания изход, са трагични. Разривът в отношенията на Кузани и отчуждения му син, човешката трагедия при предателя Кулков – всички тези моменти са вероятно и връхната точка на белетристиката на Семьонов в този роман. Изпълнени са с присъщото на стария, опитен, мъдър и смирен автор примирение и съпричастие.
„Правиш грешка, Юдж. Ти никога не си принуждавал Стив да те моли за нещо. Винаги си отгатвал желанията му. Дисциплината на взаимоотношенията се гради и върху това, че децата от опит опознават стойността на духовните и материалните блага, получавани от родителите.“
Четвърти роман на Семьонов, който прочитам и, ако е рекъл Господ, дано да изчета и останалите. Дано и някой ден имам възможността да посетя музея му в Крим.
Displaying 1 of 1 review