Винаги ще има кризи. Защото винаги ще има конфликти. Защото винаги ще има спорове. А ще има спорове, защото хората са различни; а дори еднаквите хора се променят с времето. В обществото непрестанно се появяват различни версии за света, които започват да спорят помежду си.
В периода началото на 1989 – края на 1996 година, който описвам тук, вече се вижда основната тема. Не революционерите предизвикват революцията. Но те се намесват, за да може от започналото брожение да излезе нещо цивилизовано. Без такава намеса – е, спомнете си какво се случваше в Югославия, докато ние тук викахме „Кой не скача, е червен!”. Там в гражданските войни загинаха стотици хиляди. Тук не гръмна една пушка. Там предимно не са в ЕС и НАТО. Тук сме.
Евгений Дайнов е български политолог, професор в НБУ.
Средното си образование получава във Форест Хил Скуул в Лондон [2]. Започва обучението си в Оксфорд през 1976 г., а по-късно получава бакалавърска степен от колежа „Корпус Кристи“ на Оксфордския университет, както и магистърска степен по модерна история (1984) отново там. Преподава известно време в Оксфорд, бил е асистент в Софийския университет. Има докторат по съвременна история (1985).
Темата за кризите през 90-те сякаш продължава да бъде малко деликатна - в том. 4 на Българските хроники този период е разгледан доста отгоре-отгоре - останах с леко подозрение, че Стефан Цанев нарочно се „пази“. Затова и настоящата книга ми хареса - Дайнов влиза в големи детайли относно разпадането на социализма и последвалите бурни събития, без да се церемони или да го играе политкоректен. Гледната точка е на „революционер“ - понятие, което, предвид обективните заслуги на автора, този път ми се стори справедливо, за разлика от първата книга.
Историите са интересни - по малко от тогавашното ежедневие, международните събития, както и няколко лични истории на „синия шаман“. Всичко това е писано с приятно чувство за хумор, което прави книгата сравнително лесна за четене.
Впрочем, имайте едно наум, че спомените на Дайнов вероятно не са съвсем точни, тъй като на 2-3 места хванах дребни фактологически грешки (напр. мястото на „палата“ на Илия Павлов; катастрофата с войниците, която според книгата е станала в Хасково). В никакъв случай не намеквам за манипулации или съзнателно изопачаване, просто книгата едва ли е писана точно по записки от тези години и препоръчвам да не вземате наратива за чиста монета. Това, може би, е и причината да махна една звезда.