What do you think?
Rate this book
Неслученият канон: Български писателки от 1944 година до наши дни
Милена Кирова. Между традицията и еманципацията. Българските писателки във времето 1944-1989 г.
Пламен Дойнов. Дора Габе и Елисавета Багряна: преобразяване, адаптация, инкорпориране в литературата на НРБ
Радослав Радев. "Навсякъде аз съм" - раждането и крахът на голямата илюзия в женската поезия през 50-те години на XX век
Светлана Стойчева. Жените драматурзи на социалистическия детски свят
Магдалена Костова-Панайотова. Отвъд митология и идеология? ("Женската" априлска лирика от 60-те)
Милена Кирова. Нормативна женственост и алтернативни тенденции в лириката от 60-те - 70-те години
София Ангелова. I. Жените за / в историята
София Ангелова. II. Вера Мутафчиева. Историята и историите
Красимира Даскалова. Автори не-автори и писатели фантоми
Албена Вачева. Блага Димитрова: за центъра и периферните гласове в социалистическия канон
Амелия Личева. Женските гласове в поезията на 70-те и 80-те години на XX век
Владимир Трендафилов. Жената в научната фантастика на социализма
Людмила Хр. Малинова. Приказните вселени на Петя Дубарова
Пламен Дойнов. Екатерина Йосифова: начала и граници на женското писане в поезията на НРБ и след това
Милена Кирова. Сладкият хюбрис: има ли женска постмодерна поезия на 90-те?
Инна Пелева. Български писателки от 90-те години до днес: смъртоносната изключителност, Бог и Антон Страшимиров (Е. Дворянова, Т. Димова, М. Станкова, К. Ангелова, А. Стамболова, Е. Алексиева)
Кристина Йорданова. Биографизация и наратив. Една тенденция в съвременната женска проза
Инна Пелева. За тези, които не се страхуват от Вирджиния Улф (матриците на популярното и българската женска проза след 2000 г.)
Пламен Дойнов. Дора Габе и Елисавета Багряна: преобразяване, адаптация, инкорпориране в литературата на НРБ
Радослав Радев. "Навсякъде аз съм" - раждането и крахът на голямата илюзия в женската поезия през 50-те години на XX век
Светлана Стойчева. Жените драматурзи на социалистическия детски свят
Магдалена Костова-Панайотова. Отвъд митология и идеология? ("Женската" априлска лирика от 60-те)
Милена Кирова. Нормативна женственост и алтернативни тенденции в лириката от 60-те - 70-те години
София Ангелова. I. Жените за / в историята
София Ангелова. II. Вера Мутафчиева. Историята и историите
Красимира Даскалова. Автори не-автори и писатели фантоми
Албена Вачева. Блага Димитрова: за центъра и периферните гласове в социалистическия канон
Амелия Личева. Женските гласове в поезията на 70-те и 80-те години на XX век
Владимир Трендафилов. Жената в научната фантастика на социализма
Людмила Хр. Малинова. Приказните вселени на Петя Дубарова
Пламен Дойнов. Екатерина Йосифова: начала и граници на женското писане в поезията на НРБ и след това
Милена Кирова. Сладкият хюбрис: има ли женска постмодерна поезия на 90-те?
Инна Пелева. Български писателки от 90-те години до днес: смъртоносната изключителност, Бог и Антон Страшимиров (Е. Дворянова, Т. Димова, М. Станкова, К. Ангелова, А. Стамболова, Е. Алексиева)
Кристина Йорданова. Биографизация и наратив. Една тенденция в съвременната женска проза
Инна Пелева. За тези, които не се страхуват от Вирджиния Улф (матриците на популярното и българската женска проза след 2000 г.)
512 pages, Paperback
First published January 1, 2013
1 person is currently reading
18 people want to read
About the author
Милена Кирова
13 books7 followersПроф. дфн Милена Георгиева Кирова е български литературен критик, феминистка, университетски преподавател. Тя е председател на БАУЖ.
Пише и преподава в областите българска литература (основно нова българска литература, но и съвременни автори от края на XX и началото на XXI век), женско писане (в българската литература), феминизъм и библеистика, феминизъм и психоанализа (и като литературна критика), но също и чужда литература. Колумнист е на рубрика Думи срещу думи във в. „Култура“.
Пише и преподава в областите българска литература (основно нова българска литература, но и съвременни автори от края на XX и началото на XXI век), женско писане (в българската литература), феминизъм и библеистика, феминизъм и психоанализа (и като литературна критика), но също и чужда литература. Колумнист е на рубрика Думи срещу думи във в. „Култура“.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 of 1 review
May 6, 2017
Сборникът се състои от 18 статии. Понеже писах доста за повечето от тях, не се събирам в ограничението на Goodreads за знаци на ревюто, така че за да прочетете всичко (тук се събра текстът до 12-тата статия), трябва да посетите блог поста: https://thecriticwannabe.wordpress.co...
Ако и вашите знания за най-новата ни история, като моите, се ограничават до хвърчащи в общественото пространство клишета и спомени на баби и дядовци, а ви е любопитно и освен това се интересувате от развитието на българската литература, най-горещо препоръчвам тази книга. От нея научих повече неща за траекториите на българската литература през 20 век, отколкото от 12 години обществено образование, и то по много по-последователен и осветляващ начин - въпреки различните автори и нееднородността на побраните в сборника статии.
Ще обобщя накратко съдържанието на отделните статии с надеждата да засиля интереса; сборникът заслужава да се прочете.
1. "Между традицията и модерността", Милена Кирова
Научих много изключително любопитни неща от тази статия за жените писатели в България след 1944 г., за литературата на периода като цяло, за странната смесица между държавен "феминизъм" и патриархални представи за ролите на половете, за началото на изразите "дамска поезия" и "мъжко момиче", за това как жените са систематично изключвани от важните критически пространства (критически обзори в литературни списания например) - процес, по който вероятно са изключени и от програмата по литература в училище и така и от полезрението на повечето читатели. Проф. Кирова със забележителна яснота и на достъпен и увлекателен език, с прямота и искрено отношение към читателя (без излишна академичност, но и без да подценява интелигентността му) очертава еволюцията на женското писане и отношението към него - оценката за него - през четирите и половина десетилетия на социалистическия строй у нас. Осъзнавах постепенно колко малко знам за това време, не само за литературата, но и изобщо за социалните процеси, за това колко са тежали нормативните изисквания на литературните органи и цензурата, доколко е имало съпротива сред културните дейци, как са съвместявали творческите си пориви с тясното русло на позволената експресия и със задължителния литературен данък от хвалебствени оди.
2. "Дора Габе и Елисавета Багряна: преобразяване, адаптация, инкорпориране в литературата на НРБ", Пламен Дойнов
Тази статия, особено веднага след първата, ми се стори малко разхвърляна - от исторически факти и цитати от дневниците на съвременни наблюдатели като Чудомир към литературен анализ - и езикът ме затрудни. Проследява реабилитацията на Багряна и Дорба Габе като писателки от старото време и циментирането им върху трона на народната литература. Багряна остава въздесъщ, почти непреодолян в крайна сметка, модел за т. нар. "женска" поезия, по който се пише до ден днешен.
От статията научих термина "соцпарнасизъм": "произлиза от съгласието си да копаеш собствената си градина, независимо от това, какво става в света наоколо [...] соцпарнасизмът е съавтор и същевременно продукт на културната ситуация, която фаворизираше несъществената, т.е. осакатената литература, даже и когато тя достигаше високо равнище на художествена изисканост". (Михал Гловински, 1980 г.) "Художникът бива освободен от усилията да илюстрира историческата логика и прелестите на комунистическата система, но [...] поема и задължението да доставя нови форми за легитимиране на властта. Негова мисия вече става конструирането на фикцията на напълно нормалната, функционираща според европейски стандарти държава". (С. Береш)
Два интересни факта: през 60те Багряна става обект и субект на реабилитиране на отречени от сталинизма/червенковизма културни традиции от преди 1944 (поне за мен изненадваща информация); а Дора Габе пише любовно-еротична поезия на 90+ години и то такава, която засяга тези теми именно в късния период на човешкия живот. Това ми се видя доста радикално.
3. "Навсякъде аз съм" - раждането и крахът на голямата илюзия в женската поезия през 50-те години на ХХ век", Радослав Радев
Започна като интересен исторически литературен анализ и след това заби в напълно безкритичен сексизъм, когато започна да анализира загубата на символите на женствеността в женската поезия през 50те години. В този анализ авторът изхожда от есенциалисткото схващане, което явно не смята за нужно да разгледа критично, че мястото на жената като обект в един мъжкоцентричен свят, на който се назначават значения и функции, е естествено и не само естествено, но и добро. Обръщането на перспективата, която прави от нея човек, агент, за когото ръцете са инструменти на действие, а не код за тълкуване на символизма му, следователно е неестествена и лоша. Авторът освен това смята, че жената (показателно е, че използва единствено число - "жената" като събирателен образ, като символ, а не като сбор от различни субекти) може или да бъде обект на любов и символ на интимната част от мъжкото битие, или да бъде деен член на общността. Не и двете. И не само не крие предпочитанието си към първото, той явно смята, че първото е естественото състояние на нещата, че жените в действителност са изключително явления в света на мъжа и всеки опит от тях да бъдат направени хора - субекти - е насилствен и противен на природата, включително женската природа. Което си е чистопробна мизогиния.
4. "Жените демиурзи на социалистическия детски свят", Светлана Стойчева
Отново се учудвам колко малко знам за толкова непосредственото минало на собствената си страна. Ето как е звучала поезията за деца през 50те години:
От всичко най обичам
свинята с много рожби,
която ни прослави
на градската изложба.
Там тази майка млада
взе първата награда.
Калина Малина
И:
Аз си ходя в гората,
с гъби пълня торбата.
Нямам пушка, патрони,
тебе няма да гоня.
Елисавета Багряна
(разказът е от името на катерица)
"Домът и детската градина са умален модел на социалистическия свят и в тях децата със съвсем недетска дисциплина извършват задълженията си, точно както възрастните по стопанствата и заводите - устояват на изкушението да играят в снега, защото трябва да учат, играят си игрите в детската градина и са надлежно щастливи от това, мечтаят да станат ударници като татко и мама и т.н."
5. "Отвъд митология и идеология? ("Женската" априлска лирика от 60-те)", Магдалена Костова-Панайотова
Лиана Даксалова, Кинка Константинова, Калина Ковачева, Ваня Петкова, Първолета Прокопова, Лиляна Стефанова, Невена Стефанова, Надя Кехлибарева, Людмила Исаева, Надя Неделина, Богдана Зидарова, Василка Хинкова, Станка Пенчева.
"Априлското" се разбира като одържавеност и легитимност - на практика единствената допирна точка между поетите, дебютиращи в края на 50-те и началото на 60-те години, след "размразяването" в [рецепцията на] поезията. Статията е по-скоро литературоведски, отколкото социално-културен обзор на поезията, писана от тези жени в периода. Изведените общи характеристики са поглед към света през непосредствения сетивен и емоционален опит; "новата" жена (по паралел на "новия герой" на епохата) - действена, борбена, безкомпромисна в чувствата си, активна в социалния и научния живот, но и нежна и всеотдайна майка; гротесково развенчаване на изкривяванията на епохата (най-вече Блага Димитрова); самочувствие на творец; Родината, природата, красотата. Има доста схематизирано идеологическо говорене, но се долавя и пропукване на вярата в кумирите, наситено с очакване на новите естетически хоризонти на 70-те и 80-те.
6. "Нормативна женственост и алтернативни тенденции в лириката от 60-те и 70-те години", Милена Кирова
Тази статия съдържа много добре формулировка на един проблем, от който се дразня от години - убеждението, че има такова нещо като "женско писане" и неизбежното му есенциалистко натоварване - в контекста на критическата рецепция в България през 60-те и 70-те години. Изключително интересно е как критиката си измисля (въз основа на нелитературни и неизследвани, "естествени" схващания за женската "същност" и "чувствителност") някакви рамки на това женско писане и после наказва всички поетеси, които не се побират в тях. По този начин всъщност поезията от жени е определена като инфериорна още преди да е написана - тя по предписание трябва да носи "топлота и приветливост" и да бъде емоционална и субективна, за да се впише в рамките ��а "допустимата женственост", което води до създаване на камерна и еднообразна поезия, склонна към дребнотемие и баналност. Така че се получава порочен кръг, в който женската неспособност за създаване на значима литература е предпоставена като условие изобщо за приемане на творчеството от жени. Ако не пишат "като жени", критиката ги унищожава, ако пишат, ги снизхождава и избутва от каноничните пространства. И в двата случая резултатът е оставане извън полето на "важната" литература.
Всички алтернативни тенденции в "женската" поезия на 60-те и 70-те тръгват от опитите за надмогване на "синдрома" Багряна (идеи за вечност на женската "същност", национални мотиви и пр.).
Разгледаните поетеси в статията са Екатерина Йосифова, Блага Димитрова, Елисавета Багряна, Ваня Петкова, Калина Ковачева, Миряна Башева, сред които последната произвежда най-радикалното отдалечаване от официализирания модел на женската поезия в периода - то носи почти всички характеристики на постмодерната поезия, която се появява през 90-те - и то не само писана от жени, а нашата постмодерна поезия като цяло.
7. "ЖЕНИТЕ ЗА/В ИСТОРИЯТА", София Ангелова
"Българският литературен канон все не успява да забележи, че в жанра исторически роман присъстват и жени авторки". Статията говори за историческата проза, писана от жени, като проблематизира "мълчанието (на жените героини) и премълчаването (на авторките в канона, т.е. за неслучения канон)". Имената са Севда Севан, Надежда Драгова, Лиляна Михайлова, Свобода Бъчварова, Неда Антонова, Фани Попова-Мутафова, Вела Благоева (родоначалник на жанра в новата българска литература), Яна Язова. Най-много място е отделено на "Родосто, Родосто" на Севда Севан, за която авторката казва, че е "изключително приносна" за българската романова традиция. Но въпреки читателския интерес, преводите на чужди езици и отзивите в чужбина, българската критика "й отрежда скромно място сред балканските спомняния".
Освен това се оказва, че голяма част от тези авторки отсъстват не само от канона, но и от академичните програми, занимаващи се с развойните процеси на българския исторически роман. Силно впечатление ми направи наблюдението, че това мълчаливо изключване на тази проза от историята на българската литература на практика лишава целия жанр от възможността да черпи от нея и да стъпва върху нея - "прави я непродуктивна спрямо традицията".
8. "ВЕРА МУТАФЧИЕВА. ИСТОРИЯТА И ИСТОРИИТЕ", София Ангелова
В романите си Вера Мутафчиева често влиза в конфликт с официалните исторически версии поради "сериозни усъмнявания" в достоверността на историческата наука - която всъщност е професионалното й поприще. Историческата й проза задава нови перспективи пред романа; скъсва с патриотарското говорене за българската историческа участ и въвежда новаторски за българската проза похвати, част от които типично постмодерни. Тя "не реставрира, а проблематизира историята" (Вл. Янев). Силна интертекстуалност и диалогичност между отделните й романи и между романовия разказ и съответния исторически наратив. Търсене на алтернативната истина за историята. Дотук супер интересно и информативно
Във втората половина на статията авторката задълбава в жените героини и изобщо "женския въпрос" и там се оказва прекалено дълбоко за нея. Разсъждава от позицията на популярни митове и паранои за феминизма (че поставя в рамки, споменати са "крайностите" и "радикалностите" му, изразени в някаква "класова борба срещу мъжете" - нещо, което аз като феминистка за пръв път чувам) и прегръща смехотворни есенциалистки глупости като "жената като балансираща сила, призвана да поддържа жизненото равновесие и многообразие чрез своята интуитивност, толерантност, природосъобразност" (С. Беляева), отречени не само от феминизма, но и изобщо от хуманитаристиката като цяло. И всичко това е въведено с факта, че "Аз, Анна Комнина" е веднага разпознат като феминистки роман. Явно това изисква пространно и усърдно громене и разграничаване от тази социална чума, феминизма, да не би някой да опетни паметта на В. Мутафчиева с нея. Абсурдното е, че всичко това завършва с цитат от самата проф. Мутафчиева, който е чиста проба феминистки: "Та аз лично познавам жените от семейството ми преди мене - това бяха хора надарени, волеви, амбициозни, бяха хора с въображение и жажда за действие, бяха словесни във високия смисъл на тази дума, а битието ги осъди просто само да възпитават у децата си качествата, които не са успели да осъществят у себе си... Дори не мога да си представя доживотен затвор при по-тежък и обиден режим".
9. "Автори не-автори и писатели фантоми", Красимира Даскалова
Страхотно интересна статия за автобиографията на Цола Драгойчева, писана от писател фантом, и живота й, в който сред всички забележителни и на места достойни за приключенски филм събития присъства и куриозният парадокс тази автобиография да бъде цензурирана и забранена от социалистическата цензура (защото противоречи на официализирани по-късно и идеализирани версии за някои събития).
От тази статия научих термина "съпротивляващо се четене" (resisting reading), въведен от Джудит Фетърли - четене срещу вече съществуващите монолитни наративи. Прелест!
Авторката поставя директно (като подзаглавие) въпроса феминистка ли е била Драгойчева и се занимава с изключително интересния казус може ли да се нарича държавната политика към жените по време на социализма "феминизъм" и се опитва да направи критически прочит на всеизвестната история на държавния социализъм в Източна Европа чрез "свободно избрано неслужене на доминиращия исторически наратив и промислено непокорство към общоприетите "истини" и "факти"" (Мишел Фуко) - само по себе си много вълнуващо начинание. Вследствие на това статията съдържа някои осветляващи факти за отношението на режима към заварените женски движения и организации и към жените по принцип. Изводът, който прави Кр. Даскалова, е, че Цола Драгойчева е както социалистка/марксистка, така и феминистка, използваща повече релационни (отчитащи положението на жените в патриархален контекст), отколкото индивидуалистки аргументи.
Втората част от статията се занимава с трилогията "Повеля на дълга", в която тя разказва живота си: "Несломимите", "Щурмът" и "Победата" и основана на интервюто на авторката със Стефан Желев, благодарение на чието сътрудничество Драгойчева публикува спомените си. Тази част съдържа сочни клюки от личния й живот, като това, че един от мъжете, които се опитват да забранят книгата й, е мотивиран от лична вендета, защото е бил неин партньор, но синът е от друг мъж, който е обвинен в предателство.
По основната тематична нишка на статията - въпросът за авторството при колаборации между "автор" и автор фантом - Кр. Даскалова заключава, че предвид извършения от Стефан Желев огромен подготвителен труд, той би трябвало да присъства като съавтор, на първа позиция, като дори това не би било достатъчно.
10. "Блага Димитрова: за центъра и периферните гласове на социалистическия канон", Алебна Вачева
Албена Вачева разглежда начините за центриране и отдалечаване на даден автор от социалистическия канон през литературната кариера на Блага Димитрова. Оказва се, че биографията е толкова важна, колкото и художественият продукт - който задължително се разглежда най-вече от гледна точка на съответствието му с единственият одобрен художествен подход, социалистическия реализъм. Всъщност останах с впечатлението, че художествено-естетичните достойнства на една творба не са нейно присъщо качество или функция на композицията, темите, стила и т.н., а са награда, която критиката дава или отказва на произведението в зависимост от това дали изпълнява по-важните изисквания: да е написано от автор с подходяща биография и да е убедителен представител на социалистическия реализъм/да следва партийната линия за литературните произведения. Но дори последното не се оценява по някакви точно определени, предвидими критерии; когато Блага Димитрова пише "Стихове за вожда" през 1951 г., тя получава не възхвала, а критики за стихосбирката - обвинена е, че пише твърде умозрително, че не е достатъчно убедена, че "измисля", което се схваща като "отстраненост от правдивостта" и противоречи на зададената цел на литературата - да отразява (социалистическата) действителност.
Фактът, че достойнствата на литературните произведения и съответно включването им в центъра или периферията на канона, или пълното им изключване от него, са изцяло функция на критиката, се подчертава от неколкократните пълни ревизии на творчеството на Бл. Димитрова след определени нейни произведения. След като е избутана до периферията след първите си стихосбирки и самоопределянето като литературна наследница на Багряна (това изглежда контраинтуитивно предвид свещения статус на Багряна в социалистическия канон, но проблемът е, че Бл. Димитрова се идентифицира с жената Багряна, възкресявайки духа на една табуизирана епоха от българската литературна история), тя отново получава отлични отзиви след романите и пътеписите си за Виетнам, а след романите си "Пътуване към себе си", "Отклонение", "Лавина" и особено "Лице" изпада в пълна литературна немилост, като дори е обявена за "активист" и обединител на опозиционно настроените елементи на обществото през '80те години. При всяка смяна критиката прави пълно преразглеждане на цялостното й творчество, като заличава предишните оценки за него. Тук човек няма как да не се сети за "1984" и да го побият малко тръпки.
Материалът е много интересен, но стилът малко ме спъваше. Струваше ми се, че на места изказът е прекалено сложен без особена нужда от това. Знам, че става дума за академично писане, но проф. Милена Кирова например пише едновременно академично, достъпно и увличащо, така че не е невъзможна задача.
11. "Женските гласове в поезията на 70-те и 80-те години на ХХ век", Амелия Личева
Амелия Личева трябваше да ми води двусеместриален курс по езикознание на ХХ век в магистратурата, но се появи само веднъж за около половин час. До днес не мога да й простя това скандално лишаване от част от моето образование, за което на всичко отгоре си бях платила, така че не смятам да пиша за нейната статия.
Ще спомена само един любопитен фактоид от тази статия - още през 70-те, демек в сърцевината на соца, са се пишели еснафски оди за превъзходството на София над провинцията (бул. Руски сравнен с Шанз Елизе в полза на първия). Дори софийското големеене, един от любимите отличителни знаци на днешните горди антикомунисти, е рожба на соца.
12. "Жената в научната фантастика на социализма", Владимир Трендафилов
Кратък обзор на жените и научната фантастика в епохата на Социализма, основните изводи от който са, че научната фантастика е изцяло движена от политическа целесъобразност, което налага нейното предефиниране от традиционно булеварден жанр в поджанр на "философско-психологическата" литература с цел легитимирането й; и че женското присъствие в тези произведения остава разочароващо маргинално - независимо дали са писани от мъже, или от жени. Предложеното обяснение (жанрът е "естествено" мъжки, защото е обвързан с традиционно маскулинистки области като техника, инженерство, изследователски походи) звучи логично, но според мен е непълно - както посочва Милена Кирова в първата статия от сборника, патриархалният строеж на обществото не изчезва с премахването на гражданското неравенство между половете и, както личи от много от другите статии, жените са били систематично изключвани от канона по инерцията на патриархалното мислене за литературното поприще.
Ако и вашите знания за най-новата ни история, като моите, се ограничават до хвърчащи в общественото пространство клишета и спомени на баби и дядовци, а ви е любопитно и освен това се интересувате от развитието на българската литература, най-горещо препоръчвам тази книга. От нея научих повече неща за траекториите на българската литература през 20 век, отколкото от 12 години обществено образование, и то по много по-последователен и осветляващ начин - въпреки различните автори и нееднородността на побраните в сборника статии.
Ще обобщя накратко съдържанието на отделните статии с надеждата да засиля интереса; сборникът заслужава да се прочете.
1. "Между традицията и модерността", Милена Кирова
Научих много изключително любопитни неща от тази статия за жените писатели в България след 1944 г., за литературата на периода като цяло, за странната смесица между държавен "феминизъм" и патриархални представи за ролите на половете, за началото на изразите "дамска поезия" и "мъжко момиче", за това как жените са систематично изключвани от важните критически пространства (критически обзори в литературни списания например) - процес, по който вероятно са изключени и от програмата по литература в училище и така и от полезрението на повечето читатели. Проф. Кирова със забележителна яснота и на достъпен и увлекателен език, с прямота и искрено отношение към читателя (без излишна академичност, но и без да подценява интелигентността му) очертава еволюцията на женското писане и отношението към него - оценката за него - през четирите и половина десетилетия на социалистическия строй у нас. Осъзнавах постепенно колко малко знам за това време, не само за литературата, но и изобщо за социалните процеси, за това колко са тежали нормативните изисквания на литературните органи и цензурата, доколко е имало съпротива сред културните дейци, как са съвместявали творческите си пориви с тясното русло на позволената експресия и със задължителния литературен данък от хвалебствени оди.
2. "Дора Габе и Елисавета Багряна: преобразяване, адаптация, инкорпориране в литературата на НРБ", Пламен Дойнов
Тази статия, особено веднага след първата, ми се стори малко разхвърляна - от исторически факти и цитати от дневниците на съвременни наблюдатели като Чудомир към литературен анализ - и езикът ме затрудни. Проследява реабилитацията на Багряна и Дорба Габе като писателки от старото време и циментирането им върху трона на народната литература. Багряна остава въздесъщ, почти непреодолян в крайна сметка, модел за т. нар. "женска" поезия, по който се пише до ден днешен.
От статията научих термина "соцпарнасизъм": "произлиза от съгласието си да копаеш собствената си градина, независимо от това, какво става в света наоколо [...] соцпарнасизмът е съавтор и същевременно продукт на културната ситуация, която фаворизираше несъществената, т.е. осакатената литература, даже и когато тя достигаше високо равнище на художествена изисканост". (Михал Гловински, 1980 г.) "Художникът бива освободен от усилията да илюстрира историческата логика и прелестите на комунистическата система, но [...] поема и задължението да доставя нови форми за легитимиране на властта. Негова мисия вече става конструирането на фикцията на напълно нормалната, функционираща според европейски стандарти държава". (С. Береш)
Два интересни факта: през 60те Багряна става обект и субект на реабилитиране на отречени от сталинизма/червенковизма културни традиции от преди 1944 (поне за мен изненадваща информация); а Дора Габе пише любовно-еротична поезия на 90+ години и то такава, която засяга тези теми именно в късния период на човешкия живот. Това ми се видя доста радикално.
3. "Навсякъде аз съм" - раждането и крахът на голямата илюзия в женската поезия през 50-те години на ХХ век", Радослав Радев
Започна като интересен исторически литературен анализ и след това заби в напълно безкритичен сексизъм, когато започна да анализира загубата на символите на женствеността в женската поезия през 50те години. В този анализ авторът изхожда от есенциалисткото схващане, което явно не смята за нужно да разгледа критично, че мястото на жената като обект в един мъжкоцентричен свят, на който се назначават значения и функции, е естествено и не само естествено, но и добро. Обръщането на перспективата, която прави от нея човек, агент, за когото ръцете са инструменти на действие, а не код за тълкуване на символизма му, следователно е неестествена и лоша. Авторът освен това смята, че жената (показателно е, че използва единствено число - "жената" като събирателен образ, като символ, а не като сбор от различни субекти) може или да бъде обект на любов и символ на интимната част от мъжкото битие, или да бъде деен член на общността. Не и двете. И не само не крие предпочитанието си към първото, той явно смята, че първото е естественото състояние на нещата, че жените в действителност са изключително явления в света на мъжа и всеки опит от тях да бъдат направени хора - субекти - е насилствен и противен на природата, включително женската природа. Което си е чистопробна мизогиния.
4. "Жените демиурзи на социалистическия детски свят", Светлана Стойчева
Отново се учудвам колко малко знам за толкова непосредственото минало на собствената си страна. Ето как е звучала поезията за деца през 50те години:
От всичко най обичам
свинята с много рожби,
която ни прослави
на градската изложба.
Там тази майка млада
взе първата награда.
Калина Малина
И:
Аз си ходя в гората,
с гъби пълня торбата.
Нямам пушка, патрони,
тебе няма да гоня.
Елисавета Багряна
(разказът е от името на катерица)
"Домът и детската градина са умален модел на социалистическия свят и в тях децата със съвсем недетска дисциплина извършват задълженията си, точно както възрастните по стопанствата и заводите - устояват на изкушението да играят в снега, защото трябва да учат, играят си игрите в детската градина и са надлежно щастливи от това, мечтаят да станат ударници като татко и мама и т.н."
5. "Отвъд митология и идеология? ("Женската" априлска лирика от 60-те)", Магдалена Костова-Панайотова
Лиана Даксалова, Кинка Константинова, Калина Ковачева, Ваня Петкова, Първолета Прокопова, Лиляна Стефанова, Невена Стефанова, Надя Кехлибарева, Людмила Исаева, Надя Неделина, Богдана Зидарова, Василка Хинкова, Станка Пенчева.
"Априлското" се разбира като одържавеност и легитимност - на практика единствената допирна точка между поетите, дебютиращи в края на 50-те и началото на 60-те години, след "размразяването" в [рецепцията на] поезията. Статията е по-скоро литературоведски, отколкото социално-културен обзор на поезията, писана от тези жени в периода. Изведените общи характеристики са поглед към света през непосредствения сетивен и емоционален опит; "новата" жена (по паралел на "новия герой" на епохата) - действена, борбена, безкомпромисна в чувствата си, активна в социалния и научния живот, но и нежна и всеотдайна майка; гротесково развенчаване на изкривяванията на епохата (най-вече Блага Димитрова); самочувствие на творец; Родината, природата, красотата. Има доста схематизирано идеологическо говорене, но се долавя и пропукване на вярата в кумирите, наситено с очакване на новите естетически хоризонти на 70-те и 80-те.
6. "Нормативна женственост и алтернативни тенденции в лириката от 60-те и 70-те години", Милена Кирова
Тази статия съдържа много добре формулировка на един проблем, от който се дразня от години - убеждението, че има такова нещо като "женско писане" и неизбежното му есенциалистко натоварване - в контекста на критическата рецепция в България през 60-те и 70-те години. Изключително интересно е как критиката си измисля (въз основа на нелитературни и неизследвани, "естествени" схващания за женската "същност" и "чувствителност") някакви рамки на това женско писане и после наказва всички поетеси, които не се побират в тях. По този начин всъщност поезията от жени е определена като инфериорна още преди да е написана - тя по предписание трябва да носи "топлота и приветливост" и да бъде емоционална и субективна, за да се впише в рамките ��а "допустимата женственост", което води до създаване на камерна и еднообразна поезия, склонна към дребнотемие и баналност. Така че се получава порочен кръг, в който женската неспособност за създаване на значима литература е предпоставена като условие изобщо за приемане на творчеството от жени. Ако не пишат "като жени", критиката ги унищожава, ако пишат, ги снизхождава и избутва от каноничните пространства. И в двата случая резултатът е оставане извън полето на "важната" литература.
Всички алтернативни тенденции в "женската" поезия на 60-те и 70-те тръгват от опитите за надмогване на "синдрома" Багряна (идеи за вечност на женската "същност", национални мотиви и пр.).
Разгледаните поетеси в статията са Екатерина Йосифова, Блага Димитрова, Елисавета Багряна, Ваня Петкова, Калина Ковачева, Миряна Башева, сред които последната произвежда най-радикалното отдалечаване от официализирания модел на женската поезия в периода - то носи почти всички характеристики на постмодерната поезия, която се появява през 90-те - и то не само писана от жени, а нашата постмодерна поезия като цяло.
7. "ЖЕНИТЕ ЗА/В ИСТОРИЯТА", София Ангелова
"Българският литературен канон все не успява да забележи, че в жанра исторически роман присъстват и жени авторки". Статията говори за историческата проза, писана от жени, като проблематизира "мълчанието (на жените героини) и премълчаването (на авторките в канона, т.е. за неслучения канон)". Имената са Севда Севан, Надежда Драгова, Лиляна Михайлова, Свобода Бъчварова, Неда Антонова, Фани Попова-Мутафова, Вела Благоева (родоначалник на жанра в новата българска литература), Яна Язова. Най-много място е отделено на "Родосто, Родосто" на Севда Севан, за която авторката казва, че е "изключително приносна" за българската романова традиция. Но въпреки читателския интерес, преводите на чужди езици и отзивите в чужбина, българската критика "й отрежда скромно място сред балканските спомняния".
Освен това се оказва, че голяма част от тези авторки отсъстват не само от канона, но и от академичните програми, занимаващи се с развойните процеси на българския исторически роман. Силно впечатление ми направи наблюдението, че това мълчаливо изключване на тази проза от историята на българската литература на практика лишава целия жанр от възможността да черпи от нея и да стъпва върху нея - "прави я непродуктивна спрямо традицията".
8. "ВЕРА МУТАФЧИЕВА. ИСТОРИЯТА И ИСТОРИИТЕ", София Ангелова
В романите си Вера Мутафчиева често влиза в конфликт с официалните исторически версии поради "сериозни усъмнявания" в достоверността на историческата наука - която всъщност е професионалното й поприще. Историческата й проза задава нови перспективи пред романа; скъсва с патриотарското говорене за българската историческа участ и въвежда новаторски за българската проза похвати, част от които типично постмодерни. Тя "не реставрира, а проблематизира историята" (Вл. Янев). Силна интертекстуалност и диалогичност между отделните й романи и между романовия разказ и съответния исторически наратив. Търсене на алтернативната истина за историята. Дотук супер интересно и информативно
Във втората половина на статията авторката задълбава в жените героини и изобщо "женския въпрос" и там се оказва прекалено дълбоко за нея. Разсъждава от позицията на популярни митове и паранои за феминизма (че поставя в рамки, споменати са "крайностите" и "радикалностите" му, изразени в някаква "класова борба срещу мъжете" - нещо, което аз като феминистка за пръв път чувам) и прегръща смехотворни есенциалистки глупости като "жената като балансираща сила, призвана да поддържа жизненото равновесие и многообразие чрез своята интуитивност, толерантност, природосъобразност" (С. Беляева), отречени не само от феминизма, но и изобщо от хуманитаристиката като цяло. И всичко това е въведено с факта, че "Аз, Анна Комнина" е веднага разпознат като феминистки роман. Явно това изисква пространно и усърдно громене и разграничаване от тази социална чума, феминизма, да не би някой да опетни паметта на В. Мутафчиева с нея. Абсурдното е, че всичко това завършва с цитат от самата проф. Мутафчиева, който е чиста проба феминистки: "Та аз лично познавам жените от семейството ми преди мене - това бяха хора надарени, волеви, амбициозни, бяха хора с въображение и жажда за действие, бяха словесни във високия смисъл на тази дума, а битието ги осъди просто само да възпитават у децата си качествата, които не са успели да осъществят у себе си... Дори не мога да си представя доживотен затвор при по-тежък и обиден режим".
9. "Автори не-автори и писатели фантоми", Красимира Даскалова
Страхотно интересна статия за автобиографията на Цола Драгойчева, писана от писател фантом, и живота й, в който сред всички забележителни и на места достойни за приключенски филм събития присъства и куриозният парадокс тази автобиография да бъде цензурирана и забранена от социалистическата цензура (защото противоречи на официализирани по-късно и идеализирани версии за някои събития).
От тази статия научих термина "съпротивляващо се четене" (resisting reading), въведен от Джудит Фетърли - четене срещу вече съществуващите монолитни наративи. Прелест!
Авторката поставя директно (като подзаглавие) въпроса феминистка ли е била Драгойчева и се занимава с изключително интересния казус може ли да се нарича държавната политика към жените по време на социализма "феминизъм" и се опитва да направи критически прочит на всеизвестната история на държавния социализъм в Източна Европа чрез "свободно избрано неслужене на доминиращия исторически наратив и промислено непокорство към общоприетите "истини" и "факти"" (Мишел Фуко) - само по себе си много вълнуващо начинание. Вследствие на това статията съдържа някои осветляващи факти за отношението на режима към заварените женски движения и организации и към жените по принцип. Изводът, който прави Кр. Даскалова, е, че Цола Драгойчева е както социалистка/марксистка, така и феминистка, използваща повече релационни (отчитащи положението на жените в патриархален контекст), отколкото индивидуалистки аргументи.
Втората част от статията се занимава с трилогията "Повеля на дълга", в която тя разказва живота си: "Несломимите", "Щурмът" и "Победата" и основана на интервюто на авторката със Стефан Желев, благодарение на чието сътрудничество Драгойчева публикува спомените си. Тази част съдържа сочни клюки от личния й живот, като това, че един от мъжете, които се опитват да забранят книгата й, е мотивиран от лична вендета, защото е бил неин партньор, но синът е от друг мъж, който е обвинен в предателство.
По основната тематична нишка на статията - въпросът за авторството при колаборации между "автор" и автор фантом - Кр. Даскалова заключава, че предвид извършения от Стефан Желев огромен подготвителен труд, той би трябвало да присъства като съавтор, на първа позиция, като дори това не би било достатъчно.
10. "Блага Димитрова: за центъра и периферните гласове на социалистическия канон", Алебна Вачева
Албена Вачева разглежда начините за центриране и отдалечаване на даден автор от социалистическия канон през литературната кариера на Блага Димитрова. Оказва се, че биографията е толкова важна, колкото и художественият продукт - който задължително се разглежда най-вече от гледна точка на съответствието му с единственият одобрен художествен подход, социалистическия реализъм. Всъщност останах с впечатлението, че художествено-естетичните достойнства на една творба не са нейно присъщо качество или функция на композицията, темите, стила и т.н., а са награда, която критиката дава или отказва на произведението в зависимост от това дали изпълнява по-важните изисквания: да е написано от автор с подходяща биография и да е убедителен представител на социалистическия реализъм/да следва партийната линия за литературните произведения. Но дори последното не се оценява по някакви точно определени, предвидими критерии; когато Блага Димитрова пише "Стихове за вожда" през 1951 г., тя получава не възхвала, а критики за стихосбирката - обвинена е, че пише твърде умозрително, че не е достатъчно убедена, че "измисля", което се схваща като "отстраненост от правдивостта" и противоречи на зададената цел на литературата - да отразява (социалистическата) действителност.
Фактът, че достойнствата на литературните произведения и съответно включването им в центъра или периферията на канона, или пълното им изключване от него, са изцяло функция на критиката, се подчертава от неколкократните пълни ревизии на творчеството на Бл. Димитрова след определени нейни произведения. След като е избутана до периферията след първите си стихосбирки и самоопределянето като литературна наследница на Багряна (това изглежда контраинтуитивно предвид свещения статус на Багряна в социалистическия канон, но проблемът е, че Бл. Димитрова се идентифицира с жената Багряна, възкресявайки духа на една табуизирана епоха от българската литературна история), тя отново получава отлични отзиви след романите и пътеписите си за Виетнам, а след романите си "Пътуване към себе си", "Отклонение", "Лавина" и особено "Лице" изпада в пълна литературна немилост, като дори е обявена за "активист" и обединител на опозиционно настроените елементи на обществото през '80те години. При всяка смяна критиката прави пълно преразглеждане на цялостното й творчество, като заличава предишните оценки за него. Тук човек няма как да не се сети за "1984" и да го побият малко тръпки.
Материалът е много интересен, но стилът малко ме спъваше. Струваше ми се, че на места изказът е прекалено сложен без особена нужда от това. Знам, че става дума за академично писане, но проф. Милена Кирова например пише едновременно академично, достъпно и увличащо, така че не е невъзможна задача.
11. "Женските гласове в поезията на 70-те и 80-те години на ХХ век", Амелия Личева
Амелия Личева трябваше да ми води двусеместриален курс по езикознание на ХХ век в магистратурата, но се появи само веднъж за около половин час. До днес не мога да й простя това скандално лишаване от част от моето образование, за което на всичко отгоре си бях платила, така че не смятам да пиша за нейната статия.
Ще спомена само един любопитен фактоид от тази статия - още през 70-те, демек в сърцевината на соца, са се пишели еснафски оди за превъзходството на София над провинцията (бул. Руски сравнен с Шанз Елизе в полза на първия). Дори софийското големеене, един от любимите отличителни знаци на днешните горди антикомунисти, е рожба на соца.
12. "Жената в научната фантастика на социализма", Владимир Трендафилов
Кратък обзор на жените и научната фантастика в епохата на Социализма, основните изводи от който са, че научната фантастика е изцяло движена от политическа целесъобразност, което налага нейното предефиниране от традиционно булеварден жанр в поджанр на "философско-психологическата" литература с цел легитимирането й; и че женското присъствие в тези произведения остава разочароващо маргинално - независимо дали са писани от мъже, или от жени. Предложеното обяснение (жанрът е "естествено" мъжки, защото е обвързан с традиционно маскулинистки области като техника, инженерство, изследователски походи) звучи логично, но според мен е непълно - както посочва Милена Кирова в първата статия от сборника, патриархалният строеж на обществото не изчезва с премахването на гражданското неравенство между половете и, както личи от много от другите статии, жените са били систематично изключвани от канона по инерцията на патриархалното мислене за литературното поприще.
Displaying 1 of 1 review