Клетниците: част първа - трета (Избрани произведения в пет тома, #1

by Victor Hugo, Виктор Юго, Лилия Сталева (Translator)

Genres: Classics

Hardcover

Published January 1, 1966

About the author

After Napoleon III seized power in 1851, French writer Victor Marie Hugo went into exile and in 1870 returned to France; his novels include The Hunchback of Notre Dame (1831) and Les Misérables (1862).

This poet, playwright, novelist, dramatist, essayist, visual artist, statesman, and perhaps the most influential, important exponent of the Romantic movement in France, campaigned for human rights. People in France regard him as one of greatest poets of that country and know him better abroad.

Reviews

[Kalin · Rating 4 out of 5]

Бележките ми надолу говорят сами за себе си. ;) Тук само ще вмъкна, че: ми е интересно колко време е отнело на Юго да напише тези 650 000 думи (повече от „Властелина на пръстените“); и все по-силно усещам влиянията на стила и постройката върху „Под игото“. (Но и все повече се възхищавам на Вазов, който не отстъпва на предшественика си по наблюдателност за бита и мисленето на народа си.)

И сега *преглът* ме чака още един такъв том...

~ Епископ Биенвьоню е първият от множество интересни персонажи, които шестват из тази книга:

Един ден чу да се говори в нечий дом за наказателно дело, по което още се водело следствие и което скоро щяло да се разглежда. Някакъв нещастник, от любов към една жена и към детето, което имал от нея, сякъл фалшиви монети, когато останал съвсем без средства. По това време подправянето на пари все още се наказваше със смърт. Задържали жената точно когато разменяла първата фалшива монета, фабрикувана от мъжа. Имало улики само срещу нея. В нейна власт било да издаде любовника си и да го погуби с признанието си. Жената не признала. Разпитът продължил. Жената отричала упорито. Тогава кралският прокурор опитал друго. Той обвинил любовника ѝ в измяна и успял със сполучливо подбрани извадки от писмата му да убеди нещастницата, че има съперница, че този мъж я мами. Обзета от дива ревност, жената разобличила любимия си, признала всичко, доказала всичко. Мъжът бил загубен. Скоро щели да го съдят в Екс ведно със съучастницата му. Хората разказваха този случай, като се възхищаваха от ловкостта на прокурора. Той беше пуснал в ход ревността и ето, истината беше избликнала от гнева, правосъдието беше възникнало от жаждата за мъст. Епископът изслуша мълчаливо коментариите и накрая запита:
— Къде ще съдят мъжа и жената?
— В углавния съд.
— А къде ще съдят кралския прокурор? — пак запита той.
В Дин се случи трагично произшествие. Осъдиха едного на смърт за убийство. Някакъв клетник, не особено грамотен, но и не съвсем невежа, фокусник по панаирите и писар. Целият град прояви голямо любопитство към процеса. В навечерието на деня, определен за изпълнение на присъдата, свещеникът на затвора се разболя. А трябваше все пак някое духовно лице да подкрепи осъдения в последните му минути. Обърнали се към енорийския свещеник, но той, види се, отказал с думите: „Не е моя работа. Не ми е сега до неприятни ангарии и до въжеиграчи. И аз съм болен. Пък и въобще не ми е мястото там!“ Предадоха отговора му на епископа, който заяви: „Отецът има право. Не той, а аз трябва да бъда там.“
И той тутакси се отправи към затвора, слезе в единичната килия на фокусника, обърна се към него по име, взе ръката му в ръцете си и поведе разговор с него. Забравил сън и храна, епископът прекара цялата нощ и целия ден край осъдения, молейки Бога за душата на клетника, молейки и него самия за собствената му душа. Той му разкри най-дълбоките и същевременно най-простите истини. Беше за него баща, брат, приятел и епископ само колкото да го благослови. Успокоявайки и утешавайки го, той просветли ума му. Човекът щеше да умре отчаян. Смъртта му се струваше бездна. Застанал тръпнещ пред нейния зловещ праг, той отстъпваше ужасен. Не беше достатъчно невеж, за да остане напълно безучастен. Смъртната присъда го беше потресла дълбоко и като че ли беше пробила тук-таме стената, отделяща ни от тайната на мирозданието, която ние наричаме живот. Той се взираше безспир отвъд земния мир през съдбоносните процепи и виждаше само тъма. Епископът му показа светлината.
На следния ден, когато дойдоха да отведат клетника, епископът беше още там. Той тръгна след него и излезе пред тълпата във виолетовата си мантия и с епископския кръст на шията редом с вързания престъпник.
Качи се в колата с него. Качи се и на ешафода. Осъденият, толкова мрачен и отпаднал предния ден, сега просто сияеше. Душата му беше умиротворена и той се уповаваше на Бога. Епископът го прегърна, а в момента, когато ножът на гилотината се спускаше над шията му, каза:
— Бог възкресява този, когото хората убиват. Прокуденият от братята си намира баща си. Моли се, вярвай и пристъпи във вечния живот. Нашият Отец е там.
Когато слезе от ешафода, очите му имаха такова необикновено изражение, че тълпата му направи път. Не можеше да се каже кое правеше по-силно впечатление: бледото му лице или самообладанието му. Когато се завърна в скромното си жилище, което шеговито наричаше свой „палат“, той каза на сестра си:
— Току-що отслужих тържествена литургия.
Тъй като често най-възвишените постъпки остават неразбрани, и в този случай се намериха хора в града, които казаха по повод държането на епископа:
— Театралничене.
Това обаче бяха само салонни одумвания. Простодушните хора, които не търсят притворство в благородните постъпки, бяха покъртени и възхитени.
Колкото до епископа, той беше така потресен от гилотината, че дълго след това не можа да се съвземе.

~ За вас не знам, но в следващата сцена аз виждам и чувство за хумор:

— Послушайте — възрази епископът, — в планината има една малка община, голяма колкото шепата ми, която не съм спохождал вече три години. Мои добри приятели живеят там. Кротки и честни овчари. От всеки тридесет кози, които те пасат, само една им принадлежи. Те плетат много хубави вълнени разноцветни гайтани и свирят планински мелодии на малките си флейти с по шест дупки. И на тях трябва от време на време някой да поговори за добрия Господ. Какво ще си кажат те за епископ, който се бои? Какво ще си кажат, ако не отида при тях?
— Ами разбойниците, ваше преосвещенство! Ами ако срещнете разбойниците!
— Вярно — каза епископът, — добре, че ме подсетихте. Имате право. Наистина мога да ги срещна. Та нали и те имат нужда някой да им поговори за дядо Господ?

~ Главата „Философия след чаша вино“ улавя с пищни краски прагматичния материализъм. „Защитната реч“, която дръпва сенаторът, показва, че Юго умее да се вживява дори в идеологии, в които лично не вярва (или поне има добро ухо за тях). Срещал съм малко писатели, които да представят еднакво убедително две противоречащи си философии. Може би най-силно ме е впечатлил Зиндел със спора между Данло и Хануман, който е сред основните движещи сили в „Реквием за Хомо сапиенс“.

~ Хихихи:

— (...) Не бива да посрещате с такова изумление моя паднал от небето каламбур. Не всичко, което пада отгоре, е непременно достойно за почит и възторг. Каламбурите са курешките на литналия във висините ум.

~ А това звучи ли ви познато?

Какво диреше тази кола на улицата? Сигурно беше оставена там, за да пречи на движението и да доръждяса. В остарелия вече обществен ред има сума учреждения, които се изпречват точно така посред пътя ни, без каквото и да било оправдание.

~ Цялата глава „Камброн“ представлява една, ъм, апология на възклицанието Merde, с което едноименният френски офицер е посрещнал предложението на англичаните да се предаде. Тя хем ме изуми, хем ме разхили.

(Ако се чудите какво значи самото възклицание, питайте преводачката. Аз лично не можах да се ориентирам от бележката под линия. ;)

~ Социалната критика на Юго идва с подробности, които показват, че авторът е обичал да си проверява източниците:

Този голям морски кораб, макар и доста разнебитен, защото морето го беше здравата разтърсило, направи силно впечатление при влизането си в залива. На него се развяваше не си спомням вече какъв флаг, в чиято чест беше даден полагаемият му се по правилника салют от единадесет оръдейни изстрела, на които „Орион“ отговори с изстрел за изстрел. Общо — двадесет и два. Изчислено е, че само за залпове, за отдаване кралски и военни почести, размени на шумни приветствия, прояви на любезност по правилата на етикета, формалности, съблюдавани от пристанищата и крепостите, за ежедневни салюти при изгрев и залез-слънце на всички крепости и военни кораби, за салюти при откриване и закриване на пристанища и прочие, и прочие цивилизованият свят изразходва всеки двадесет и четири часа по разните части на Земята сто и петдесет хиляди излишни оръдейни изстрела. По шест франка всеки, това прави деветстотин хиляди франка дневно, триста милиона годишно, които се превръщат в дим. И всичко това съвсем без нужда. А през това време бедните мрат от глад.

~ За интересни персонажи – колоритни описания:

Читателите може би са запомнили Тенардиерица още от първото ѝ появяване — едра, руса, червендалеста, месеста, четвъртита, същинска грамада, но иначе чевръста. Както вече споменахме, тя спадаше към породата на исполинките-дивачки, които се кършат по панаирите, вързали тежки камъни на косите си. Въртеше цялото домакинство — оправяше леглата, стаите, переше, готвеше и беше всичко в този дом — и слънце, и буря, и дявол. Единствената ѝ прислужница беше Козет. Мишле на служба при слон. При гласа на кръчмарката всичко трепереше — стъкла, мебели, хора. Широкото ѝ луничаво лице приличаше на лъжица за отбиране на пяна. Растеше ѝ брада. Съвършен образец на хамалин във фуста. Псуваше цветисто и се хвалеше, че може да счупи орех с юмрука си. Ако не бяха романите, които бе чела и под чието влияние от време на време човекоядката съвсем неуместно се лигавеше, никога никому и през ум не би минало, че тя е жена. Тенардиерица беше като че ли резултат от присаждането на мечтателна девица върху хищна търговка. Чуеха ли я как говори, казваха:
— Стражар.
Видеха ли я как пие, решаваха:
— Колар.
Забележеха ли как се отнася с Козет, заключаваха:
— Палач.

~ Водите ли си бележки?

— Дълг на ханджията е — просвещаваше я той един ден с тих, възбуден глас — да продава на първия срещнат храна, покой, светлина, огън, мръсни чаршафи, прислужница, бълхи и усмивки. Да спира минувачите, да изпразва леките кесии и да облекчава порядъчно тежките, да предлага вежливо подслон на пътуващи семейства, като одере мъжа, оскубе жената и смъкне нещо и от детето, да вписва в сметката и отворения прозорец, и затворения прозорец, и мястото край камината, и креслото, и стола, и табуретката, и малкото столче, и пухената завивка, и дюшека, и стиската слама. Да съумее да изчисли колко се изхабява огледалото, когато клиентът се оглежда в него, и да определи съответната такса, изобщо да прави, да струва, но да застави пътника да плати за всичко, дори и за мухите, които ще налапа кучето му!

~ Долният диалог ме накара да се замисля не само за отживелите институции...

И все пак, въпреки философията и въпреки прогреса, в известни страни и отделни области монашеският дух все още стои крепко посред деветнадесети век и аскетизмът се засилва непонятно за удивление на цивилизования свят. Упоритият стремеж на тия отживели институции да продължат съществуването си прилича на настойчивостта на вмирисани благовония, които все още биха искали да парфюмират косите ни, на самонадеяността на развалена риба, която би искала да я изядем, на натрапчивостта на детска дреха, която би желала да бъде носена от възрастен човек, на привързаността на труповете, които биха се върнали на земята, за да притиснат в прегръдките си живите.
— Неблагодарници! — възкликва дрехата. — Аз ви предпазвах от лошо време. Защо не ме искате вече?
— Идвам от морската шир — мълви рибата.
— Бях роза — шепне парфюмът.
— Обичах ви — напомня трупът.
— Цивилизовах ви — казва манастирът.
Има един-единствен отговор за всичко това: „Някога.“

~ Всевиждащият (и многознаещ ;) разказвач си има и плюсове. Кой друг може да ни поднесе следното?

Споменахме вече за двете дъщери на господин Жилнорман. (...) По-малката, с пленителни душевни качества, жадуваше за светлина, занимаваше се с цветя, стихове и музика, бленуваше за лъчезарни простори, възторжена, въодушевена, въздушно чиста. Тя беше обречена още от дете на идеал, който приемаше смътно очертанията на герой. По-възрастната имаше също свой идеал. Тя виждаше в небесната синева някой търговец, добродушен и много богат военен доставчик, кръгъл глупак. Милион, въплътен в мъж, или в краен случай префект. Приеми в префектурата, вратар с верижка на шията, титла „съпругата на префекта“, официални балове, речи в кметството, всичко това се въртеше във въображението ѝ. И двете сестри се унасяха в бляновете си, когато и двете бяха девойки. И двете имаха криле. Едната — криле на ангел, другата — на гъска.

~ Тъкмо си мислех да соля Юго, че твърде идеализира определени личности, събития (и родината ;)... и той сам се по(д)прави:

Изведнъж, без да съзнава какво става в него и на чия воля се подчинява, той се изправи, простря ръце навън в тъмнината и с поглед, устремен към безмълвната нощ, към забуления в мрак безкрай и вечната безпределна шир, извика:
— Да живее императорът!
От тази минута жребият бе хвърлен. Корсиканското страшилище, узурпаторът, тиранинът, извратеният любовник на собствените си сестри, комедиантът-ученик на Талма, отровителят от Яфа, тигърът, Буонапарте — всичко това се пръсна и отстъпи място в душата му на загадъчно ослепително сияние, в което на недосегаема височина блестеше бледият мраморен призрак на Цезар. Императорът беше за баща му любимият пълководец, будещ възхищение и преданост. Той стана за Мариус нещо повече: предопределеният от съдбата създател на френската империя, наследница на световното владичество на Рим. Той беше чудотворният рушител, продължителят на делото на Карл Велики, на Людовик XI, на Анри IV, на Ришельо, на Людовик XIV, на комитета за обществено спасение, продължител, който не беше безупречен, който беше допуснал грешки и дори престъпления, понеже беше човек, но който оставаше величествен в грешките си, блестящ в провиненията си, могъщ в престъплението си. Избраник на съдбата, който беше принудил всички народи да провъзгласят Франция за велика нация. Нещо повече, покорявайки Европа с меча си, а света с идеите, които разпространяваше, той въплъти Франция. Мариус видя в Бонапарт величавия дух, който винаги ще стои на стража на границата, за да охранява бъдещето. Деспот, но същевременно и диктатор. Деспот, излъчен от републиката и олицетворяващ революцията. Наполеон стана за него народочовек, както Исус е богочовек.
Виждаме, че като всеки неофит, опиянен от новата си вяра, Мариус се приобщаваше страстно към нея и стигаше до крайности. Това беше в неговата природа. Плъзнеше ли се по някой наклон, той не можеше вече да се спре. Фанатичното му преклонение пред Наполеоновия меч бе съчетано с възторженото преклонение пред Наполеоновата идея. Той не си даваше сметка, че редом с гения превъзнася, без да прави разлика, и грубата сила, или с други думи, въздига в идоли две неща: божественото и животинското. Допускаше и други грешки. Приемаше безкритично всичко. В търсенето на истината човек може да изпадне в заблуждение. Изпълнен с безгранично доверие, той приемаше всичко наведнъж. Тръгнал по новия си път, не признаваше нито смекчаващи обстоятелства при осъждането на грешките на стария режим, нито утежняващи факти при оценяването на славата на Наполеон.

Чудесна характеристика на „новопокръстения“, на човека, току-що споходен от „откровение“. (Аз ли няма да знам... ;) Шапка долу.

~ А ето го и моя тип.

~ Или... това е моят тип?

За него житейският проблем се свеждаше до следното: да има колкото може по-малко материални занимания, за да се отдаде колкото може повече на духовните си нужди. Или, с други думи, да посвети няколко часа на действителния живот и цялото си останало време — на вечността. Понеже си въобразяваше, че нищо не му липсва, той не съзнаваше, че подобно схващане за съзерцанието води до леност, че се беше задоволил да посрещне само неотложните потребности на живота и че премного се беше отдал на почивка.

(Макар че... какво е това „почивка“?)

~ Любовните терзания на Мариус, когато забелязва Козет, отново демонстрират добронамерената закачливост (и наблюдателност) на Юго:

Една привечер той намери носна кърпичка на пейката, където бяха седнали господин Льоблан и неговата дъщеря. Обикновена носна кърпичка, без бродерии, но бяла, изящна, от която като че ли се излъчваше неизказано сладко ухание. Той я грабна замаян. Кърпата носеше инициалите „ЮФ“. Мариус не знаеше нищо за красивата девойка, нито фамилното, нито малкото ѝ име, нито жилището ѝ. Тези две букви бяха първото нещо, което научаваше за нея, дивни букви, върху които той тутакси почна да строи догадки. „Ю“ беше по всяка вероятност първата буква на малкото ѝ име. „Юрсюл! — помисли си той. — Какво прекрасно име!“
Мариус целуна кърпичката, вдъхна парфюма ѝ, сложи я на гърдите си, за да бъде до сърцето му през целия ден, а вечерта, когато заспиваше, долепи до нея устните си.
— Долавям в нея цялата ѝ душа! — възкликна той.
Кърпичката принадлежеше на стария господин, който чисто и просто я беше изпуснал от джоба си.