Когато Капитан Беноа, преуспял мъж с вълнуващо минало, решава да покани в имението си няколко свои съученици от гимназията, дори и не подозира, че сантименталната идея – някогашните приятели заедно да приготвят сладко от смокини, ще претърпи неочакван обрат...
„Индрише“ е болезнено откровена книга за липсите, които всички носим в себе си, и за неистовото ни желание да ги попълним или поне да ги маскираме пред света; разказ за опита ни да съхраним всичко важно в „бурканчето“ на живота си, и за препятствията, които неизбежно срещаме по пътя. Романът е и скъпоценно ковчеже, и кутията на Пандора – между кориците си е приютил много любов, но и най-низките страсти; галерия от прекършени мечти, но и химн на надеждата; есенцията на приятелството, но и тежестта на предателството.
Една вълнуваща история, разказана полифонично на единайсет гласа, в която всеки герой звучи автентично и разтърсва със своята лична съдба - неделима частица от онзи пъзел, който непрестанно подреждаме в търсенето на смисъл.
КАТЕРИНА ХАПСАЛИ завършва икономика и испански език в САЩ. От 2000 г. работи като журналист, макар че предпочита по-широкото определение „човек на думите” – неслучайно прави докторантура по философия. Сред любимите ѝ медийни проекти през годините са предаването „Говори с нея” в Дарик радио, както и рубриките „Детектор на лъжата” и „Жени с история” в сп. ТЕМА. Тя е и първият главен редактор на сп. Harper’s BAZAAR у нас. „Гръцко кафе” е дебютният ѝ роман.
Книга, която се чете за ден, два. Усеща се като вафла Морени - не си убеден, че ще ти хареса, но нямаш време за друго, а и ти се хапва нещо сладко. Накрая все пак си доволен. Някак липсва плътност в сюжета, но характерово героите са саркастично описани и човек припознава своите тъмни страни у всеки от тях. Мисля, че би била добра основа за филм.
Едно от най-силните качества на “Индрише” е усещането за разпознаване, както на места и характери, така и на емоции, миризми, жестове и спомени, които са живели някъде дълбоко скрити в нас и книгата ги е събудила. За мен това разпознаване започва с Орландовци, кварталът, в който съм израснала. Описан е точно, без сантиментална идеализация и с проницателна наблюдателност, сякаш мястото е добре познато отвътре. Дори малки детайли като включването на тотото в сюжета. Да, тотото там не е просто локация, а своеобразен център на живота, около който се въртят съдби, слухове, срещи и разминавания.
Най-силно ме докосна тихата, трогателна и малко тъжна носталгия по детството, по бабите, по времето, когато нещата бяха по-прости и по-смислени. Докато четях, си спомних как като малка правех смокиново сладко с моята баба, на която съм кръстена, в селото ни край Петрич. Нейното сладко ставаше гъсто, тежко, истинско, с вкус, който никога не успяхме да повторим. Дали беше заради печката на дърва, опита или нещо в подбора на смокините, не знам.
Книгата е като калейдоскоп от тъжни човешки съдби. На моменти се усеща фрагментарна, сякаш съставена от отделни разкази. Всеки герой носи собствената си история, собствената си болка, собственото си „индрише“.
Силно впечатление ми направи темата за измамността на лайковете и одобрението в социалните мрежи и правдоподобният образ на инфлуенсърката Лили. Образ, който показва колко крехка е самооценката, когато се гради върху външно одобрение и колко самота може да има зад перфектните снимки.
Лошият герой в книгата са шушукащите, осмиващите, бедни на емпатия хора, които живеят от чуждото падение. Искаше ми се да има повече от другите, добрите, които не са само мъченици, за да балансират общото усещане за драма и тегоба, което витае над много от съдбите на героите.
Тонът на книгата на моменти е леко нравоучителстващ и критичен. Въпреки това ми помогна да се замисля за собствените си недостатъци, за изборите, които правим и за цената, която плащаме за тях.
Радвам се, че не прочетох анотацията преди края на книгата, защото издава твърде много от обратите.
“Индрише” ни кани да погледнем честно на противоречията в живота, пропуснатите шансове и тежестта на изборите, които носим. Истинската връзка с книгата идва от моментите, когато в чуждата история откриваме частица от собствената си болка, вина и копнеж. И разбираме, че не сме сами в нея.