What do you think?
Rate this book
Иманяри
192 pages, Hardcover
First published January 1, 1964
1 person is currently reading
9 people want to read
About the author
Асен Георгиев Христофоров
21 books7 followersАсен Георгиев Христофоров е български икономист, писател и преводач.
Литературният дебют на Асен Христофоров е автобиографичната книга „Скици из Лондон“, излязла през 1945 година. През 1947 година Христофоров, привърженик на неокласическата икономическа теория и противник на марксизма, е уволнен от университета. През 1951 година е арестуван, обвинен в шпионаж и пратен без присъда в лагера Белене. След като е освободен, през 1953 година отива да живее на вилата си в Говедарци и се отдава на преводи и писателска дейност, публикува мемоарни, пътеписни и краеведски книги: В дебрите на Рила (1957), Скици из Рила (1957), Мацакурци (1958, 2 изд. Вуцидей), Ангария (1960), Искровете (1962) и други. Превежда от английски "Белия зъб" на Джек Лондон, "Джоузеф Андрюз" на Хенри Филдинг, сборника с разкази „Дъблинчани“ на Джеймс Джойс, "Трима души в една лодка" на Джером К. Джером, "Брулени хълмове" на Емили Бронте и други.
Литературният дебют на Асен Христофоров е автобиографичната книга „Скици из Лондон“, излязла през 1945 година. През 1947 година Христофоров, привърженик на неокласическата икономическа теория и противник на марксизма, е уволнен от университета. През 1951 година е арестуван, обвинен в шпионаж и пратен без присъда в лагера Белене. След като е освободен, през 1953 година отива да живее на вилата си в Говедарци и се отдава на преводи и писателска дейност, публикува мемоарни, пътеписни и краеведски книги: В дебрите на Рила (1957), Скици из Рила (1957), Мацакурци (1958, 2 изд. Вуцидей), Ангария (1960), Искровете (1962) и други. Превежда от английски "Белия зъб" на Джек Лондон, "Джоузеф Андрюз" на Хенри Филдинг, сборника с разкази „Дъблинчани“ на Джеймс Джойс, "Трима души в една лодка" на Джером К. Джером, "Брулени хълмове" на Емили Бронте и други.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 3 of 3 reviews
January 25, 2026
Понякога си мисля, че към човешката еволюция би трябвало да се добави един перманентен етап – „търсещ човек“, който винаги продължава, защото още с раждането си, та чак до последния си дъх, всички ние търсим някого или нещо: смисъл, упование, човек, чувство.
Някои цял живот издирват призрачния панелен блок, за който са чували, че на осмия етаж в него живее сама, под наем, истината.
Други вярват, че са по следите на щастието си и се опитват да намерят най-прекия път до него. Трети не спират да си повтарят, че на любовта най-после ще ѝ омръзне да си играе с тях на криеница, ще се покаже от ъгъла, зад който се спотайва, задъхана, ще им се усмихне и ще им прошепне: „Ето ме. Тук съм.“
Нима стремежът към щастието не е една от най-могъщите сили, които движат колелото на човешкия прогрес, откакто съществува светът? В тази връзка си спомням за Джон Ленън, който, когато отишъл на училище, бил попитан какъв иска да стане, когато порасне. Той отговорил: „Щастлив.“
Същото искат за себе си и героите на Асен Христофоров в неговата повест „Иманяри“ (1964) – една история за безнадеждната и разрушителна любов между Арангел и Гюргена в края на четиридесетте години на миналия век, някъде в сърцето на Рила планина. А именно там – в планината – хората са преди всичко и най-вече човеци: без маски и с оголени души. Със своята невидима магнетична сила и харизма тя сякаш ги предразполага към това, изисква го от тях и ги принуждава да бъдат такива. А какво по-човешко от това да обичаш и да искаш да бъдеш обичан?
За съжаление, много често между двама души, които се обичат, стоят препятствия, които се оказват непреодолими. Любовта между Арангел и Гюргена не крещи, а боли. Тя е обречена още преди да бъде изречена на глас – заради разликата във възрастта, строгите правила на патриархалното българско общество, лицемерното чувство за благоприличие и чуждата воля, която застава между двама души. Любовта им не получава шанс да се превърне в живот. Тя линее, задушава се, остава затворена в миналото, където тихо угасва.
Също като самия Арангел, който търси някакво разнообразие за себе си в иманярството, докато тръпне в очакване на понеделниците, в които Гюргена понякога успява да открадне от законния си мъж Иван Гулията и детето си няколко часа за своя греховен копнеж по мъжа, когото обича от дете, но с когото никога няма да бъде заедно. Малки, греховни пролуки, в които ежедневието им успява за миг да си поеме дъх, преди отново да бъде поето в ръцете на съдбата си.
Финалът на „Иманяри“ не изненадва. Той се усеща още от първите страници – като тиха присъда. Трагичният край е метафора на невъзможната любов, на пресечения в зародиш копнеж, превърнал се в стенание на две самотни души. Също като двама иманяри, които се лутат в тъмнината на собствените си страхове, докато търсят надеждата, която никога така и не се показва на светло.
Някои цял живот издирват призрачния панелен блок, за който са чували, че на осмия етаж в него живее сама, под наем, истината.
Други вярват, че са по следите на щастието си и се опитват да намерят най-прекия път до него. Трети не спират да си повтарят, че на любовта най-после ще ѝ омръзне да си играе с тях на криеница, ще се покаже от ъгъла, зад който се спотайва, задъхана, ще им се усмихне и ще им прошепне: „Ето ме. Тук съм.“
Нима стремежът към щастието не е една от най-могъщите сили, които движат колелото на човешкия прогрес, откакто съществува светът? В тази връзка си спомням за Джон Ленън, който, когато отишъл на училище, бил попитан какъв иска да стане, когато порасне. Той отговорил: „Щастлив.“
Същото искат за себе си и героите на Асен Христофоров в неговата повест „Иманяри“ (1964) – една история за безнадеждната и разрушителна любов между Арангел и Гюргена в края на четиридесетте години на миналия век, някъде в сърцето на Рила планина. А именно там – в планината – хората са преди всичко и най-вече човеци: без маски и с оголени души. Със своята невидима магнетична сила и харизма тя сякаш ги предразполага към това, изисква го от тях и ги принуждава да бъдат такива. А какво по-човешко от това да обичаш и да искаш да бъдеш обичан?
За съжаление, много често между двама души, които се обичат, стоят препятствия, които се оказват непреодолими. Любовта между Арангел и Гюргена не крещи, а боли. Тя е обречена още преди да бъде изречена на глас – заради разликата във възрастта, строгите правила на патриархалното българско общество, лицемерното чувство за благоприличие и чуждата воля, която застава между двама души. Любовта им не получава шанс да се превърне в живот. Тя линее, задушава се, остава затворена в миналото, където тихо угасва.
Също като самия Арангел, който търси някакво разнообразие за себе си в иманярството, докато тръпне в очакване на понеделниците, в които Гюргена понякога успява да открадне от законния си мъж Иван Гулията и детето си няколко часа за своя греховен копнеж по мъжа, когото обича от дете, но с когото никога няма да бъде заедно. Малки, греховни пролуки, в които ежедневието им успява за миг да си поеме дъх, преди отново да бъде поето в ръцете на съдбата си.
Финалът на „Иманяри“ не изненадва. Той се усеща още от първите страници – като тиха присъда. Трагичният край е метафора на невъзможната любов, на пресечения в зародиш копнеж, превърнал се в стенание на две самотни души. Също като двама иманяри, които се лутат в тъмнината на собствените си страхове, докато търсят надеждата, която никога така и не се показва на светло.
September 10, 2023
Асен Христофоров в чудесен разказвач. Това е забележителна, многопластова, внимателно представена любовна история. Удивително е колко различна е атмосферата тук от тази в „Мацакурци/Вуцидей“.
October 21, 2014
Разтърсваща и драматична. Прочетена на един дъх.
Displaying 1 - 3 of 3 reviews