Душата на човека

by Филип Лхамсурен

Това е разказ за едно пътуване на изтока по земите на Сибир и далечните провинции на Монголия, където студът властва през по-голямата част от годината. Книгата не води читателя към приключения, но сама си проправя път към него, концентрирала в себе си светоусещането за значимостта на човешкия живот, неговата свободна и непреходна същност. Истинският смисъл, това е истински стопляща сърцето усмивка, която произлиза отвътре. Усмивка, която се цени високо и общувайки със съзнанието си, ние трябва да изпитаме радост и самоуправлявайки мислите си, можем да получим щастието си.

„Няма значение колко далеч ще стигнеш, важното е да стигнеш до себе си.“

174 pages, Paperback

First published January 1, 2011

About the author

Страстен приключенец, писател и баща, той странства по „забравените пътища“ на света още от 1997 година. Неговото първо голямо пътуване започва със завръщане към корените му в Монголия. Преживял детските си години в бежански лагер, обучавал се в редиците на Френския чуждестранен легион, той се впуска в опознаване на безкрайните територии на Централна Азия и Южен Сибир. Придвижвайки се често пеш, със стара лодка, кон или на гърба на камила, той израства именно по време на тези пътувания, изгражда себе си като прекарва времето си сам в природата. Сред планините, мълчанието и лагерния огън се ражда идеята му за експедиции, задвижвани само от човешка сила, без използване на двигател. Търсенето на границите на ума и тялото го отвеждат към десетки отдалечени кътчета по света – от Чечения и пустините на Азия до джунглите на Амазония.

Reviews

[Диляна Георгиева · Rating 5 out of 5]

Не мога да съм безпристрастна, но и Филип няма как да те остави безпристрастен...
Направих грешка, не последвах съвета от предисловието - погълнах алчно тази книга, а във всичките ѝ 175 страници има толкова сръчкващи душата и ума размисли, колкото малко многотомници събират. За щастие, сега спокойно ще мога да се върна отново за един много бавен прочит, м н о г о б а в е н. Изречение по изречение, размисъл по размисъл.
Това не е просто едно лично пътуване на един особен човек, изградил изключителната своя философия, към себе си, това е пътуване на човека към човешкото. Още в "Забравените пътища", която не е толкова лично (и е хронологически втора) открих това противоречиво разкъсване на любов и гняв, критичност към човека. (Когато имах възможността да попитам Филип за това, той помълча и каза: "Не знам, така ли е?".) Филип е изпълнен с любов, той целият е любов, но това е онази вселенска любов, лишена от егото, която те кара да разбереш, че си нищожна прашинка, но прашинка, която е част от цялото както всичко около теб. Така бях забравила всичко това... може би го дописвам, може би той казва нещо друго. Но да, той казва много, много друго. За отдалечеността на човека от природата, за цялата сбърканост и малодушие... не на съвремието, защото човечеството не се е променило много, това, което се променя, са темповете и мащабите.
Не си извадих нито един цитат, защото почти трябваше да препиша книгата. Но при следващия БАВЕН прочит ще го направя. Главата ми е все още замаяна. Само Екзюпери ме е замайвал така и всъщност... може би не са толкова различни в различието си.
Благодаря за тази книга!

[Emanuella · Rating 5 out of 5]

Спомням си как миналата година прочетох „Забравените пътища“ и подчертах половината книга, защото почувствах толкова близки тези думи.

Сега „пътувах“ отново в мислите му и няма как да не се впечатля от човека, природата, търсенето, въпросите, смелостта, решителността, искреното, детското и безкрайната му любов.

Завръща се, тръгва отново и изживява мечтите си. Благодаря от сърце за споделеното!
Очаквам историите и снимките от Амазония :)

[Vania Stoyanova · Rating 4 out of 5]

Разбрах за книгата покрай Биляна Савова за което съм й много благодарна. Самата тя е и човекът, който е издал книгата събирайки в едно много изящно книжно тяло всички текстове от тетрадките на Филип. Хареса ми идеята че чрез книгата подпомагаме каузата на Филип в помощ на Амазония, която силно вярвам че трябва да стане кауза на всички хора.
Нямах никакви очаквания за съдържанието на текста, мислех че ще е нещо като пътепис писан от него докато е бил в Монголия. Оказа се че наистина е пътепис, но който описваше едно дълго вътрешно пътуване. Езикът е толкова омайващо поетичен, че не искаш да спреш да четеш. Хареса ми тази на места болезнена откровеност и това че не размахва поучително пръст за нещата, които той е прозрял, а други не са.
Много ми хареса и това да видя как е разсъждавал в началото малко наивно и леко по детски, а в края вече четях мислите на един узрял човек, който говори с повече разбиране отколкото с патос.
Книгата е сгряваща душата и я препоръчвам на всеки, мисля че е много подходяща и за юношите, които биха намерили доста смисъл в нея.
Оставям и един цитат, към който много пъти се връщах:
"Дните, които хората оплакваме в самота, носталгия или отдалеченост, са загуба на най-ценното. И потънали в своята тъга, губим ритъма, в който ни е създала първоначално природата.
Човекът не е загадка, а противоречие. В това лежи първоосновата на скуката и на многото видове тишина.
Работи в града, научен, че така трябва. Лишен от дълбоки мисли, пилее време в безхаберие...
... И всеки опит да помислим извън пределите, доводите и догмите за друг, съвсем иначе построен за нас свят, ни навлича беди."

[Teodor Todorov · Rating 5 out of 5]

"Много неща ни хващат окото, но малко докосват сърцето ни."