What do you think?
Rate this book
Тука е така
Има истории, които времето повдига от дъното на съзнанието към повърхността на признанието. Книгата на Або “Тука е така” е споменник на десетина години от неговото съзряване и порастване. Време на юнашки преход, телевизионни идоли и изродщини, Nokia 1100, сладостно хулиганство и първи сблъсъци с полицията, сочен диалект, „Самоковско твърдо“, срам и смях до пръсване.
Всяка една от тези истории е забележителна по пътя на самоопределянето на един младеж - дали ще бъде Умния, Красивия, Забавния или Богатия. И в крайна сметка да осъзнае от какво идват сълзите му - от подигравателен смях или от страдание.
Забавна, ароматна (понякога и по стандартите на БДЖ), откровена и ярка като нелюбима кокошка, втората книга на Або си заслужава пълно читателско потапяне.
Всяка една от тези истории е забележителна по пътя на самоопределянето на един младеж - дали ще бъде Умния, Красивия, Забавния или Богатия. И в крайна сметка да осъзнае от какво идват сълзите му - от подигравателен смях или от страдание.
Забавна, ароматна (понякога и по стандартите на БДЖ), откровена и ярка като нелюбима кокошка, втората книга на Або си заслужава пълно читателско потапяне.
188 pages, Paperback
Published April 18, 2024
1 person is currently reading
16 people want to read
About the author
Або
21 books31 followersАбо е роден в София през 1991 г. и израства в Самоков. След като прекарва няколко месеца в Перу като студент, пише дебютния си пътепис „Поводи за връщане“, издаден през 2019 г. Той е посрещнат с положителни коментари от критиците и води до започването на преводаческата му дейност. През следващите пет години превежда множество значими произведения, сред които „Пътят към кея на Уиган“ от Джордж Оруел, „Защо E=mc2?“ от Брайън Кокс, „Изборът“ от д-р Едит Егер, както и автобиографиите на бележити личности като Джон Клийз, Матю Пери, Антъни Хопкинс, Чарли Шийн и Принц Хари. Активните му литературни занятия поставят началото на работата му като журналист в радио „Фокус“, където води авторско неделно магазинно предаване за култура и наука през 2023-25 г. През 2024 г. излиза „Тука е така“ – сборник с разкази за детството по време на Прехода, а през 2025 г. – „Неадекватните“, дебютният му роман, разглеждащ пробойните в образователната система.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 4 of 4 reviews
May 3, 2024
Прочит на „Тука е така” от едно дете на новия век:
Като едно дете на новия век, очаквах с Або да имаме доста различно детство. Не че ни е еднакво, но не ми е далечно. И аз съм хранила кокошки и сме имали прасенце – Неделчо (всяко едно се казваше така, защото очевидно все в неделя вкъщи се появяваха прасенца). Същевременно обаче за мечките съм чувала само легенди! Може би именно тази история ме подтикна да запиша мислите си, защото, докато чета „Тука е така” и се забавлявам, си представям всяка една ситуация, разказана от автора, и си правя равносметка за своето детство, макар и на 22. Някак си разказването без филтър те кара да се сближиш с човека, написал всички тези истории, но най-вече ставаш близък със себе си.
Изненадващо за мен е, че се разплаках само от заглавието „Дядо Гошо”, а още не съм прочела разказа (заклевам се). Може би е обяснимо, при положение че загубих дядо си преди почти година и това беше първият ми осъзнат сблъсък със смъртта на близък. Но и от друга страна, дядовците са все чисти и добри. Усещане, което на мен много ми липсва, но същевременно ме препраща и към мисълта, че дядо значи старост (от която всеки 22-годишен все повече и повече започва да се страхува, осъзнавайки, че е по-близо до 40, отколкото до деня, в който се е родил). В същото време значи и принадлежност – да си нещо за някого, да си дядо за своето внуче или съседче. Та това си е цяла титла! Това бяха редове мисли само за заглавието:). Ще видим дали главата ще потвърди моите сантиментални размишления, или ще ги опровергае. Очевидно дядо Гошо е по-добър в предсказанията от мен, но пък това отново си е типична черта на дядовците. Моят ми казваше, че един ден ще бъда зверски инат. И ето ме, на! В 00:54 ч. записвам мислите си за книгата на Або с 37,6 градуса температура и ПМС, ама пък искам да споделя на тоя лист какво си мисля! Ей така, на инат!
За главата „Без коментар” аз имам коментар. Признавам си, че ми е крайно далечно това да гледам клане и да съм на 8. Або, ако един ден прочетеш това, съжалявам за травмата ти! Нашите ми разрешиха да гледам „Време разделно” (на чиято Елица съм кръстена) чак когато станах на 16, и то в деня на Бъдни вечер. Е, да, пак е травма, но поне 8 години след Абовата! А що се отнася до кечистите... аз съм родена с тях! Буквално! Още на първата, или втората, седмица от раждането ми, лудият фен на кеч мания в нашето семейство, още познат като брат ми, е приложил хватка с гръмкото име „задушаващо тръшване” върху милата му, или не баш, сестра. Очевидно в цялата ситуация травмата е само за родителите ми, също познати като неволните свидетели на тази случка, които почти са ме отписали от семейството само една или две седмици след присъединяването ми. Е, ето, че мога да споделям тази история без белези от каквото и да било тръшване! Родена под щастлива звезда, а?
За тънките измамни схеми с данни не мога да кажа много, даже нищо. За първи път чета нещо такова, но мисълта, която ми се върти в главата е именно как е изглеждал Або като дете. В моето съзнание той прилича на Маляка от „Войната на таралежите”, просто си го представих с този глас. Нямам представа защо това е важно, ама си е моя мисъл!
Признавам си, че като дете на новия век ме е яд, че няма да преживея история, подобна на „Събираме пари за бииира”, но изненадващо изпитвам носталгия към този разказ без да съм била там. Може би защото ми липсва времето, в които тези незначителни малки моменти са ни били важни. Да, аз няма да го преживея по този начин- ако за Д., К. и Або проблемът е бил, че нямат пари за бира, то на моето 15-годишно аз ще да е бил, че не мога да науча урока си, защото ми е по-важно да изгледам „Игра на тронове” в пиратския сайт преди да го свалят. Очевидно е, че джен-зитата сме облагодетелствани с възможността да имаме пари за бира, но пък ни е взето много – нямаме чак такива истории за разказване и може би сме първото поколение, което наистина няма. Защото баща ми (набор ’72) може да се конкурира с Або, но за щастие пише само стихотворения. И като споменах баща ми, който се казва Димитър, съвсем точно в съзнанието си го сравних с Д. (знам, че това е Давид, внимавах на представянето!), защото по разказите на баща ми за всички нереални, поне за мен, щуротии, с Давид сякаш са замесени от едно тесто. Това ме навежда на мисълта, че хората на новия век сме далеч по-различни от всички преди нас, въпреки че и тате е дете на комунизма и все пак го делят поколения от триото на Або, К. и Д. Та единственият начин моето поколение да се присламчи в тези истории е да прочете книгата (това си е реклама на книгата за новото поколение; Евала, Елица!).
В разказите за беззаконието на 90-те се чувствам подготвена от страна на знания, въпреки че са случвали години преди да съм мислена като възможна. Както вече споменах, дете съм на деца на комунизма, но най-вече деца на прехода. Всички тези истории са разказвани, без думата „ембарго”, признавам си, но пък пред майка ми са изкарвали пистолет, докато е работила като сервитьорка в дискотека, а пък на баща ми би му отивала историята да злослови срещу „Левски”, защото е червен. Не заради комунизма, а просто е от ЦСКА, въпреки че би ми направил забележка за това изречение.
Сега вече мога да си направя извода, че „Тука е така” през погледа на дете от новия век не само представя едно детство и юношество, а го подготвя за живота. Не ми се е налагало никога да се сблъсквам с кой знае каква бюрокрация (освен с отдел „Студенти“, което не е лошо начало), но ето че се изнервих само докато чета този разказ. Търпението ми е силна страна или поне така си мислех. Мисля, че Або може да включи образа на Търпеливия в книгата. А иначе не знам кое ме изненадва повече – Рамщайн в стриптийз клуб в България или прекрасно милата служителка Соня в КАТ?
Междувременно, докато лежа, ревейки от менструални болки, доста терапевтично ми дойде цитатът:
Нервите са лош съветник, затова подхождам към събитията с нихилистична усмивка, на която и будист би завидял.
Последните две глави ми се видяха най-нравоучителни. Първо, защото наистина не знаеш животът с какви хора ще те сблъска и второ, защото осъзнах, че сватбата е лоша идея, откакто се появиха ергенските партита.
След като прочетеш такава книга ти става отчасти тъжно, защото не знаеш как да продължиш и какво да мислиш (въпреки че имам да пиша дипломна работа, от която все още имам само заглавие), но същевременно ти отваря вратичка за себеопознаване. Малко тъпо звучи това изречение, но е вярно! Най-елементарно бих казала, че чрез „Тука е така” се запознаваме с израстването на Або посредством всички разкази, звучащи като взети от филм. Но ми се струва, че най-много се запознаваш със себе си, четейки всички тези страници. Не толкова, защото се припознаваме в живота на малкия пораснал, а защото ни подбужда да погледнем зад нас с настоящето ни съзнание. И е хубаво, и е приятно да знаеш, че един привидно обикновен ден може да ти остави отпечатък за цял живот. Да знаеш, че да се излагаш не е типично само за теб, а е вродено човешко качество. Да знаеш, че да вършиш глупости не е губене на време. Да знаеш, че всеки си преживява хубави и лоши моменти, и това е именно красотата и усещането на живота.
И да споделя едно мое мнение за завършек, защото така и не се реши Або дали е Красив, Умен, Богат или Забавен. Та се зачудих в моите очи какъв е? По-скоро смесица от четирите, както, струва ми се, всеки читател би казал, но изведнъж нещо ми изникна в ума. На 30 март, след като поръчах книгата на предварителна поръчка в 3:49 ч. сутринта след бар (подмазвам се), реших на следващия ден да споделя на майка ми, че Або издава втората си книга и с нейния отговор мисля да си завърша размислите:
- Ами, много се радвам! Помня как, докато беше в Грузия, ми звънна с думите: „Мамо, запознах се с най-Умния човек!”
Така че, Або, преди всичко за мен си бил Умния, ама то бях и на 16 - щеше да е незаконно да се вглеждам в други качества може би. Просто си бъди какъвто си, то това си е цяла нова категория образ!
Като едно дете на новия век, очаквах с Або да имаме доста различно детство. Не че ни е еднакво, но не ми е далечно. И аз съм хранила кокошки и сме имали прасенце – Неделчо (всяко едно се казваше така, защото очевидно все в неделя вкъщи се появяваха прасенца). Същевременно обаче за мечките съм чувала само легенди! Може би именно тази история ме подтикна да запиша мислите си, защото, докато чета „Тука е така” и се забавлявам, си представям всяка една ситуация, разказана от автора, и си правя равносметка за своето детство, макар и на 22. Някак си разказването без филтър те кара да се сближиш с човека, написал всички тези истории, но най-вече ставаш близък със себе си.
Изненадващо за мен е, че се разплаках само от заглавието „Дядо Гошо”, а още не съм прочела разказа (заклевам се). Може би е обяснимо, при положение че загубих дядо си преди почти година и това беше първият ми осъзнат сблъсък със смъртта на близък. Но и от друга страна, дядовците са все чисти и добри. Усещане, което на мен много ми липсва, но същевременно ме препраща и към мисълта, че дядо значи старост (от която всеки 22-годишен все повече и повече започва да се страхува, осъзнавайки, че е по-близо до 40, отколкото до деня, в който се е родил). В същото време значи и принадлежност – да си нещо за някого, да си дядо за своето внуче или съседче. Та това си е цяла титла! Това бяха редове мисли само за заглавието:). Ще видим дали главата ще потвърди моите сантиментални размишления, или ще ги опровергае. Очевидно дядо Гошо е по-добър в предсказанията от мен, но пък това отново си е типична черта на дядовците. Моят ми казваше, че един ден ще бъда зверски инат. И ето ме, на! В 00:54 ч. записвам мислите си за книгата на Або с 37,6 градуса температура и ПМС, ама пък искам да споделя на тоя лист какво си мисля! Ей така, на инат!
За главата „Без коментар” аз имам коментар. Признавам си, че ми е крайно далечно това да гледам клане и да съм на 8. Або, ако един ден прочетеш това, съжалявам за травмата ти! Нашите ми разрешиха да гледам „Време разделно” (на чиято Елица съм кръстена) чак когато станах на 16, и то в деня на Бъдни вечер. Е, да, пак е травма, но поне 8 години след Абовата! А що се отнася до кечистите... аз съм родена с тях! Буквално! Още на първата, или втората, седмица от раждането ми, лудият фен на кеч мания в нашето семейство, още познат като брат ми, е приложил хватка с гръмкото име „задушаващо тръшване” върху милата му, или не баш, сестра. Очевидно в цялата ситуация травмата е само за родителите ми, също познати като неволните свидетели на тази случка, които почти са ме отписали от семейството само една или две седмици след присъединяването ми. Е, ето, че мога да споделям тази история без белези от каквото и да било тръшване! Родена под щастлива звезда, а?
За тънките измамни схеми с данни не мога да кажа много, даже нищо. За първи път чета нещо такова, но мисълта, която ми се върти в главата е именно как е изглеждал Або като дете. В моето съзнание той прилича на Маляка от „Войната на таралежите”, просто си го представих с този глас. Нямам представа защо това е важно, ама си е моя мисъл!
Признавам си, че като дете на новия век ме е яд, че няма да преживея история, подобна на „Събираме пари за бииира”, но изненадващо изпитвам носталгия към този разказ без да съм била там. Може би защото ми липсва времето, в които тези незначителни малки моменти са ни били важни. Да, аз няма да го преживея по този начин- ако за Д., К. и Або проблемът е бил, че нямат пари за бира, то на моето 15-годишно аз ще да е бил, че не мога да науча урока си, защото ми е по-важно да изгледам „Игра на тронове” в пиратския сайт преди да го свалят. Очевидно е, че джен-зитата сме облагодетелствани с възможността да имаме пари за бира, но пък ни е взето много – нямаме чак такива истории за разказване и може би сме първото поколение, което наистина няма. Защото баща ми (набор ’72) може да се конкурира с Або, но за щастие пише само стихотворения. И като споменах баща ми, който се казва Димитър, съвсем точно в съзнанието си го сравних с Д. (знам, че това е Давид, внимавах на представянето!), защото по разказите на баща ми за всички нереални, поне за мен, щуротии, с Давид сякаш са замесени от едно тесто. Това ме навежда на мисълта, че хората на новия век сме далеч по-различни от всички преди нас, въпреки че и тате е дете на комунизма и все пак го делят поколения от триото на Або, К. и Д. Та единственият начин моето поколение да се присламчи в тези истории е да прочете книгата (това си е реклама на книгата за новото поколение; Евала, Елица!).
В разказите за беззаконието на 90-те се чувствам подготвена от страна на знания, въпреки че са случвали години преди да съм мислена като възможна. Както вече споменах, дете съм на деца на комунизма, но най-вече деца на прехода. Всички тези истории са разказвани, без думата „ембарго”, признавам си, но пък пред майка ми са изкарвали пистолет, докато е работила като сервитьорка в дискотека, а пък на баща ми би му отивала историята да злослови срещу „Левски”, защото е червен. Не заради комунизма, а просто е от ЦСКА, въпреки че би ми направил забележка за това изречение.
Сега вече мога да си направя извода, че „Тука е така” през погледа на дете от новия век не само представя едно детство и юношество, а го подготвя за живота. Не ми се е налагало никога да се сблъсквам с кой знае каква бюрокрация (освен с отдел „Студенти“, което не е лошо начало), но ето че се изнервих само докато чета този разказ. Търпението ми е силна страна или поне така си мислех. Мисля, че Або може да включи образа на Търпеливия в книгата. А иначе не знам кое ме изненадва повече – Рамщайн в стриптийз клуб в България или прекрасно милата служителка Соня в КАТ?
Междувременно, докато лежа, ревейки от менструални болки, доста терапевтично ми дойде цитатът:
Нервите са лош съветник, затова подхождам към събитията с нихилистична усмивка, на която и будист би завидял.
Последните две глави ми се видяха най-нравоучителни. Първо, защото наистина не знаеш животът с какви хора ще те сблъска и второ, защото осъзнах, че сватбата е лоша идея, откакто се появиха ергенските партита.
След като прочетеш такава книга ти става отчасти тъжно, защото не знаеш как да продължиш и какво да мислиш (въпреки че имам да пиша дипломна работа, от която все още имам само заглавие), но същевременно ти отваря вратичка за себеопознаване. Малко тъпо звучи това изречение, но е вярно! Най-елементарно бих казала, че чрез „Тука е така” се запознаваме с израстването на Або посредством всички разкази, звучащи като взети от филм. Но ми се струва, че най-много се запознаваш със себе си, четейки всички тези страници. Не толкова, защото се припознаваме в живота на малкия пораснал, а защото ни подбужда да погледнем зад нас с настоящето ни съзнание. И е хубаво, и е приятно да знаеш, че един привидно обикновен ден може да ти остави отпечатък за цял живот. Да знаеш, че да се излагаш не е типично само за теб, а е вродено човешко качество. Да знаеш, че да вършиш глупости не е губене на време. Да знаеш, че всеки си преживява хубави и лоши моменти, и това е именно красотата и усещането на живота.
И да споделя едно мое мнение за завършек, защото така и не се реши Або дали е Красив, Умен, Богат или Забавен. Та се зачудих в моите очи какъв е? По-скоро смесица от четирите, както, струва ми се, всеки читател би казал, но изведнъж нещо ми изникна в ума. На 30 март, след като поръчах книгата на предварителна поръчка в 3:49 ч. сутринта след бар (подмазвам се), реших на следващия ден да споделя на майка ми, че Або издава втората си книга и с нейния отговор мисля да си завърша размислите:
- Ами, много се радвам! Помня как, докато беше в Грузия, ми звънна с думите: „Мамо, запознах се с най-Умния човек!”
Така че, Або, преди всичко за мен си бил Умния, ама то бях и на 16 - щеше да е незаконно да се вглеждам в други качества може би. Просто си бъди какъвто си, то това си е цяла нова категория образ!
April 20, 2024
Тая книга е така
July 17, 2024
Като дете на 90-те години, Або е имал детство, незабравимо, неповторимо, цветно, диво, забавно и със сигурност на моме��ти изключително опасно и застрашаващо живота. В сборника си „Тук е така“ той побира 14 разказа, обхващащи 10-тина години от съзнателния му живот, изпълнени пакости, бели, емоции и личностно-определящи моменти, които се помнят до края на живота… Че и след това…
В първите 2 разказа Або опитва да намери своята същност – дали ще е Умния, Красивия, Забавния или Богатия. Е, след множество неуспешни опита и всевъзможни напъни да намери призванието си, нашият герой осъзнава, че смехът и съжалението на околните означават само едно – не е нито един от горепосочените… Разказа „Без коментар“ няма да го коментирам. Да приемем, че през 90-те е било нормално в праймтайма да се пускат клипове как обезглавяват хора. Або, съчувствам ти!
Нашето малко момче расте, а заедно с него пропорционално растат простотиите, които прави. Като например в „Остриета и скенери“ Або насмалко да стане главно действащо лице в крупна финансова измама, а в следващия разказ „Баба Жужа“ куп непълнолетни момчета шофират една продънена жигула, а някои от тях да първи път сядат зад волана. И така нататък, и така нататък, докато постепенно героят пораства и се сблъсква с реалността такава, каквато е. „Ти чийо дете си?“ (поне според мен) съвсем точно описва ситуацията през 90-те години – мутри, борци, организирана престъпност, шуробаджанащина, демокрация, милиция… Та тази историйка е елементарно доказателство, че ако си наше дете (разбирай на братовчед ми на леля му на майка ѝ доведената сестра), и каквото и да правиш, то ще ти се размине без последствия. Адски много се смях на „Тук не е информация“, защото за нещастие и аз съм била в същата ситуация и хем съжалявах Або, хем ми беше смешно, защото си представях как и мен ме развъртаха като магаре на панаир и в крайна сметка нищо не беше свършено. Е, все пак българската администрация е пословична с мудността си и киселите лелки, на които не им се живее, но трябва да обслужват простолюдието.
Но за мен топ фаворит ми е разказът „Хоп! – Изнасилена съм“. Ревала съм… от смях. Не, не ме разбирайте погрешно. Няма нищо смешно в това да бъдеш изнасилена, дори напротив. Просто всеки уважаващ себе си простак е гледал заветното интервю на Миглена Ангелова с изнасилено момче, говорещо на диалект. Неадекватната журналистка успява да превърне една човешка трагедия в нещо отвратително смешно, вземайки клетия гост на подбив, че дори и го обвинява за случилото му се. Хапливите ѝ забележки и режещи коментари стресират още повече иначе психически нестабилния ѝ гост. И положението просто е скандално… Та както казах, ако простащината Ви е в завидно количество и сте гледали въпросното интервю, то със сигурност сте визуализирали случващото се в студиото и няма как да не изникне в ума Ви неадекватната физиономия на Миглена Ангелова.
Та да. С присъщото си чувство за хумор Або разказва за периода на съзряването си. Истински, ярък, откровен, цветен, невъзможно забавен и на моменти ароматен (като вагон в БДЖ), сборникът от разкази на този младеж, който най-вероятно все още търси себе си, напълно си заслужава четенето. Както и в първата си книга, и тук авторът борави прекрасно със сравненията и определенията и иначе обикновени и ежедневни неща придобиват страшно забавен и комичен нюанс. А докато четеш, стигаш единствено и само до един извод – тука е така!
В първите 2 разказа Або опитва да намери своята същност – дали ще е Умния, Красивия, Забавния или Богатия. Е, след множество неуспешни опита и всевъзможни напъни да намери призванието си, нашият герой осъзнава, че смехът и съжалението на околните означават само едно – не е нито един от горепосочените… Разказа „Без коментар“ няма да го коментирам. Да приемем, че през 90-те е било нормално в праймтайма да се пускат клипове как обезглавяват хора. Або, съчувствам ти!
Нашето малко момче расте, а заедно с него пропорционално растат простотиите, които прави. Като например в „Остриета и скенери“ Або насмалко да стане главно действащо лице в крупна финансова измама, а в следващия разказ „Баба Жужа“ куп непълнолетни момчета шофират една продънена жигула, а някои от тях да първи път сядат зад волана. И така нататък, и така нататък, докато постепенно героят пораства и се сблъсква с реалността такава, каквато е. „Ти чийо дете си?“ (поне според мен) съвсем точно описва ситуацията през 90-те години – мутри, борци, организирана престъпност, шуробаджанащина, демокрация, милиция… Та тази историйка е елементарно доказателство, че ако си наше дете (разбирай на братовчед ми на леля му на майка ѝ доведената сестра), и каквото и да правиш, то ще ти се размине без последствия. Адски много се смях на „Тук не е информация“, защото за нещастие и аз съм била в същата ситуация и хем съжалявах Або, хем ми беше смешно, защото си представях как и мен ме развъртаха като магаре на панаир и в крайна сметка нищо не беше свършено. Е, все пак българската администрация е пословична с мудността си и киселите лелки, на които не им се живее, но трябва да обслужват простолюдието.
Но за мен топ фаворит ми е разказът „Хоп! – Изнасилена съм“. Ревала съм… от смях. Не, не ме разбирайте погрешно. Няма нищо смешно в това да бъдеш изнасилена, дори напротив. Просто всеки уважаващ себе си простак е гледал заветното интервю на Миглена Ангелова с изнасилено момче, говорещо на диалект. Неадекватната журналистка успява да превърне една човешка трагедия в нещо отвратително смешно, вземайки клетия гост на подбив, че дори и го обвинява за случилото му се. Хапливите ѝ забележки и режещи коментари стресират още повече иначе психически нестабилния ѝ гост. И положението просто е скандално… Та както казах, ако простащината Ви е в завидно количество и сте гледали въпросното интервю, то със сигурност сте визуализирали случващото се в студиото и няма как да не изникне в ума Ви неадекватната физиономия на Миглена Ангелова.
Та да. С присъщото си чувство за хумор Або разказва за периода на съзряването си. Истински, ярък, откровен, цветен, невъзможно забавен и на моменти ароматен (като вагон в БДЖ), сборникът от разкази на този младеж, който най-вероятно все още търси себе си, напълно си заслужава четенето. Както и в първата си книга, и тук авторът борави прекрасно със сравненията и определенията и иначе обикновени и ежедневни неща придобиват страшно забавен и комичен нюанс. А докато четеш, стигаш единствено и само до един извод – тука е така!
Read
June 9, 2024Або - "Тука е така", изд. "Рива" 2024
Обичам български книги, чиито автори разказват за детските и по-младите си години. Особено ако тези години съвпадат поне донякъде като време с моите детски, тийнейджърски и млади години. Обичам да сравнявам, може би донякъде и да научавам неизвестни за мен неща и да наваксвам пропуснатото - макар и само чрез написаната история. Защото по разни причини за мен тези години не бяха така вълнуващи, както за връстниците ми. Освен това вече "познавах" Або като преводач и ми беше любопитно да го "видя" и като автор.
Книгата обхваща период от десетина години - детските и младежките. И отначало, понеже опива мислите на дете, е някак по-детски... не точно наивна, но предадена през мислите на дете, което още вярва, че можеш да станеш какъвто поискаш - умен, забавен, богат - и с това да привлечеш моментално представител/к/ите на другия пол. Детски разсъждения, но на мен не ми звучаха по детски. Звучаха ми като на човек с ясен план.
По-нататък се намесват и други разбирания, други стремежи. Втората половина на книгата е по-сериозна, защото се описват промените, започнали през 90-те, с всичките си отрицателни страни. Прочетох тази част по-трудно, може би защото описаната действителност ми беше твърде позната.
Наред с това са описани и вече по-"възрастните" стремежи на нашия разказвач. И тук вече книгата ми звучеше още по-познато и смътно ми напомняше за нещо вече четено. Не го казвам като минус, просто като че ли доста книги за тези години имат една и съща атмосфера. И все още ми харесва да я усещам предавана от различни български автори. Защото и тази книга, както и други за това време, създава усещането по-скоро за звучене, отколкото за четене. Все едно някой ти я разказва с тона, интонацията и речника на деветдесетте години.
Хареса ми - освен всичко останало и заради това, че нейният герой не търси оправдание за постъпките си, дори понякога те да не са съвсем редни. Просто разказва да времето си и за себе си в това време. И заключава "Тука е така". И това е най-точното обобщение на тази история, на всичко, описано в нея, на времето, което обхваща. Не оправдание, просто обобщение. "Тука е така". Все едно казва: "Ето ме, разказах ви, показах ви, това е. Вече знаете. Тука е така".
Обичам български книги, чиито автори разказват за детските и по-младите си години. Особено ако тези години съвпадат поне донякъде като време с моите детски, тийнейджърски и млади години. Обичам да сравнявам, може би донякъде и да научавам неизвестни за мен неща и да наваксвам пропуснатото - макар и само чрез написаната история. Защото по разни причини за мен тези години не бяха така вълнуващи, както за връстниците ми. Освен това вече "познавах" Або като преводач и ми беше любопитно да го "видя" и като автор.
Книгата обхваща период от десетина години - детските и младежките. И отначало, понеже опива мислите на дете, е някак по-детски... не точно наивна, но предадена през мислите на дете, което още вярва, че можеш да станеш какъвто поискаш - умен, забавен, богат - и с това да привлечеш моментално представител/к/ите на другия пол. Детски разсъждения, но на мен не ми звучаха по детски. Звучаха ми като на човек с ясен план.
По-нататък се намесват и други разбирания, други стремежи. Втората половина на книгата е по-сериозна, защото се описват промените, започнали през 90-те, с всичките си отрицателни страни. Прочетох тази част по-трудно, може би защото описаната действителност ми беше твърде позната.
Наред с това са описани и вече по-"възрастните" стремежи на нашия разказвач. И тук вече книгата ми звучеше още по-познато и смътно ми напомняше за нещо вече четено. Не го казвам като минус, просто като че ли доста книги за тези години имат една и съща атмосфера. И все още ми харесва да я усещам предавана от различни български автори. Защото и тази книга, както и други за това време, създава усещането по-скоро за звучене, отколкото за четене. Все едно някой ти я разказва с тона, интонацията и речника на деветдесетте години.
Хареса ми - освен всичко останало и заради това, че нейният герой не търси оправдание за постъпките си, дори понякога те да не са съвсем редни. Просто разказва да времето си и за себе си в това време. И заключава "Тука е така". И това е най-точното обобщение на тази история, на всичко, описано в нея, на времето, което обхваща. Не оправдание, просто обобщение. "Тука е така". Все едно казва: "Ето ме, разказах ви, показах ви, това е. Вече знаете. Тука е така".
Displaying 1 - 4 of 4 reviews