What do you think?
Rate this book
Лодка към небето
Жао Лихон, роден в Шанхай през 1952 г. е един от най-даровитите поети и учени на съвременен Китай. Завършил специалността "Китайска литература" в Университета на Източен Китай, днес той е професор по китайска литература към същия университет и Университета "Дзияо Тон", Шанхай.
Досега Жао Лихон е публикувал над 70 тома поезия, проза, литературна критика, изследвания, посветени на китайски и европейски художници, студии за изтъкнати музиканти. Носител е на множество литературни отличия. Някои от неговите стихотворения се изучават в училищата и в университетите в Китай.
Досега Жао Лихон е публикувал над 70 тома поезия, проза, литературна критика, изследвания, посветени на китайски и европейски художници, студии за изтъкнати музиканти. Носител е на множество литературни отличия. Някои от неговите стихотворения се изучават в училищата и в университетите в Китай.
74 pages, Paperback
First published January 1, 2013
4 people want to read
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 of 1 review
March 26, 2019
ЗЕМЯ НА МЕЧТИТЕ
2.
Моя любов,
ти ме чакаш сама.
Хоризонтът е сам
сред лъчите на слънцето,
нарисували твоя образ.
Махаш с ръка към мен,
в очите ти сълзите са угаснал залез.
Ръката ти е нежна,
усмивката – самотна.
Тялото ти красиво и плавно
се врязва в небето...
Искам да извикам към теб –
не мога, устните ми са мъртви.
Искам да изтичам при тебе –
не мога да изтръгна нозете си
от тинята.
Искам да те прегърна...
Ръцете ми не могат да те
докоснат.
Кажи ми.
Ние сме несретници –
сърцата ни изгарят.
Кой хвърли раздяла помежду ни?
Ако бяхме птици,
крилете ни щяха да се докосват в небето –
щастливи, свободни в лазура.
И щеше да бъде дори още по-прекрасно –
ако бяхме риби,
щяхме да бродим в реката,
чистата вода шеше да свети.
Но сме хора.
Аз стоя на единия бряг, ти – на другия.
Погледите ни са замръзнали в реката
ден и нощ...
Моя любов,
ти стоиш там, на самотния хоризонт.
Не мога да те докосна.
Не мога да изтрия сълзите
от лицето ти.
6.
Завесата се вдига, светлината плисва,
кръвта искри.
Симфоничният оркестър е на сцената!
Музиката тлее – магическа мъгла,
просмукала се надълбоко, в самото сърце
на въздуха...
Цигулки и виоли оживяват,
лъкове и струни се докосват
и заедно трептят.
Флейти и кларнети са стрели,
влюбени безпаметно в мелодията.
Тромпетите – разцъфнали цветя
разпръскват водопади от кристално чисти капки.
А барабаните са планина. Цимбалът е луната –
тя изтръгва кристално нежни звуци от облаците
и ги дарява на небето.
Виж! Хей там е изящната арфа – девойка,
притихнала в края на сцената.
Сръчните ѝ пръсти докосват перли
в съд от нефрит...
Сега ще полетя към оркестъра.
Изведнъж осъзнавам, че нозете ми са оковани.
Някой е вързал ръцете ми.
Събуждам се, попадал в езерото от
лунна светлина, искрящо зад прозореца.
От близкото поле долита
жужене на есенни мушици...
остров Чонмин, ноември 1970 г.
НЯМ
Струва ми се, че съм онемял.
Нямам какво да кажа.
Сърцето ми се е заключило,
навън вилнее вятърът.
Порти, стъпкани под нозете
на мрака,
зейват пред мен. След миг
изчезват, някой ги затваря.
Сигурно са устни на непознати –
далечни гласове долитат
от друг свят –
измани
като набъбващ прилив,
като шепот на дъжд...
Какво приказвате?
Защо не мога да произнеса нито дума?
Не съм се родил ням,
просто съм забравил да изричам гласно мислите си.
Тези гласове ме отлъчват, всяват страх.
Тъмнината и страхът са ме накарали
да онемея.
Ако все пак трябва да изрека нещо,
не зная какви думи да избера.
Защото думите не притежават смисъл.
Нито една от тях не е способна
да изрази тревогата,
разкъсала сърцето...
1970 г., в късната есен
ПРИЯТЕЛСТВО
Понякога ти си безкрайно чист –
като прозрачна вода.
Носиш се – светъл поток,
разсичаш калната земя около мен.
Караш ме да видя
в този свят
светлата територия на сърцето.
Можеш да ми подариш
едно ръкостискане,
тихо прошепнато „Пази се!“,
късо стихотворение
или само кратък поглед...
Понякога ми приличаш
на тъжна тръстика в ледения вятър.
Листа, отделени от клончето, вече горят.
Оставаш самотен,
всички цветове на живота те напускат,
но под земята
остава живо стъбло,
остават непоклатимите корени.
Казвам ти честно –
дори в най-студената нощ
усещам твоя топъл, добър поглед върху себе си.
остров Чонмин, ранна пролет 1971 г.
АРИЯ ЗА РЕЧНАТА ТРЪСТИКА
2.
Мечтите са зелени
игриви духове,
скрити в люлеещи се
стръкчета тучна трева.
Кой се наема да заличи
моя зелен безкрай?
Кой ще възпре могъщия копнеж
на тревата за пролет?
Северният вятър нека реве.
Нека дълбок сняг
затрупа света.
Под дебелия лед, обсадил земята,
мечтите са живи. Те светят
зелено.
Никой никога не е побеждавал
тези корави мечти.
Ето, навън тича първият пролетен полъх.
Упорити мечти,
вдигнете новите си зелени знамена!
Аз ще изправя рамене.
Ще хвана реката, хукнала напред към морето.
Ще помилвам водата и тя
не ще иска да си тръгне от мен.
Няма значение как се променя светът.
Моето топло, упорито сърце
Винаги е събирало слънце.
Ето - навън грее
огънят на младостта и живота.
ОЧАКВАНЕ
Аз чакам
въпреки километрите помежду ни...
Ти си облакът,
аз съм небето.
Ти си птицата,
аз съм гората
Ти си вятърът,
аз съм платното.
Ти си ледът,
аз съм огънят.
Аз чакам,
въпреки километрите помежду ни.
Януари 1978 г.
ПЕСЕН ЗА ПРОСТИТЕ СТРЪКЧЕТА ТРЕВА
4.
Може да ме блъснеш
в дълбока яма,
но не можеш да ме накараш да потъна.
Виждала ли си хилавите храсти
под високите дървета?
След агонията на мрака
те протягат жадно клони, не се предават,
стигат все по-високо.
И така, докато има светлина в небето.
Те, лъчите, са най-голямата наслада
за недокоснатите от слънце.
Дори ако бях стрък трева,
бих вдигнал единственото си зелено знаме,
за да обявя на целия свят, че съществувам,
да докажа
безсмъртието си.
Може би зеленината някога ще се разпадне.
Ще стана прозрачен.
Но животът точно тогава
ще разцъфти.
Това, че ти си изгубил цвета си,
не означава, че светът е останал без цветове.
СЕМЕНЦЕ НА ЛОТОС
Колко пъти прочитам
твоята остра клетва –
хвърли я срещу мен и се намръщи,
сякаш дъвчеше семена на лотос.
Не зная дали си чувал някога,
че имало едно семенце от лотос –
то останало заровено под земята
хиляда години.
Нито магмата, нито снежните бури
успели да го унищожат.
Може би само болката, която го разкъсвала
докато съзрее,
му помагала да издържи
тази дълга, мъчителна самота.
Другите семена се превърнали в камъни,
но то останало живо,
защото упорствало –
не престанало нито за миг да мечтае.
Докато има вода,
светлина и земя, след още хиляда години,
това мъничко семенце от лотос
ще е живо
и ще се обсипва с цвят.
Но твоята празна клетва
не е семе от лотос.
В нея няма живот.
ОБЕТ
Онова, което е издялано върху камъка,
може би някога ще се превърне в шепа прах.
Напечатаните върху хартия думи
не са обезателно безсмъртни.
Възможно е твоите думи, отдалечаващи се от мен
като ленив дим,
да не напуснат света.
Падащата звезда, която разрязва небето,
може би няма да изчезне завинаги.
Но искрената усмивка,
погледът, който те огрява като светкавица,
останала без гръм,
са много по-истински
от шумното признание в любов, което
трещи като гръмотевичен тътен.
АРОМАТИЧНО ДЪРВО ОСМАНТУС,
ПОСАДЕНО ПО ВРЕМЕ НА ДИНАСТИЯТА СОН
Срещнахме се случайно
в тази забравена древна градина.
Тази вечер стоим един срещу друг
под тихия есенен дъжд. Разговаряме.
Аз се взирам в листата ти и с поглед
задавам безмълвно въпроси.
Ти ми подаряваш утеха с всичко,
което имаш – от корените,
до най-мъничкия лист
в короната.
Говориш ми със своя ободряващ аромат.
Такова красноречие не познавах досега.
Сърцето ми поема живителната твоя влага.
Хиляда години ти, дърво щастливо, си раснало тук.
Хиляда години си избухвало в цвят,
хиляда години си предсказвало,
че ще дойде есен с тежки
щедри плодове.
Макар че небето и земята са се обръщали
и са разменяли местата си толкова пъти,
твоят език никога не се е променял.
Оставал е все така ароматен и сладък...
На твоя език
и на моя език
прошепваме заедно:
„Нека има живот!“
БЯЛ ПАУН
Остави ги да кукуригат и да се хвалят.
Остави ги да се пъчат със сините и зелените пръски
по опашките си.
Аз търпеливо чакам,
аз мълчаливо чакам тебе –
да разпериш снежно-бялото великолепие
на чистата, кристална нежност в перата си.
Не унивай.
Не мисли, че хората предпочитат единствено
пишните цветове.
Само вдигни глава
и ще видиш колко погледи те очакват.
Пролетта, която струи от тези очи,
ще прогони сенките от сърцето ти.
Защо се колебаеш?
Не тъгувай.
Ако крачиш напред-назад в тинята,
ще изцапаш снежнобелите си пера.
Виждаш ли слънцето през клоните
на дърветата?
Или може би се страхуваш, че лъчите му ще
разтопят чистия сняг в сърцето ти?
Септември 1984 г.
ТИ СИ МОЕТО СТИХОТВОРЕНИЕ
Замислен, аз се взирам в тебе.
Ти си моето стихотворение.
Погледът ми те поема.
Улавям твоята тъга и радостта ти.
Нито едно стихотворение не е по-богато от тебе.
Всеки път, когато поемаш дъх, аз мечтая за тебе.
Нито едно стихотворение не е по-дълбоко от тебе.
Твоите очи са ме измъквали от най-черното време,
водили са ме в най-лошите часове.
Нито едно стихотворение не е по-красиво от тебе.
Всяка твоя усмивка ми донася пролет.
Теб ще чета по-дълго от всичко на света.
Красивите ти мисли с�� част от мен.
МОЯТА ЛЮБОВ
Не.
Не всички неща на света се променят.
В сърцето ми грее пламъче –
то докосва скалата, затова тя никога
няма да се разпадне.
Светлината му стопля дървото –
затова
клоните няма да изсъхнат сто години.
Миля моя, знаеш ли –
ти ме научи какво е
любов.
Ако смъртта счупи ръцете ми
и изсуши кръвта ми,
ако ми е разрешено да извикам
една-единствена дума към света,
ще изрека твоето име.
После, ако все още ме има,
ще си помисля:
„Обичам те“.
Не е важно колко години са отминали.
Няма значение как се променя светът.
Мене все ме е грижа за тебе.
Сърцето ти е утро, което събужда цветята.
За мене ти си
най-красивата на цялата земя.
Океанът на времето отнася онези,
чийто ред е дошъл – напразни са всички
усилия да ги изтръгнем от отлива.
Но в пясъка остават диаманти.
Не се страхувай, мила.
Никой не може да отнеме
тихото пламъче
от мен.
Когато си влюбен
в един и същи човек
сто години,
душата не остарява нито ден, а
животът е небосвод
в горещите ни длани.
Из „Лодка към небето“ – Жао Лихон
Превод: Су Чин, Здравка Евтимова
2.
Моя любов,
ти ме чакаш сама.
Хоризонтът е сам
сред лъчите на слънцето,
нарисували твоя образ.
Махаш с ръка към мен,
в очите ти сълзите са угаснал залез.
Ръката ти е нежна,
усмивката – самотна.
Тялото ти красиво и плавно
се врязва в небето...
Искам да извикам към теб –
не мога, устните ми са мъртви.
Искам да изтичам при тебе –
не мога да изтръгна нозете си
от тинята.
Искам да те прегърна...
Ръцете ми не могат да те
докоснат.
Кажи ми.
Ние сме несретници –
сърцата ни изгарят.
Кой хвърли раздяла помежду ни?
Ако бяхме птици,
крилете ни щяха да се докосват в небето –
щастливи, свободни в лазура.
И щеше да бъде дори още по-прекрасно –
ако бяхме риби,
щяхме да бродим в реката,
чистата вода шеше да свети.
Но сме хора.
Аз стоя на единия бряг, ти – на другия.
Погледите ни са замръзнали в реката
ден и нощ...
Моя любов,
ти стоиш там, на самотния хоризонт.
Не мога да те докосна.
Не мога да изтрия сълзите
от лицето ти.
6.
Завесата се вдига, светлината плисва,
кръвта искри.
Симфоничният оркестър е на сцената!
Музиката тлее – магическа мъгла,
просмукала се надълбоко, в самото сърце
на въздуха...
Цигулки и виоли оживяват,
лъкове и струни се докосват
и заедно трептят.
Флейти и кларнети са стрели,
влюбени безпаметно в мелодията.
Тромпетите – разцъфнали цветя
разпръскват водопади от кристално чисти капки.
А барабаните са планина. Цимбалът е луната –
тя изтръгва кристално нежни звуци от облаците
и ги дарява на небето.
Виж! Хей там е изящната арфа – девойка,
притихнала в края на сцената.
Сръчните ѝ пръсти докосват перли
в съд от нефрит...
Сега ще полетя към оркестъра.
Изведнъж осъзнавам, че нозете ми са оковани.
Някой е вързал ръцете ми.
Събуждам се, попадал в езерото от
лунна светлина, искрящо зад прозореца.
От близкото поле долита
жужене на есенни мушици...
остров Чонмин, ноември 1970 г.
НЯМ
Струва ми се, че съм онемял.
Нямам какво да кажа.
Сърцето ми се е заключило,
навън вилнее вятърът.
Порти, стъпкани под нозете
на мрака,
зейват пред мен. След миг
изчезват, някой ги затваря.
Сигурно са устни на непознати –
далечни гласове долитат
от друг свят –
измани
като набъбващ прилив,
като шепот на дъжд...
Какво приказвате?
Защо не мога да произнеса нито дума?
Не съм се родил ням,
просто съм забравил да изричам гласно мислите си.
Тези гласове ме отлъчват, всяват страх.
Тъмнината и страхът са ме накарали
да онемея.
Ако все пак трябва да изрека нещо,
не зная какви думи да избера.
Защото думите не притежават смисъл.
Нито една от тях не е способна
да изрази тревогата,
разкъсала сърцето...
1970 г., в късната есен
ПРИЯТЕЛСТВО
Понякога ти си безкрайно чист –
като прозрачна вода.
Носиш се – светъл поток,
разсичаш калната земя около мен.
Караш ме да видя
в този свят
светлата територия на сърцето.
Можеш да ми подариш
едно ръкостискане,
тихо прошепнато „Пази се!“,
късо стихотворение
или само кратък поглед...
Понякога ми приличаш
на тъжна тръстика в ледения вятър.
Листа, отделени от клончето, вече горят.
Оставаш самотен,
всички цветове на живота те напускат,
но под земята
остава живо стъбло,
остават непоклатимите корени.
Казвам ти честно –
дори в най-студената нощ
усещам твоя топъл, добър поглед върху себе си.
остров Чонмин, ранна пролет 1971 г.
АРИЯ ЗА РЕЧНАТА ТРЪСТИКА
2.
Мечтите са зелени
игриви духове,
скрити в люлеещи се
стръкчета тучна трева.
Кой се наема да заличи
моя зелен безкрай?
Кой ще възпре могъщия копнеж
на тревата за пролет?
Северният вятър нека реве.
Нека дълбок сняг
затрупа света.
Под дебелия лед, обсадил земята,
мечтите са живи. Те светят
зелено.
Никой никога не е побеждавал
тези корави мечти.
Ето, навън тича първият пролетен полъх.
Упорити мечти,
вдигнете новите си зелени знамена!
Аз ще изправя рамене.
Ще хвана реката, хукнала напред към морето.
Ще помилвам водата и тя
не ще иска да си тръгне от мен.
Няма значение как се променя светът.
Моето топло, упорито сърце
Винаги е събирало слънце.
Ето - навън грее
огънят на младостта и живота.
ОЧАКВАНЕ
Аз чакам
въпреки километрите помежду ни...
Ти си облакът,
аз съм небето.
Ти си птицата,
аз съм гората
Ти си вятърът,
аз съм платното.
Ти си ледът,
аз съм огънят.
Аз чакам,
въпреки километрите помежду ни.
Януари 1978 г.
ПЕСЕН ЗА ПРОСТИТЕ СТРЪКЧЕТА ТРЕВА
4.
Може да ме блъснеш
в дълбока яма,
но не можеш да ме накараш да потъна.
Виждала ли си хилавите храсти
под високите дървета?
След агонията на мрака
те протягат жадно клони, не се предават,
стигат все по-високо.
И така, докато има светлина в небето.
Те, лъчите, са най-голямата наслада
за недокоснатите от слънце.
Дори ако бях стрък трева,
бих вдигнал единственото си зелено знаме,
за да обявя на целия свят, че съществувам,
да докажа
безсмъртието си.
Може би зеленината някога ще се разпадне.
Ще стана прозрачен.
Но животът точно тогава
ще разцъфти.
Това, че ти си изгубил цвета си,
не означава, че светът е останал без цветове.
СЕМЕНЦЕ НА ЛОТОС
Колко пъти прочитам
твоята остра клетва –
хвърли я срещу мен и се намръщи,
сякаш дъвчеше семена на лотос.
Не зная дали си чувал някога,
че имало едно семенце от лотос –
то останало заровено под земята
хиляда години.
Нито магмата, нито снежните бури
успели да го унищожат.
Може би само болката, която го разкъсвала
докато съзрее,
му помагала да издържи
тази дълга, мъчителна самота.
Другите семена се превърнали в камъни,
но то останало живо,
защото упорствало –
не престанало нито за миг да мечтае.
Докато има вода,
светлина и земя, след още хиляда години,
това мъничко семенце от лотос
ще е живо
и ще се обсипва с цвят.
Но твоята празна клетва
не е семе от лотос.
В нея няма живот.
ОБЕТ
Онова, което е издялано върху камъка,
може би някога ще се превърне в шепа прах.
Напечатаните върху хартия думи
не са обезателно безсмъртни.
Възможно е твоите думи, отдалечаващи се от мен
като ленив дим,
да не напуснат света.
Падащата звезда, която разрязва небето,
може би няма да изчезне завинаги.
Но искрената усмивка,
погледът, който те огрява като светкавица,
останала без гръм,
са много по-истински
от шумното признание в любов, което
трещи като гръмотевичен тътен.
АРОМАТИЧНО ДЪРВО ОСМАНТУС,
ПОСАДЕНО ПО ВРЕМЕ НА ДИНАСТИЯТА СОН
Срещнахме се случайно
в тази забравена древна градина.
Тази вечер стоим един срещу друг
под тихия есенен дъжд. Разговаряме.
Аз се взирам в листата ти и с поглед
задавам безмълвно въпроси.
Ти ми подаряваш утеха с всичко,
което имаш – от корените,
до най-мъничкия лист
в короната.
Говориш ми със своя ободряващ аромат.
Такова красноречие не познавах досега.
Сърцето ми поема живителната твоя влага.
Хиляда години ти, дърво щастливо, си раснало тук.
Хиляда години си избухвало в цвят,
хиляда години си предсказвало,
че ще дойде есен с тежки
щедри плодове.
Макар че небето и земята са се обръщали
и са разменяли местата си толкова пъти,
твоят език никога не се е променял.
Оставал е все така ароматен и сладък...
На твоя език
и на моя език
прошепваме заедно:
„Нека има живот!“
БЯЛ ПАУН
Остави ги да кукуригат и да се хвалят.
Остави ги да се пъчат със сините и зелените пръски
по опашките си.
Аз търпеливо чакам,
аз мълчаливо чакам тебе –
да разпериш снежно-бялото великолепие
на чистата, кристална нежност в перата си.
Не унивай.
Не мисли, че хората предпочитат единствено
пишните цветове.
Само вдигни глава
и ще видиш колко погледи те очакват.
Пролетта, която струи от тези очи,
ще прогони сенките от сърцето ти.
Защо се колебаеш?
Не тъгувай.
Ако крачиш напред-назад в тинята,
ще изцапаш снежнобелите си пера.
Виждаш ли слънцето през клоните
на дърветата?
Или може би се страхуваш, че лъчите му ще
разтопят чистия сняг в сърцето ти?
Септември 1984 г.
ТИ СИ МОЕТО СТИХОТВОРЕНИЕ
Замислен, аз се взирам в тебе.
Ти си моето стихотворение.
Погледът ми те поема.
Улавям твоята тъга и радостта ти.
Нито едно стихотворение не е по-богато от тебе.
Всеки път, когато поемаш дъх, аз мечтая за тебе.
Нито едно стихотворение не е по-дълбоко от тебе.
Твоите очи са ме измъквали от най-черното време,
водили са ме в най-лошите часове.
Нито едно стихотворение не е по-красиво от тебе.
Всяка твоя усмивка ми донася пролет.
Теб ще чета по-дълго от всичко на света.
Красивите ти мисли с�� част от мен.
МОЯТА ЛЮБОВ
Не.
Не всички неща на света се променят.
В сърцето ми грее пламъче –
то докосва скалата, затова тя никога
няма да се разпадне.
Светлината му стопля дървото –
затова
клоните няма да изсъхнат сто години.
Миля моя, знаеш ли –
ти ме научи какво е
любов.
Ако смъртта счупи ръцете ми
и изсуши кръвта ми,
ако ми е разрешено да извикам
една-единствена дума към света,
ще изрека твоето име.
После, ако все още ме има,
ще си помисля:
„Обичам те“.
Не е важно колко години са отминали.
Няма значение как се променя светът.
Мене все ме е грижа за тебе.
Сърцето ти е утро, което събужда цветята.
За мене ти си
най-красивата на цялата земя.
Океанът на времето отнася онези,
чийто ред е дошъл – напразни са всички
усилия да ги изтръгнем от отлива.
Но в пясъка остават диаманти.
Не се страхувай, мила.
Никой не може да отнеме
тихото пламъче
от мен.
Когато си влюбен
в един и същи човек
сто години,
душата не остарява нито ден, а
животът е небосвод
в горещите ни длани.
Из „Лодка към небето“ – Жао Лихон
Превод: Су Чин, Здравка Евтимова
Displaying 1 of 1 review