1366 г. Смутни времена на Балканите. Крале, царе и императори. Един се бори да откъсне земя от съседа си, друг – да запази престола си, трети защитава наследството си или наскоро отвоювана територия. Всеки търси съюзници и всеки се озърта в кой момент дори най-близък роднина ще го удари в гръб. А прииждащите турци се оказват удобни наемници ту за един, ту за друг владетел и... заливат земите ни. 2012 г. В Созопол е открит скелет на вампир. Археолозите могат да го датират, но не и да кажат кой и какъв е бил този човек. А и той е имал име и история. Може би по странен начин и неговата съдба е била преплетена с бурните събития от онова далечно минало?
Още с първата глава на "Капка кръв за вампира" на Галина Златарева, усетих, че няма да се спогодя с тази книга. Абсолютно мудно и безинтересно ми вървеше. А толкова очаквания имах, все пак е за българската история, с научни консултации от проф. д-р Пламен Павлов - историк. Забележките ми се състоят в следното, като не критикувам историческата част: 1. Главният герой "търчи" от едно място на друго, за да предотврати падането на България под турско робство. Този начин на описание на събитията - една глава действието се развива днес, друга глава - в миналото - може да те обърка тотално кое е истина и кое измислица. За някой по-незапознат с българската история, ще е чудо да го осъзнае, особено младите хора, поради окастреното образование в училищата. Да, оригинален сюжет, ако не е с претенции за исторически роман, което вече предполага сериозен подход към историята ни. Ще дам за пример "Кан Тервел - кошмарът на Халифата" от Емил Димитров, чудесно написана историческа книга. 2. Грозно впечатление ми направи, че авторката пише Господ и Бог с малки букви, което изглежда като неуважение към религията. Тя може да не е вярваща, но все пак сме християнска държава и това е част от историята ни. Дори и само заради уважение към миналото ни, би трябвало да се съобрази с изписването им с главни букви. 3. Много грозно впечатление ми направи и следната случка. В книгата има две уж умни момичета - студентки. Когато обаче трябва да отидат да си вземат изпита, едната се лакира, гримира, прави си прическа и облича тясна дрешка с деколте, за да забаламоса преподавателя за по-висока оценка. Изпита взима с 5 изречения, които повтаря поне 15 мин., докато преподавателят зяпа в деколтето ѝ. Накрая той ѝ пише висока оценка. Нима авторката е останала с такова впечатление от българските студенти, че чак го описва в книга, която ще се разпространява и чете из цяла България? Дори да има такива случаи, необходимо ли е да се описват в книга за нашата история? Толкова ли няма умни български студенти? Тази случка ми прозвучи като една всеобща практика в университетите, поради това, че акцента пада върху нея с това подробно описание в книгата. А и това е като пример - някое момиче може да реши да пробва по този начин да мине изпитите. За мен е проява на неуважение към децата ни, сякаш ги смята за незнаещи, тъпички и неспособни със знанията си да покорят света. Професорите пък изглеждат похотливи и готови да напишат висока оценка, заради едно деколте. Накрая ще обобщя, че една такава историческа книга трябва да акцентира върху българският дух, да носи патриотизъм и гордост. Тези чувства категорично липсваха в книгата.