What do you think?
Rate this book
Краят на Една Незапочната Любов
Ненадминатият Джони Пенков в типичния му забавен и непринуден стил разказва за една незапочната любов и ... нейния край. Книгата съдържа автобиографични елементи - авторът разказва леко и с намигване за своя наситен с какви ли не препятствия живот.
Изглежда, че съм интересен човек - хич не ми е скучно, когато съм сам, пише в своята първа книга "Краят на една незапочната любов" Джони Пенков.
Изглежда, че съм интересен човек - хич не ми е скучно, когато съм сам, пише в своята първа книга "Краят на една незапочната любов" Джони Пенков.
112 pages, Paperback
First published January 1, 2001
13 people want to read
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 2 of 2 reviews
August 9, 2021
Човешките отношения не са за пред хората.
Който не може да оправи себе си, започва да поучава другите.
Любимата ми ме напусна. Сега няма кой да ми пречи да я обичам.
Изкуството е като секса. Колкото и да ти е малък резултатът, натискаш се да си го показваш.
Човек е наземинм главно за себе си.
Като пеперуди цял живот се блъскаме в стените на собствената си ограниченост.
Тя беше красива, самотна и скучаеше с майка си. В резултат на моите упорити усилия сега скучае с мен.
Може човек да поумнее, но трябва да знае, че го прави на своя отговорност.
Кой е твоят първи спомен?
В Панчарево пазарувахме от бакалничката на леля Наца, македонка, приятелка на майка ми, винаги облечена в черно. Не беше близо, но отивах там с желание, там имаше привлекателни за мен неща. Например метална лейка с ръчна помпа за точене на гас за осветление, машинки за пръскане с флайтокс, разни кантари, шишета за лимонада със стъклено топче и други загадки. Но това са по-късни спомени с образи. Най-ранният ми спомен от бакалничката са само миризми. Това е една смесица от миризма на гас, маслини евтини бонбони, флайтокс, сирене и разни други съставки, образуващи цялостната ми представа за бакалница. С течение на времето всичко се промени, смениха се и миризмите, а старите смятах за безвъзвратно изчезнали. 45 години след този спомен извадих най-големия късмет в живота ми – заминавах за два месеца в Индия. Самолетът кацна на залез-слънце, отвориха вратата и още на първите стъпала на стълбата ме прегърна топъл и дъхав въздух. И преди да се огледам, усетих като видение дъха на флайтокс, гас и евтини бонбони. Бакалничката на леля Наца беше жива.
Сега чак разбирам че миризмите са били причина да желая или не да придружавам нашите. Когато ми кажеха: „Хайде да отидем при д-р Сметанин“, изникваше веднага острата миризма на лекарства, която изпълваше къщата им. А семейство Сметанин бяха много мили хора, белогвардейци. Докторът с голямо усърдие обикаляше със своята двуколка Панчарево и съседните села. Само дето за тридесет години не можа да научи добре български. Майка ми пък ме водеше при едни роднини. Леля Кунка и Дорчето. Все ме кандърдисваше да отидем там и аз все отказвах. Но решаваше тя. А там ми беше скучно при старите жени, шкафове и маси с тежки покривки с пискюли, до които достигаше главата ми. Полутъмната стая бе изпълнена с много безинтересни като стопанките предмети. Но основното беше миризмата, миризмата на застиналия без полъх живот на тези жени.
Навремето продаваха газирана вода – сода, в дебели стъклени бутилки с метален чучур и лостче. Използвах момента, когато майка ми се заприказваше леля Наца, качвах се на едно столче до тезгяха, за да достигна бутилката и да лапна чучурчето. Внимателно натисках лостчето, защото иначе содата излизаше през носа ми. И сега усещам металния вкус на чучурчето.
Какво не разбираш и не приемаш от природата на човека?
Ние предварително решаваме какви трябва да бъдат хората, а след това се обиждаме, че не са такива. Това е наша грешка, а не тяхна. Хората са такива, каквито са създадени. Сега вече с разчитането на гените ще станат ясни повече неща. Но поначало човек не трябва да очаква много от хората, за да не остане разочарован. Ако обаче те се проявят добре трябва да се радваме. Много от „човешките“ качества на човека не са дълбоко заложени в природата му. Те са измислени от писатели, моралисти и религиозни водачи. Обществото има нужда от тях и ги налага чрез образование, религия, домашно възпитание. Но не трябва да забравяме, че те са наложени. Тези положителни качества са част от образованието и възпитанието, а не от природата на човека. Докато егоизмът например е дълбоко вкоренен и няма нужда някой да те възпитава на егоизъм.
Една част от обществото се стреми да възпита положителни качества у човека. Други пък, които по-добре познават човешката природа, използват умело слабостите на човека, за да властват над него. Това са диктатори, престъпници, професионални любовници и др. И ако използваме старата терминология, доброто на този свят е като държавен чиновник, с работно време, отпуски и т.н., а злото е частник.
Кои качества на българина цениш най-много и кои недостатъци не понасяш?
Oт германците не можахме да се научим на ред и дисциплина. От руснаците – на душевност. Качествата, които ценя в българина, май че са плод на общуването ни с турците. Въобще ми харесват балканските нрави. Малко повече приказки, познати комшулук. Не мога без улицата – не като място за преминаване, а като място за общуване, наред с кафенетата, кръчмите и пазарите. Не виждам смисъл на живота без малко моабет, кеф и рахат.
От недостатъците, които не понасям, това е лъжата или по-скоро страха от истината. В повечето случаи е най-лесно и изгодно да се признае истината, но ние трябва да излъжем. Неточността ни пък показва, че не уважаваме другите. Същото е с лесните и много добронамерени обещания, които не изпълняваме. Обидно ни е, че цивилизованите ни приятели от Запада не обещават така лесно, както правим ние. Но те постъпват така, защото си правят сметка, че обещаното трябва да се изпълни.
И последно, българинът все се оплаква и търси причината за неуспеха си навсякъде другаде, само не и в себе си.
Който не може да оправи себе си, започва да поучава другите.
Любимата ми ме напусна. Сега няма кой да ми пречи да я обичам.
Изкуството е като секса. Колкото и да ти е малък резултатът, натискаш се да си го показваш.
Човек е наземинм главно за себе си.
Като пеперуди цял живот се блъскаме в стените на собствената си ограниченост.
Тя беше красива, самотна и скучаеше с майка си. В резултат на моите упорити усилия сега скучае с мен.
Може човек да поумнее, но трябва да знае, че го прави на своя отговорност.
Кой е твоят първи спомен?
В Панчарево пазарувахме от бакалничката на леля Наца, македонка, приятелка на майка ми, винаги облечена в черно. Не беше близо, но отивах там с желание, там имаше привлекателни за мен неща. Например метална лейка с ръчна помпа за точене на гас за осветление, машинки за пръскане с флайтокс, разни кантари, шишета за лимонада със стъклено топче и други загадки. Но това са по-късни спомени с образи. Най-ранният ми спомен от бакалничката са само миризми. Това е една смесица от миризма на гас, маслини евтини бонбони, флайтокс, сирене и разни други съставки, образуващи цялостната ми представа за бакалница. С течение на времето всичко се промени, смениха се и миризмите, а старите смятах за безвъзвратно изчезнали. 45 години след този спомен извадих най-големия късмет в живота ми – заминавах за два месеца в Индия. Самолетът кацна на залез-слънце, отвориха вратата и още на първите стъпала на стълбата ме прегърна топъл и дъхав въздух. И преди да се огледам, усетих като видение дъха на флайтокс, гас и евтини бонбони. Бакалничката на леля Наца беше жива.
Сега чак разбирам че миризмите са били причина да желая или не да придружавам нашите. Когато ми кажеха: „Хайде да отидем при д-р Сметанин“, изникваше веднага острата миризма на лекарства, която изпълваше къщата им. А семейство Сметанин бяха много мили хора, белогвардейци. Докторът с голямо усърдие обикаляше със своята двуколка Панчарево и съседните села. Само дето за тридесет години не можа да научи добре български. Майка ми пък ме водеше при едни роднини. Леля Кунка и Дорчето. Все ме кандърдисваше да отидем там и аз все отказвах. Но решаваше тя. А там ми беше скучно при старите жени, шкафове и маси с тежки покривки с пискюли, до които достигаше главата ми. Полутъмната стая бе изпълнена с много безинтересни като стопанките предмети. Но основното беше миризмата, миризмата на застиналия без полъх живот на тези жени.
Навремето продаваха газирана вода – сода, в дебели стъклени бутилки с метален чучур и лостче. Използвах момента, когато майка ми се заприказваше леля Наца, качвах се на едно столче до тезгяха, за да достигна бутилката и да лапна чучурчето. Внимателно натисках лостчето, защото иначе содата излизаше през носа ми. И сега усещам металния вкус на чучурчето.
Какво не разбираш и не приемаш от природата на човека?
Ние предварително решаваме какви трябва да бъдат хората, а след това се обиждаме, че не са такива. Това е наша грешка, а не тяхна. Хората са такива, каквито са създадени. Сега вече с разчитането на гените ще станат ясни повече неща. Но поначало човек не трябва да очаква много от хората, за да не остане разочарован. Ако обаче те се проявят добре трябва да се радваме. Много от „човешките“ качества на човека не са дълбоко заложени в природата му. Те са измислени от писатели, моралисти и религиозни водачи. Обществото има нужда от тях и ги налага чрез образование, религия, домашно възпитание. Но не трябва да забравяме, че те са наложени. Тези положителни качества са част от образованието и възпитанието, а не от природата на човека. Докато егоизмът например е дълбоко вкоренен и няма нужда някой да те възпитава на егоизъм.
Една част от обществото се стреми да възпита положителни качества у човека. Други пък, които по-добре познават човешката природа, използват умело слабостите на човека, за да властват над него. Това са диктатори, престъпници, професионални любовници и др. И ако използваме старата терминология, доброто на този свят е като държавен чиновник, с работно време, отпуски и т.н., а злото е частник.
Кои качества на българина цениш най-много и кои недостатъци не понасяш?
Oт германците не можахме да се научим на ред и дисциплина. От руснаците – на душевност. Качествата, които ценя в българина, май че са плод на общуването ни с турците. Въобще ми харесват балканските нрави. Малко повече приказки, познати комшулук. Не мога без улицата – не като място за преминаване, а като място за общуване, наред с кафенетата, кръчмите и пазарите. Не виждам смисъл на живота без малко моабет, кеф и рахат.
От недостатъците, които не понасям, това е лъжата или по-скоро страха от истината. В повечето случаи е най-лесно и изгодно да се признае истината, но ние трябва да излъжем. Неточността ни пък показва, че не уважаваме другите. Същото е с лесните и много добронамерени обещания, които не изпълняваме. Обидно ни е, че цивилизованите ни приятели от Запада не обещават така лесно, както правим ние. Но те постъпват така, защото си правят сметка, че обещаното трябва да се изпълни.
И последно, българинът все се оплаква и търси причината за неуспеха си навсякъде другаде, само не и в себе си.
August 30, 2025
"Ние предварително решаваме какви трябва да бъдат хората, а след това се обиждаме, че не са такива. Това е наша грешка, а не тяхна. Хората са такива, каквито са създадени."
Displaying 1 - 2 of 2 reviews