Смъртта заслужава да бъде превърната в проект. Тя е стабилна, безотказна и вечна. Мнозина биха купили нейни акции, ако ги имаше на борсата. Тя е шансът ни да живеем по-смислено и да си отидем по-мъдро – ако погледнем на всичко през призмата на края. Когато мозъкът осъзнае, че съществува реална опасност да настъпи смърт, всичко друго остава на заден план – възгледи, принципи, задръжки, социално програмиране. Никога не е късно да се научим как да умираме, как да приемаме смъртта на близките и как да живеем. Времето е като автобус 204 през епохата на зрелия социализъм - може да го свиваш и разтягаш. Може да направиш от три, четири, или шест месеца цял един живот. А може да напъхаш един живот и в пет минути. Това е основното послание на сборника, обединил откровените, разтърсващи истории и размисли за смъртта на 28 журналисти, писатели и университетски преподаватели - на възраст от 25 до 80.
Купих си я, разбрала- недоразбрала, че в тази книга ще се говори за починали журналисти- явно не съм била много на себе си като съм чела анотацията, признавам си. Когато прочетох предговора разбрах, че всъщност тази книга е за нещо толкова близко до всеки от нас- смъртта. По- точно как живите говорят за смъртта, какво е тя за тях, как бележи живота им, как ги променя и какво остава след мъртвите... Мен тази тема ме вълнува от 13- годишна, когато за пръв път загубих близък човек. От тогава погребах много други близки и се усещам как постоянно търся да чета за скръбта на другите, опитвайки се да намеря себе си и логика в това, което преживявам и дали, аджеба, някой ден ще изчезне тази дупка в душата ми. Смъртта е нещо неизбежно и трябва да приемем, че тя ни е спътница, която чака в края на пътя да ни отведе, незнайно къде..