What do you think?
Rate this book
Неизчезващите
168 pages, Paperback
First published January 1, 1984
23 people want to read
About the author
Лиляна Михайлова
18 books16 followersЛиляна Михайлова е родена на 11 май 1939г. в Пловдив. Завършила е Софийския университет. Работила е като учителка, журналистка и редакторка.
Заснетите в Перник филми игралният - "Най-добрият човек, когото познавам" и 27-серийната телевизионна сага "Дом за нашите деца" са по нейни сценарии и разказват действителни истории, свързани с града и неговите хора.
Издала е над 20 книги, сред които сборниците с разкази "Жени", "Късни дъждове", "Писма до поискване" и др., повестите "Корабът", "Чужденката" и "Самоубийство по лични причини", романите "Един тъжен мъж" и "Грехът на Малтица".
Заснетите в Перник филми игралният - "Най-добрият човек, когото познавам" и 27-серийната телевизионна сага "Дом за нашите деца" са по нейни сценарии и разказват действителни истории, свързани с града и неговите хора.
Издала е над 20 книги, сред които сборниците с разкази "Жени", "Късни дъждове", "Писма до поискване" и др., повестите "Корабът", "Чужденката" и "Самоубийство по лични причини", романите "Един тъжен мъж" и "Грехът на Малтица".
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 of 1 review
March 5, 2019
Интересен и увлекателен роман, който почти да самия край звучи като екологична книга - действието се развива в северночерноморско село, в което бракониери убиват изчезващи или рядко появяващи се видове като тюлени монаси, акули и лебеди (и последните ги изяждат на кюфтета), туристи оставят купчини боклук, бракониери ловят риба с бомби, паламудът мирише на нафта. И в последните 15 страници всичко се обръща наопаки - главният герой, оператор, който търси достойна тема за своя пръв филм и се е спрял на документиране на изчезващи видове, вижда чутовното усилие на селяните да спасят житото си във внезапно извил се ураган и в миг осъзнава, че това е най-достойната тема за първия му собствен филм. Така изведнъж романът от нюансирано размишление върху крехката, невинаги равнопоставена и често опасна връзка между човек и природа се превръща в банална история за силата на човешкия дух в ежедневната борба за оцеляване и величието на обикновения човек. Доста разочароващо.
Като изключим края, книгата е добре написана, героите особено са майсторски изградени, въпреки че са доста за едва 166 страници. На авторката й трябват само няколко щриха и 2-3 реплики да създаде убедителен, пълнокръвен образ - с нюанси на доброто и злото, с нетрепващо разкриване на грозни човешки слабости като алчност, ревност, завист, но и с дълбочина на разбирането, състрадание. Повечето са неприятни, някои дори зли хора, но всички получават изкуплението си в геройската борба за спасяване на насъщния (което не се случва по толкова захаросан начин, колкото звучи).
Главният герой, който е представен в началото на повествованието като човек в личностна и творческа криза, потъва в селския живот, малко против волята си, и срещите и преживяванията катализират у него избистрянето, към което се стреми; когато си тръгва от селото накрая на книгата, той е открил целта, която му е убягвала по-рано. Арката е убедителна и се оформя органично от взаимодействията на героя с хората и природата на селото.
Има някои *брутални* сцени в тази книга. Подробно е описан отвратителният "лов" на акули заради филето им; описанието преминава в ужасяващо кресчендо, когато Враждебните действия на човека против природата са посочени с неукрасен жест. Малко е необичайно в книга от 1984 г., от България, да се прочетат свръхактуални предупреждения относно околната среда като: "Ще дойде, вика, време, Василе, когато земята ще стане найлонова зелка и хората ще си бият главите, ама ще е късно. И в тая зелка, вика, всеки от нас ще е добавил барем три-четири листа."
Има и един особен елемент в четенето на български книги от близкото минало - спомняш си колко много неща са се променили и как само допреди 25-30 години хората тук са живели по съвсем други правила и с други цели; но още по-интригуващо е да видиш колко назад се простират някои явления, които определяме като типични черти от народопсихологията или най-общо от местния пейзаж - например заобикалянето на закона, гладът за аванта, асоциирането на чужбина с престиж, нормализирането на насилието в семейството и общността, дребнавият кариеризъм и т.н. Забавно беше да прочета, че героят търси претекст да се обади на жена си, защото би било неприятно тя "да си въобрази", че се обажда само заради нея, но като се замисля, всъщност е тъжно. Емоционалното осакатяване на мъжете си продължава в горда и необезпокоявана традиция и до ден-днешен в България. Наред с други наследства от репресираното ни и ограничено откъм актуализиране на знанията за света минало.
Като изключим края, книгата е добре написана, героите особено са майсторски изградени, въпреки че са доста за едва 166 страници. На авторката й трябват само няколко щриха и 2-3 реплики да създаде убедителен, пълнокръвен образ - с нюанси на доброто и злото, с нетрепващо разкриване на грозни човешки слабости като алчност, ревност, завист, но и с дълбочина на разбирането, състрадание. Повечето са неприятни, някои дори зли хора, но всички получават изкуплението си в геройската борба за спасяване на насъщния (което не се случва по толкова захаросан начин, колкото звучи).
Главният герой, който е представен в началото на повествованието като човек в личностна и творческа криза, потъва в селския живот, малко против волята си, и срещите и преживяванията катализират у него избистрянето, към което се стреми; когато си тръгва от селото накрая на книгата, той е открил целта, която му е убягвала по-рано. Арката е убедителна и се оформя органично от взаимодействията на героя с хората и природата на селото.
Има някои *брутални* сцени в тази книга. Подробно е описан отвратителният "лов" на акули заради филето им; описанието преминава в ужасяващо кресчендо, когато Враждебните действия на човека против природата са посочени с неукрасен жест. Малко е необичайно в книга от 1984 г., от България, да се прочетат свръхактуални предупреждения относно околната среда като: "Ще дойде, вика, време, Василе, когато земята ще стане найлонова зелка и хората ще си бият главите, ама ще е късно. И в тая зелка, вика, всеки от нас ще е добавил барем три-четири листа."
Има и един особен елемент в четенето на български книги от близкото минало - спомняш си колко много неща са се променили и как само допреди 25-30 години хората тук са живели по съвсем други правила и с други цели; но още по-интригуващо е да видиш колко назад се простират някои явления, които определяме като типични черти от народопсихологията или най-общо от местния пейзаж - например заобикалянето на закона, гладът за аванта, асоциирането на чужбина с престиж, нормализирането на насилието в семейството и общността, дребнавият кариеризъм и т.н. Забавно беше да прочета, че героят търси претекст да се обади на жена си, защото би било неприятно тя "да си въобрази", че се обажда само заради нея, но като се замисля, всъщност е тъжно. Емоционалното осакатяване на мъжете си продължава в горда и необезпокоявана традиция и до ден-днешен в България. Наред с други наследства от репресираното ни и ограничено откъм актуализиране на знанията за света минало.
Displaying 1 of 1 review