Луда вода

by Христо Калчев

190 pages, Paperback

First published January 1, 1980

About the author

Христо Константинов Калчев е български писател, автор на поредицата Вулгарни романи.
Роден е на 11 август 1944 г. в София. До 1990 г. членува в Съюза на българските писатели. Води рубриката „Рубикон“ във вестник „Демокрация“. Женен, баща на две деца — дъщеря (1975 г.) и син.

Христо Калчев е автор на 26 книги. Придобива популярност с поредицата, наречена от него Вулгарни романи.

Умира на 22 март 2006 г.

„Инерция“ (1976)
„Предел“ (сборник с разкази и новели)
„Железният кон“ (сборник с новели)
„Монолог“ (сборник с новели)
„Луда вода“ (1980)
„Вътрешна светлина“ (1981)
„Опит за оцеляване“
„Студен огън“
„Нежни вълци“
„При самозащита“
„Легендата Прудкин — In Memoriam“
трилогията „Белият дявол“ (1987-1989) включва „Белият дявол“, „Белият дявол и синове“, „Белият дявол атентатор“
„Нерон Вълкът“ (1996-1998)
„Калигула Бесният“ (1996-1998)
„Цикълът на Месалина“ (1996-1998)
„Кървавият преход на нежната революция“ — издание, включващо първите три книги от поредицата (Нерон Вълкът, Калигула Бесният и Цикълът на Месалина)
„Ликвидирайте генерала“ (1998)
„Оратория за козел и ангорска котка“ (1998)
„Кървавият път на коприната“ (1999)
„На лов за зеления принц“ (2001)
„Последно причастие“ (2002)
„Сънят на уморения лъв“
„Откриване на ловния сезон “
„Лебедовата песен на майора“
„Синдрома на глутницата“
„Спрете полета на сокола“
„В очакване на шейха“
„Изстрелът на амнистията“
„Вълчи капан I“
„Вълчи капан II“

Reviews

[Димитър Цолов · Rating 5 out of 5]

Тази книга се е появила през далечната 1980, когато доктрината на социализЪма още е властвала над човешките съдби и ме изумява фактът, че е преминала ситото на цензурата. Защото нищо от изкуствено напудрената соц реалност не открих в нея - героите са циници и мизантропи, алчни и корумпирани проводници на моралното разложение - пият и пушат без мяра, сношават се безразборно... абе, ако се абстрахираш от думички като ползувам, Ливерпул, въздействувам и т.н., изписани по вече остарели правила, ще получиш един великолепен съвременен роман.

Сюжетът се върти около възлагането на държавна поръчка за изработване на архитектурно-художествен проект за монумент пред сградата на модна къща "Диана". Победителят, избран чрез гласуване от комисия професори и доценти, ще бъде обезпечен с парични средства, които привличат дори най-независимите и чепати, привидно стоящи над битовизмите представители на артистичната столична бохема. Калчев плува уверено в тази среда - пише хем стегнато, хем с размах - вижда се, че познава обстановката в детайли и няма как - самият той е типичен неин представител - лошо софийско момче, чийто стил харесах още във вулгарните романи (визирам първите три-четири книги, после се изгуби в рутината на утъпканата пътека). Единствено краят ми дойде идея по-мелодраматичен, отколкото ми беше по вкуса, но си мисля, че това е платеният данък тази книга да види бял свят. Безапелационна петица!!!

[Лора Динкова]

Пишем за мъртвите, за да ги потвърдим наново в живота. Ще направя писмен опит за оттласкване от клишетата, по които се създават текстове и се реабилитират автори, неспособни да потвърдят или откажат своята легитимност в литературните полета заради полагането им в други предели – онези на небитието, което наричаме смърт. Както е известно, единственото, което един жив автор може да направи, за да повика наново образите на миналото и да ги припомни във вечно изплъзващото се настояще, е да пише за тях. Пиша за писателя Христо Калчев и по този начин го връщам в живота – онзи на словото, който е отвъд тленността на физиката.

,,Наведи глава пред смъртта, тя е твоето бъдеще. Смири се и върви. Ти не предизвика материя за духа си, няма да участваш и в своето разединение. Умри в мълчание ’’ („Луда вода“. София: Народна младеж, 1980)

Освен с псевдополитици, в България е пълно и с псевдолитератори. Те отдавна са преживели своя духовен аборт, ощетили са тялото от душа и са превърнали всеки свой разговор за ценности и за обществена разруха в тежък рецитал на несъстоял се (личен) живот. Тоест, използват словото не като морален аристократизъм, а като прозачен параван. Лошото е, че са лесноразпознаваеми, но никой не им казва да прекъснат изстрадания си монолог от страх да не бъде отчислен от писателския несъществуващ елит или от групата критици, които по образ и по подобие са част от панаира на литературата, разиграван и отиграван вече толкова години в страната ни. И те всички – автори и анализатори, а и поотделно, са във взаимнопреплетените връзки на непоносимостта и завистта, породени от копнежа по единствена вселена, неповторимо създадена от всеки автор и едновременно застрашена в същността си от невъзможността да бъде една, от близката граница с друга нейна алтернатива. Този копнеж е типичен за всяка литература. И особено болезнен за нашата в постмодерния й период.

Писателят Христо Калчев заобикаля типичното по един на пръв поглед лесен начин – не пише маниерно, не слага постмодерни етикети за разпознаване, защото знае, че всеки етикет е удобен, но преходен. Не е лесно да бъдеш встрани от каноничната права на линейно писане преди 1989 година, а след нея (1989) да споделяш вулгарно болезнени истини за отдавна продадена родина, за невъзможната правдива самоличност на човека в България и за непостижимата идентификация с родното. Всъщност най-трудното е да опазиш вярата в човешкия облик на човека: това е неуловимото докосване до истината в писменото слово: ,,…тогава вярата в човека е изстъпление на романтичния инфантилизъм и според сентенцията на Гьоте някакъв вид заболяване..’’.

Независимо дали споделя исторически сюжети или обществено-йерархични кариерни отношения, в първите си книги Христо съумява да изведе темата за любовта в нейното задължително несъвършенство по един естествен, човешки начин – така, както умеят само добрите писатели. Текстовете му побират света, а след това го разделят на други, по-малки части, в които художествената фантазия започва диалог с читателя. Може би именно този ословесен разговор, постижим чрез книгата, е един от гарантите за расово писане.

,,Знаеш ли каква е трагедията на съвременното семейство? Непрекъснато състезание за налагане на личния егоизъм с цялата му бруталност’’; ,,Кому е нужна баналната истина – животът е безсмислен, защото е обречен на смърт – съпротивата срещу времето и смъртта създават изкуството’’.(Вътрешна светлина“. София: Български писател, 1981)

Разбира се, любовта е част от понятието щастие, така успешно вмъквано в художествените светове на различни писатели и същевременно всеки път различно, пренаписвано през окото на личната емоция.
И друго, което се забелязва в по-новите му вулгарни романи: Христо Калчев никога не започва отначало писането си, то е предварително изстрадано, осмислено и охудожествено чрез опредметяване на сложното – изгубената България няма шанс; тя е част от световната карта по заличаване не само на идентичности, но и на държави…

„Човешкият дух няма шанс на земята. Опитите на света да създава справедливи общества и държави много приличат на Фаустовите мъки с философския камък“.

Сещам за Константин Павлов, който омерзен споделя, че него никой не го печата. Христо, макар и усилено отпечатван във (все още несвършилия) мутренски период на българския живот (1996 г.-2006 г.), сякаш остава в покрайнините на така обичаното от литературоведите ,,конструиране на родното’’. Припомнете си го! Родното побира родината заедно с нейните невинаги уместни конструкции на словесни споделяния и някак всеки път оправдава и оневинява тяхното бъдеще, предизвестявайки всеки край. Писателят Христо Калчев не само конструира една от линиите в литературата ни; неговата вътрешна светлина рязко се разграничава от послушното познато съгласие с всичко, което е a la mode, с приемането на словото като клюка. Защото да пишеш, означава да не бъдеш част от едно и същото. Да бъдеш уморен и същевременно жизнен – едно противоречие, което отграничава ума от инерцията на ежедневния говор. ,,Смъртта е като шанса, или идва, или не. Еднакво безсмислено е да залагаш и на двете“.

Пиша за човека Христо Калчев и връщайки го в словесния живот, се справям отчасти с конструкциите, които умишлено пропускат едни автори, а други оставят забравени. ,,Какво повече може да иска един човек, който се е научил да разбира хората. Бях по-щастлив, когато не ги разбирах“. ,,Когато човек се заеме с творчество, трябва да е наясно със себе си: дали работи за суетата: ,,Аз ще бъда вечен!’’ или участва със скромните си сили в прякото възпитание на своя народ. В словото си Христо е оптимист: той намества пластовете на годините заедно с новородените, които, според него, трябва ,, да свършат своята работа’’. ,,И все пак, хората са така устроени, че не могат да съществуват без доверие един към друг, колкото и наивно да изглежда това’’.

Един наивен реалист или един скептичен романтик? И двете, както и всички производни на вътрешната светлина на Христо Калчев, която не побира лесните понятия, но има своето важно място в родното конструиране на литературата ни.

[Victor Getsov · Rating 5 out of 5]

Съвсем приятна за четене като повечето неща на Калчев, приключих я за няколко часа. Разликата с по-късните му книги, като че ли е по-сериозното отношение към езика тук. За сравнение, особено във Вулгарните романи, прецизността в изказа често беше под голяма въпросителна, но тук всичко е доста по-стегнато.

//////

Обичаше рутинирани отношения и познати лица, може би затова почувства болезнено липсата на жена си. Замисли се за смъртта, за преходността на нещата, горе-долу по това време усети онази миризма, на която не можеше да намери определение, въпреки че я наричаше „миризма на липса“.

През деня се вижда всичко, хората са уморени, зли… Със свечеряването става нещо с тях. Променят се, заприличват на себе си, а ако ги наредиш около масата, стават красиви…

Лилда замин��. Баща й беше търговски представител в Бразилия, отпуската му свършваше и беше време да тръгнат за Рио. Васил я изпрати подигравателно и мрачно, усмихна се на уверенията й, че ще му пише, но когато „Емона“ се скри зад остров Свети Иван, извади статива и загледан в морето, нарисува напрегната от пламък абстракция, в която облаците добиваха формите на женски глави, а под тях крачеше човек с празни вътрешности.

Старият апартамент миришеше на Адриана, всяка вещ беше част от живота им. Едни мебели бяха купували с любов, други в дълбоката вражда на една изстиваща връзка, но във всеки случай всичко там имаше биография.

(той), скучаеща птица, виеща се безсмислено в концентрични кръгове около живота.

[Emanuil Vidinski · Rating 2 out of 5]

Едон добър редактор би могъл да направи от този роман силна книга, потенциалът е налице. Но, уви.
Иначе Калчев има чудесни попадения при портретирането на героите, камерните сцени между двама души, предавнето на душевните им колебания и пр. Но конкретно в тази книга има някакъв проблем с композицията, текстът пропада на моменти, после не се възстановява.