„Когато Пловдив беше столица“ завършва с лаконичен епилог, в който се твърди: „Краят на Източна Румелия бе в нейното начало. Още при създаването й бе станало ясно, че тя няма да пребъде дълго. Дори самите й създатели не бяха уверени в нейната дълговечност. Гладстон бе заявил, че в мастилото, с което се подписал договорът за Източна Румелия, бил хвърлен барутът, от който пламнал пожарът за унищожаването й“.
Съединението е акт на непокорство спрямо Великите сили без прецедент в новата българска история. В пловдивското, а и в общобългарското съзнание сякаш има известна доза носталгия по онова време, когато в древния град се събират толкова велики за отечеството ни личности. Тяхната дейност предизвиква емоционални аналогии за тогавашния Пловдив като „българската Атина“ (Луи Леже) или „българския Ваймар“ (Маньо Стоянов).
Ако трябва да прочетете само една книга за Пловдив, това определено е тази. Дори и да не сте пловдивчанин. Първото и издание е от 1974 година и е чудесно, че е преиздадена отново.
Книгата е за онзи период от възстановяването на България, когато духът и желанието за нова държавност може да вдъхнови дори днешната ни цинична безпосочност.