What do you think?
Rate this book
Тайното учение
Към края на 20-те години около баща ми се бе събрал известен брой приятели и съидейници, които създадоха теософска ложа, наречена „Орфей". Това бяха хора различни по възраст, професия и интелектуални възможности, но всички обединени от идеята за самоусъвършенстване. Имаше трима художници, двама учени, един запасен генерал, един музикант и неколцина млади хора с неуточнени още специалности. Събираха се веднъж седмично вкъщи, за да обсъждат различни въпроси на теософията. Аз също присъствах на сбирките, свит в някой ъгъл и слушах без особен интерес разискванията, понеже вече имах някаква представа за разглежданата материя от разговори с баща си и от прочетеното тук-там.
С течение на времето ентусиазмът у членовете на ложата като че взе да се изпарява. Посещенията ставаха нередовни, сбирките - все по-редки, додето накрая групата се разпадна. Много по-късно разбрах, че при подобни групи процесът на постепенно разпадане е далеч по-обичаен от процеса на мечтаното възлизане към светлата цел. Повечето кандидати за ученици се насочват към Учението с измамната надежда да се облагородят в кратък срок и да получат едва ли не наготово всички черти на съвършенство, а от там - и всички плодове на житейска сполука. Такива хора смятат, че само защото са проявили интерес към Учението, то е длъжно да им се отблагодари, като им осигури бърз и всестранен успех. А когато открият, че трябва да постигат всичко сами с големи и постоянни усилия, поривът им замира и те неусетно се връщат към всекидневното вяло съществуване, с всекидневните дребни грижи и дребни стремежи. Ние сме свикнати да гледаме на героизма като на нещо изключително, ала истината е, че има доста хора, готови на еднократен подвиг. Значително по-малко са онези, които са способни на продължително и търпеливо съграждане, ден подир ден и стъпка по стъпка към избраната прекрасна цел. Защото съграждането, стремежът към хармония и съвършенство изисква постоянно усилие, - не в смисъл на болезнено напрягане, а на висок духовен устрем. Докато разпадането не изисква никакво усилие, то настъпва естествено и неизбежно именно там, където енергията на преодоляване замира. То е обратно на растежа. То е гниене.
От ложата „Орфей" все пак остана нещо. Това бе една троица - баща ми заедно с двама свои приятели - Никола Трифонов и Благой Мавров, които продължиха да се събират в името на общото дело. “
Богомил Райнов
С течение на времето ентусиазмът у членовете на ложата като че взе да се изпарява. Посещенията ставаха нередовни, сбирките - все по-редки, додето накрая групата се разпадна. Много по-късно разбрах, че при подобни групи процесът на постепенно разпадане е далеч по-обичаен от процеса на мечтаното възлизане към светлата цел. Повечето кандидати за ученици се насочват към Учението с измамната надежда да се облагородят в кратък срок и да получат едва ли не наготово всички черти на съвършенство, а от там - и всички плодове на житейска сполука. Такива хора смятат, че само защото са проявили интерес към Учението, то е длъжно да им се отблагодари, като им осигури бърз и всестранен успех. А когато открият, че трябва да постигат всичко сами с големи и постоянни усилия, поривът им замира и те неусетно се връщат към всекидневното вяло съществуване, с всекидневните дребни грижи и дребни стремежи. Ние сме свикнати да гледаме на героизма като на нещо изключително, ала истината е, че има доста хора, готови на еднократен подвиг. Значително по-малко са онези, които са способни на продължително и търпеливо съграждане, ден подир ден и стъпка по стъпка към избраната прекрасна цел. Защото съграждането, стремежът към хармония и съвършенство изисква постоянно усилие, - не в смисъл на болезнено напрягане, а на висок духовен устрем. Докато разпадането не изисква никакво усилие, то настъпва естествено и неизбежно именно там, където енергията на преодоляване замира. То е обратно на растежа. То е гниене.
От ложата „Орфей" все пак остана нещо. Това бе една троица - баща ми заедно с двама свои приятели - Никола Трифонов и Благой Мавров, които продължиха да се събират в името на общото дело. “
Богомил Райнов
- GenresBulgarian Literature
246 pages, Hardcover
First published January 1, 1991
About the author
Богомил Райнов
58 books35 followersБогомил Николаев Райнов е български писател и професор по естетика, функционер на БКП.
Син е на академик Николай Райнов, от когото се отрича през 50-те години на ХХ век, и брат на скулптора Боян Райнов.
От 1953 до 1960 г. е аташе по културата в българското посолство в Париж. Има научни публикации в областта на естетиката, изкуствознанието и културологията. Автор е на многобройни монографии за изобразителното изкуство, история на теософията, криминални и шпионски романи, чийто главен герой е Емил Боев, както и романизирани автобиографии. Романите му са много популярни, издават се по няколко пъти в големи тиражи.
Богомил Райнов е силно противоречива фигура в българската култура. Дългогодишен заместник-председател на Съюза на българските писатели и член на Централния комитет на Българската комунистическа партия, той изиграва голяма роля за налагането на социалистическия реализъм в българската литература и в идеологическия разгром на много „идеологически заблудени“ български писатели, като Александър Жендов, Христо Радевски, Атанас Далчев и други, по време на ранните години на комунистическото управление до падането на Вълко Червенков от власт, както и по-късно. Известният български литературен критик Борис Делчев го нарича в дневника си „подлец и полемист от висока класа“, „човекоядец“, „дясната ръка на култа и негова ударна сила, един от моралните убийци на Жендов“. Българската поетеса и преводачка Невена Стефанова го нарича „талантлив угодник“. Радой Ралин му лепва прословутото „Погодил Номерайнов“. След смъртта на Богомил Райнов са публикувани книгите му „Лека ни пръст“ и „Писмо от мъртвец“, изпълнени с груби нападки срещу Александър Жендов, Борис Делчев и Радой Ралин.
Заедно със Светлин Русев участва в подбора и закупуването на картини на Националната галерия за чуждестранно изкуство. Парите са държавни, отпуснати по настояване на Людмила Живкова.
Син е на академик Николай Райнов, от когото се отрича през 50-те години на ХХ век, и брат на скулптора Боян Райнов.
От 1953 до 1960 г. е аташе по културата в българското посолство в Париж. Има научни публикации в областта на естетиката, изкуствознанието и културологията. Автор е на многобройни монографии за изобразителното изкуство, история на теософията, криминални и шпионски романи, чийто главен герой е Емил Боев, както и романизирани автобиографии. Романите му са много популярни, издават се по няколко пъти в големи тиражи.
Богомил Райнов е силно противоречива фигура в българската култура. Дългогодишен заместник-председател на Съюза на българските писатели и член на Централния комитет на Българската комунистическа партия, той изиграва голяма роля за налагането на социалистическия реализъм в българската литература и в идеологическия разгром на много „идеологически заблудени“ български писатели, като Александър Жендов, Христо Радевски, Атанас Далчев и други, по време на ранните години на комунистическото управление до падането на Вълко Червенков от власт, както и по-късно. Известният български литературен критик Борис Делчев го нарича в дневника си „подлец и полемист от висока класа“, „човекоядец“, „дясната ръка на култа и негова ударна сила, един от моралните убийци на Жендов“. Българската поетеса и преводачка Невена Стефанова го нарича „талантлив угодник“. Радой Ралин му лепва прословутото „Погодил Номерайнов“. След смъртта на Богомил Райнов са публикувани книгите му „Лека ни пръст“ и „Писмо от мъртвец“, изпълнени с груби нападки срещу Александър Жендов, Борис Делчев и Радой Ралин.
Заедно със Светлин Русев участва в подбора и закупуването на картини на Националната галерия за чуждестранно изкуство. Парите са държавни, отпуснати по настояване на Людмила Живкова.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
