What do you think?
Rate this book
Никога. Други стихове
88 pages, Paperback
First published December 1, 2009
1 person want to read
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 of 1 review
April 26, 2017
БЕЛЕЖКИ ЗА СТИХОСБИРКАТА НА ЖИВКА БАЛТАДЖИЕВА “НИКОГА. ДРУГИ СТИХОВЕ” Професор Доктор Владимир Янев
Винаги съм чел с повишен интерес стиховете на Живка Балтаджиева – те предлагат емоционални пътешествия по лабиринтите на интелектуалното. Сега тя представя своята нова поетична книга с многозначително заглавие: «Никога други стихове». Тоест – няма да пиша по друг начин, това е моята поетика, моят траен поглед към света! Така ли ще прочетем заглавието – като заклинателно изречение!? А може би иначе – «Никога». С подзаглавие – «други стихотворения», по-различни от досегашните? Ала ако изходим от епиграфа на Борхес, поставен в началото на книгата – «Защо да умра, след като никога досега не съм го правил?», не се ли оказва нещо трето?!
Оказва се, че главоблъсканиците начеват още със заглавието и епиграфа. Към тях засега прибавям само стихотворението, което започва с «Няма да видя, няма никога да позная» и завършва с малката, но съществена пунктоационна промяна – «Няма да видя. Няма никога до позная», плюс още една дума – «Никога». Или нещо друго:
Сега
Понякога
е тъй далече.
Сега
понякога е
никога.
Тези думи могот да се произнесат, да се чуят, но трябва да се прочетат, да се видят, защото Балтаджиева на определени места предлага типографски разчитания на внушенията си. Така е и в последната работа от книгата, в която изписано с интервали трикратно се повтаря “Без интервал”. Какво е внушението им, дали не водят към фалита на вярата във възможността на познанието, към нов агностицизъм, чиито корени в европейската традиция отвеждат към Горгий. Същият този оратор и философ, който твърди, че нищо не съществува, а ако съществува, не може да се опознае, но дори и да се опознае – не може да се изрази?! Вероятно има такова нещо, но не е само това. Преди всичко – защото Живка Балтаджиева внушава, че отговорността на поета не се изразява в отговорите, а във въпросите му. Тези въпроси опират до апории – «Как да видим, което не сме?», до екзистенциално ужасяване от потъването в собствения си ад, когато – «В самата себе си не се намирам», до установяване фикционалността на реалността, която «се изчерпва тъй бързо, че за да диша, измисля».
Има при Балтаджиева нещо спонтанно сентенциозно, но тази сентенциозност не е плод на трактатни предразположения, водещи до еднозначност. Тя не пише афористично, не създава «мъдри мисли», а крехко се докосва до и без това крехките неща, които винаги убягват. «Отвътре, отвътре съзерцаваното съзерцава», ще фиксира, за да припомни фините състояния, видими при поета Платон. Нека си припомним нещо от раните му стихове, поместено в авторитетната Палатинска антология: «Звездите гледаш ти сега, звездичко моя. Да станех аз небе, за да те гледам със всичките очи безбройни на звездите». Иначе казано – съзерцаваното съзерцаващо не е еднооко, то е аргусоподобно. И в края на краищата предполага премълчаване, мълчание… Това са насъщни апокалиптични състояния на духа. Апокалипсис, към който авторката отправя риторичния си въпрос – «На кой език още да те мълча?» Обаче това не е отказ от съществуването, за което Камю ни вдъхна особена вяра със своя разказ за обречения Сизиф с внезапното предложение да си го представим щастлив. Моля да се има предвид, че асоциацията ми не е произволна, а предизвикана от стихотворението «Стоическо»:
Къде си нося душата?
Камъкът, който ме замества,
е спокоен и търпелив.
Не се отказва от мене. Не ме гледа
отвисоко, ни ме измерва
от ниското.
Чака.
Чака смъртта да ми мине, да го заместя аз...
Тук ще вметна, че тази авторка ми изглежда да е от стоата. Както е известно, Зенон и последователите му са се събирали в нещо като преддверие – между колоните под портика, което се нарича «стоа». Оттук и тяхното име – стоици. Те стоят извън затворените пространства, стоата само маркира нещо като дом, но е по-скоро дом на битието, не на бита. С подобни аналогии донякъде си обяснявам защо Балтаджиева не изгражда защитни бастиони пред себе си, не се взижда в сигурни, но ограничени пространства. Теснотата я отблъсква, дори бих казал, че духът й, без това да е заявено с претенциозна категоричност, е клаустрофобичен. Но тя не предписва лесни рецепти за постигане на пространствата – достатъчно интелигентна е, за да не вярва, че призраците в нас могат да бъдат прогонени от петльовите крясъци, издавани и до ден-днешен от доста упорити автори, продължаващи да мислят, че поезията е нещо като учебник как да се живее и то непременно написан от тях. Дотолкова са увлечени от педагогията си, че не забелязват – учениците ги няма, станали са по-знаещи от учителите си, които отдавна са прехвърлили пенсионна възраст, а гласчетата им продължават да мутират в пространствата на винаги ясно разграничените от тях «за» и «против». Струва ми се, че причината за тяхната печална ситуация е именно в елементарния им дуализъм, в правоверното им манихейство, според което доброто и злото са отделени от нещо като строго охранявана стена. Накратко – в това, че не мислят интелигентно.
Мисленето на интелигентната Живка Балтаджиева не е дихотомично, а такова, каквото е представено в перифразата: «Да бъдеш или да бъдеш». От което не следва, че «бъденето» е нещо лесно. То е «Съзнание вцепенено, в нож превърнато», с който можеш «да се прорежеш, да спреш да виеш». Но е и любов – непротивопоставена на болката. Въобще – Балтаджиева не ми изглежда от категорията на категоричните с тяхното «или – или». Поезията й не е «иликаща», а «икаща» – с много «и»-та. Това определя нейната неформална антиформулност и емоционалния й градус, който е съществен, ала стаен, не настояващ да напусне регистрите на съкровено тихото изричане. (Между другото – прочетох някъде, че стиховете й били рационални, лишени от темпераментност, поради което – философски и т. н. Категорично не съм съгласен с това!) Вярно е, че в последната й стихосбирка има някои работи, в които преобладава своеобразна импресионистична обективираност, известна дистанцираност, но те не се определящи за общата тоналност на внушенията. А тези внушения са принципно драматични, със съвременна тръпка. Не става въпрос за външни имитации на идеологическото (в най-широкия смисъл на идейната кореспондентност със света) и екзактното (има в стиховете й заигравки с научните постижения), а за светоусещане, което се разпознава именно като модерно. Поезията й предлага както интертекстуални подмятания от различен характер (без да се парадирира или без битийното да се свежда до игра на стъкллени перли), така и възможности да се осмисли в непатетична (ала емоционална) тоналност съдбата на твореца в актуални аспекти. Поетесата ни среща със свои премислени и болезнени интерпретации на знакови митологични и реални фигури – Гилгамеш – герой на първия познат епос, Орфей, Сизиф, Одисей, Ной, Гогол, Омир, Кафка, Гоя, Лермонтов, Ботев, Далчев. Тук ми се ще да обърна внимание, че образът на заточения в Томи (днешната румънска Констанца) Овидий (фигуриращ в две работи на Балтаджиева) е доста срещаш се в стихове на български поети – малко по-възрастни или връстници на Живка като Кръстьо Станишев, Иван Николов, Николай Кънчев, Кирил Кадийски, Иван Бориславов. Разшифровката на този интерес ми се струва ясна – всеки по-чувствителен творец усеща себе си като изгнаник дори сред родното. В случая няма да засягам може би интересната тема за това как пребивава човекът на словото в чуждоезикова страна, приета като нова родина. За мен лично Балтаджиева не се е откъснала от съществени тенденции в българската литература, а преди всичко – от характерното за себе си. Нейният свят не е екзотичен и неразгадаем, а изразява личностни и национални рефлексии, които бих успоредил със стиховете на поетеси като Катя Йосифова, Рада Панчовска, Федя Филкова, София Бранц. Но това е само подхвърляне, хипотеза, която се нуждае от повече аргументи. При всички случаи трябва да се отбележи, че общуването с този тип поезия предполага информиран, познаващ и живееш с литературата и с културата читател. Той бива въвличан в непрестанни духовни диалози и алюзии, които предполагат интелектуално дешифриране. В този смисъл не може да се твърди, че тя пише за всички, ала не съм много уверен, че поезията може да е за всички и трябва да се стреми да е за всички. Тук обаче може да се объркаме, затова предлагам да се види стихотворението «С комплектче химически препарати», в което се обиграва «пътя на посвещение в човещина». То завършва така:
Минали са милион години
откак се започва тази история
и все се започва, започва, започва.
Все за пръв път?
Все
за пръв
път?
И често
не се състоява.
Не се състоява
съвсем.
По този повод искам ще обърна още веднъж внимание върху нееднозначността, която са заставени да носят думите, но и върху особената деликатност на критическото визионерство при Балтаджиева. Тя рядко достига до открития патос на отрица��ието, до сарказма (ако и на места до го има), позицията й е на човек, който не изкрещява болката, не я описва, а я изразява. Болката е тиха и, разбира се, екзистенциална. В този дух бих казал, че ако се втренчим в представеното от Балтаджиева в книгата й, то е ориентирано към непрекъснато обговаряне на корелацията живот – смърт. Това лесно може да се докаже чрез различни позовавания на множество текстове от книгата, но предполага по-систематизаторски решения, от които временно се отказвам в тези кратки бележки. При всички случаи ми се струва, че тук са изключени лесните решения, деликатно иронизирани в «Естеството»: «Мъдър живот, равновесие, лесно достъпни за мъртвия».
Тази книга ще заинтригува сериозните читатели. Поетесата разчита на диалог именно с тях. Диалогът не е от лесните, именно с това е и ангажиращ. За мен той ще продължава, предполагам, че така ще е и с онези, за които поезията проблематизира същностното, за да го надари с нови смисли. — en Plovdiv.
Винаги съм чел с повишен интерес стиховете на Живка Балтаджиева – те предлагат емоционални пътешествия по лабиринтите на интелектуалното. Сега тя представя своята нова поетична книга с многозначително заглавие: «Никога други стихове». Тоест – няма да пиша по друг начин, това е моята поетика, моят траен поглед към света! Така ли ще прочетем заглавието – като заклинателно изречение!? А може би иначе – «Никога». С подзаглавие – «други стихотворения», по-различни от досегашните? Ала ако изходим от епиграфа на Борхес, поставен в началото на книгата – «Защо да умра, след като никога досега не съм го правил?», не се ли оказва нещо трето?!
Оказва се, че главоблъсканиците начеват още със заглавието и епиграфа. Към тях засега прибавям само стихотворението, което започва с «Няма да видя, няма никога да позная» и завършва с малката, но съществена пунктоационна промяна – «Няма да видя. Няма никога до позная», плюс още една дума – «Никога». Или нещо друго:
Сега
Понякога
е тъй далече.
Сега
понякога е
никога.
Тези думи могот да се произнесат, да се чуят, но трябва да се прочетат, да се видят, защото Балтаджиева на определени места предлага типографски разчитания на внушенията си. Така е и в последната работа от книгата, в която изписано с интервали трикратно се повтаря “Без интервал”. Какво е внушението им, дали не водят към фалита на вярата във възможността на познанието, към нов агностицизъм, чиито корени в европейската традиция отвеждат към Горгий. Същият този оратор и философ, който твърди, че нищо не съществува, а ако съществува, не може да се опознае, но дори и да се опознае – не може да се изрази?! Вероятно има такова нещо, но не е само това. Преди всичко – защото Живка Балтаджиева внушава, че отговорността на поета не се изразява в отговорите, а във въпросите му. Тези въпроси опират до апории – «Как да видим, което не сме?», до екзистенциално ужасяване от потъването в собствения си ад, когато – «В самата себе си не се намирам», до установяване фикционалността на реалността, която «се изчерпва тъй бързо, че за да диша, измисля».
Има при Балтаджиева нещо спонтанно сентенциозно, но тази сентенциозност не е плод на трактатни предразположения, водещи до еднозначност. Тя не пише афористично, не създава «мъдри мисли», а крехко се докосва до и без това крехките неща, които винаги убягват. «Отвътре, отвътре съзерцаваното съзерцава», ще фиксира, за да припомни фините състояния, видими при поета Платон. Нека си припомним нещо от раните му стихове, поместено в авторитетната Палатинска антология: «Звездите гледаш ти сега, звездичко моя. Да станех аз небе, за да те гледам със всичките очи безбройни на звездите». Иначе казано – съзерцаваното съзерцаващо не е еднооко, то е аргусоподобно. И в края на краищата предполага премълчаване, мълчание… Това са насъщни апокалиптични състояния на духа. Апокалипсис, към който авторката отправя риторичния си въпрос – «На кой език още да те мълча?» Обаче това не е отказ от съществуването, за което Камю ни вдъхна особена вяра със своя разказ за обречения Сизиф с внезапното предложение да си го представим щастлив. Моля да се има предвид, че асоциацията ми не е произволна, а предизвикана от стихотворението «Стоическо»:
Къде си нося душата?
Камъкът, който ме замества,
е спокоен и търпелив.
Не се отказва от мене. Не ме гледа
отвисоко, ни ме измерва
от ниското.
Чака.
Чака смъртта да ми мине, да го заместя аз...
Тук ще вметна, че тази авторка ми изглежда да е от стоата. Както е известно, Зенон и последователите му са се събирали в нещо като преддверие – между колоните под портика, което се нарича «стоа». Оттук и тяхното име – стоици. Те стоят извън затворените пространства, стоата само маркира нещо като дом, но е по-скоро дом на битието, не на бита. С подобни аналогии донякъде си обяснявам защо Балтаджиева не изгражда защитни бастиони пред себе си, не се взижда в сигурни, но ограничени пространства. Теснотата я отблъсква, дори бих казал, че духът й, без това да е заявено с претенциозна категоричност, е клаустрофобичен. Но тя не предписва лесни рецепти за постигане на пространствата – достатъчно интелигентна е, за да не вярва, че призраците в нас могат да бъдат прогонени от петльовите крясъци, издавани и до ден-днешен от доста упорити автори, продължаващи да мислят, че поезията е нещо като учебник как да се живее и то непременно написан от тях. Дотолкова са увлечени от педагогията си, че не забелязват – учениците ги няма, станали са по-знаещи от учителите си, които отдавна са прехвърлили пенсионна възраст, а гласчетата им продължават да мутират в пространствата на винаги ясно разграничените от тях «за» и «против». Струва ми се, че причината за тяхната печална ситуация е именно в елементарния им дуализъм, в правоверното им манихейство, според което доброто и злото са отделени от нещо като строго охранявана стена. Накратко – в това, че не мислят интелигентно.
Мисленето на интелигентната Живка Балтаджиева не е дихотомично, а такова, каквото е представено в перифразата: «Да бъдеш или да бъдеш». От което не следва, че «бъденето» е нещо лесно. То е «Съзнание вцепенено, в нож превърнато», с който можеш «да се прорежеш, да спреш да виеш». Но е и любов – непротивопоставена на болката. Въобще – Балтаджиева не ми изглежда от категорията на категоричните с тяхното «или – или». Поезията й не е «иликаща», а «икаща» – с много «и»-та. Това определя нейната неформална антиформулност и емоционалния й градус, който е съществен, ала стаен, не настояващ да напусне регистрите на съкровено тихото изричане. (Между другото – прочетох някъде, че стиховете й били рационални, лишени от темпераментност, поради което – философски и т. н. Категорично не съм съгласен с това!) Вярно е, че в последната й стихосбирка има някои работи, в които преобладава своеобразна импресионистична обективираност, известна дистанцираност, но те не се определящи за общата тоналност на внушенията. А тези внушения са принципно драматични, със съвременна тръпка. Не става въпрос за външни имитации на идеологическото (в най-широкия смисъл на идейната кореспондентност със света) и екзактното (има в стиховете й заигравки с научните постижения), а за светоусещане, което се разпознава именно като модерно. Поезията й предлага както интертекстуални подмятания от различен характер (без да се парадирира или без битийното да се свежда до игра на стъкллени перли), така и възможности да се осмисли в непатетична (ала емоционална) тоналност съдбата на твореца в актуални аспекти. Поетесата ни среща със свои премислени и болезнени интерпретации на знакови митологични и реални фигури – Гилгамеш – герой на първия познат епос, Орфей, Сизиф, Одисей, Ной, Гогол, Омир, Кафка, Гоя, Лермонтов, Ботев, Далчев. Тук ми се ще да обърна внимание, че образът на заточения в Томи (днешната румънска Констанца) Овидий (фигуриращ в две работи на Балтаджиева) е доста срещаш се в стихове на български поети – малко по-възрастни или връстници на Живка като Кръстьо Станишев, Иван Николов, Николай Кънчев, Кирил Кадийски, Иван Бориславов. Разшифровката на този интерес ми се струва ясна – всеки по-чувствителен творец усеща себе си като изгнаник дори сред родното. В случая няма да засягам може би интересната тема за това как пребивава човекът на словото в чуждоезикова страна, приета като нова родина. За мен лично Балтаджиева не се е откъснала от съществени тенденции в българската литература, а преди всичко – от характерното за себе си. Нейният свят не е екзотичен и неразгадаем, а изразява личностни и национални рефлексии, които бих успоредил със стиховете на поетеси като Катя Йосифова, Рада Панчовска, Федя Филкова, София Бранц. Но това е само подхвърляне, хипотеза, която се нуждае от повече аргументи. При всички случаи трябва да се отбележи, че общуването с този тип поезия предполага информиран, познаващ и живееш с литературата и с културата читател. Той бива въвличан в непрестанни духовни диалози и алюзии, които предполагат интелектуално дешифриране. В този смисъл не може да се твърди, че тя пише за всички, ала не съм много уверен, че поезията може да е за всички и трябва да се стреми да е за всички. Тук обаче може да се объркаме, затова предлагам да се види стихотворението «С комплектче химически препарати», в което се обиграва «пътя на посвещение в човещина». То завършва така:
Минали са милион години
откак се започва тази история
и все се започва, започва, започва.
Все за пръв път?
Все
за пръв
път?
И често
не се състоява.
Не се състоява
съвсем.
По този повод искам ще обърна още веднъж внимание върху нееднозначността, която са заставени да носят думите, но и върху особената деликатност на критическото визионерство при Балтаджиева. Тя рядко достига до открития патос на отрица��ието, до сарказма (ако и на места до го има), позицията й е на човек, който не изкрещява болката, не я описва, а я изразява. Болката е тиха и, разбира се, екзистенциална. В този дух бих казал, че ако се втренчим в представеното от Балтаджиева в книгата й, то е ориентирано към непрекъснато обговаряне на корелацията живот – смърт. Това лесно може да се докаже чрез различни позовавания на множество текстове от книгата, но предполага по-систематизаторски решения, от които временно се отказвам в тези кратки бележки. При всички случаи ми се струва, че тук са изключени лесните решения, деликатно иронизирани в «Естеството»: «Мъдър живот, равновесие, лесно достъпни за мъртвия».
Тази книга ще заинтригува сериозните читатели. Поетесата разчита на диалог именно с тях. Диалогът не е от лесните, именно с това е и ангажиращ. За мен той ще продължава, предполагам, че така ще е и с онези, за които поезията проблематизира същностното, за да го надари с нови смисли. — en Plovdiv.
Displaying 1 of 1 review