Единствената причина този сборник да ми хареса по-малко от „Сенки от плът“ (при все че включва любимите ми „Убийство в Ню Бабилон“ и „Само двама“) е способността му да ме смачква с тъгата и болката си („Мортилия“, „Безпричинно лош ден“). На моменти те граничат с разяждащо съмнение във възможността ни да бъде човешки човешки същества.
Подборката е изчерпателна, просто този човек ще да е бил много крив, защото светът му е крив - и онзи, който гради, и реалния, отражението на който се вижда в граденото. Дори повестта Убийство в Ню Бабилон, която е шеговита и забавна, макар и досадно тромава на места, завършва гадно. Затова се и чудя какво толкова му харесват хората, освен и те като него просто да харесват да им е гадно и да четат творения, които запазват това им състояние. Е, како Сийке, не съм от тях, защото аз обичам да ми е хубаво!