Тихото слънце

by Petar Denchev, Петър Денчев, Христо Гочев (Illustrator)

"Тихото слънце" е роман експеримент. Роман за един глас, който оцелява след физическата смърт и разказва историята на човека, който преживява всички забрани през тялото си.

"Майсторството на Петър Денчев е в способността му всеобхватно да опише и тълкува една метафизическа, а всъщност направо физическа заплаха. Тази прецизна политическа процедура на "Тихото слънце" обаче ни най-малко не снема напрежението в текста. Умът на Петър Денчев не облекчава никого. И това, което той предвещава като кошмар за цялото общество, е вече реалност във всеки един от нас.
Стига да си отворим ушите, разбира се."

Марин Бодаков

136 pages, Paperback

First published February 1, 2012

About the author

Петър Денчев е български писател и театрален режисьор. Завършил е Режисура за драматичен театър в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 2010 г., а през 2017 г. магистърска програма „Театрално изкуство“. Има номинации и награди от различни конкурси за поезия, проза („Развитие“, „Светлоструй“, „Веселин Ханчев“, „Екстаз – сп. Алтера“). С романа си “Тъй, както мъж целува жена, която обича” печели конкурса за нов български роман “Развитие” през 2007 г. По-късно издава сборника с разкази „Истории в минало време“ (2010, ИК „Жанет 45“) и романа „Тихото слънце“ (2012, ИК „Жанет 45“). Има публикации в периодичния печат, преводи на разкази в Сърбия, Македония, Хърватия, Словения, Германия и САЩ. Поставял е спектакли на сцените на повечето от големите театри в България (Народен театър „Иван Вазов“, Сатиричен театър „А.Константинов”, ДТ „С. Бъчваров“ Варна, ДТ „С. Огнянов“ Русе, ДТ „Г. Милев” С. Загора и др.). В периода 2017-2018 г. е драматург на ДТ „Стоян Бъчваров“ Варна. В театъра е работил върху текстове на автори като Едуард Олби, Жорди Галсеран, Сара Рул, Шекспир, Молиер. Негови спектакли са гостували на различни фестивали и форуми в Сърбия, Румъния, Косово и Черна гора.

Reviews

[Alexander Krastev · Rating 5 out of 5]

Затваряйки цяло едно общество в оковите на тишината и подчинението, тази книга търси мястото си сред доста респектиращ списък с романи, разказващи за случващото се в свят със строга организация и тежки правила. И въпреки че Петър Денчев отказва да причисли книгата към категорията "Антиутопии", няма как да не направим връзка най-малкото с "1984" и "451 градуса по Фаренхайт".

Цялото ми ревю за "Тихото слънце" е в Аз чета, а самата книга е с отстъпка в "Книга за теб".

[Aleksander Marinov · Rating 5 out of 5]

Петър Денчев прави оригинално упражнение по тема "1984" и "Прекрасен нов свят". Въпреки, че се опитва да се играе с жанра на антиутопията, това въобще не отменя сериозността на заниманието, нито пък напрежението, че това което представлява опасност да се случи в едно общество, всъщност отдавна вече е факт в нечии души. Сам по себе си текстът (който е странен по жанр, според наблюденията на Ангел Игов) прилича на дълга монодрама (или радиопиеса), в която главното действащо лице е гласът - в един свят, в който звуците са забранени.
Текстът има добър изказ, интересни метафори, но на идейно ниво буксува все още в калта на Оруел и Хъксли. Въпреки това е доста честен роман и се занимава с много актуален проблем - този за свободата и доколко тя ни принадлежи. Не е ли свободата всъщност процес на вътрешно преформулиране (както и всеки протест)?

[Milena Milkova · Rating 5 out of 5]

Ще следя какви ги върши този автор...

[Змей · Rating 2 out of 5]

Правилно прочетохте. Дори аз мога да бъда искрено недоволна от книга.
И ако трябва с една дума да опиша книгата, то тя би била именно разочароваща.

http://knigozavar.com/?p=62

[Elena · Rating 2 out of 5]

Интересна идея, но изпълнието не е нито екпериментално (както обещава четвъртата корица), нито особено интригуващо. По-скоро дистопично есе, отколкото роман. Всичко е дебело подчертано, без нюанси, без място за удоволствие от постепенно вникване.

[Антония Апостолова · Rating 2 out of 5]

Свободата, езикът, паметта, щастието, насилието, контролът - това са големите теми в антиутопичния роман на Петър Денчев “Тихото слънце”. Философската му амбиция е похвална, а идеята тя да се завърти около фундаменталната разлика между човека от животното - езика - оригинална. Изпълнението за мен обаче се оказа проблематично. Но за това - по-надолу.

Героят в този монологичен аз-роман (тип моноспектакъл) е освободеният глас. Гласът на една мъртъв мъж, жертва на тоталитарната диктатура “на истината и тишината”, в която говоренето и чуването са забранени. Оцелял и сдобил се с неочаквана независимост след разпада на тялото - последната форма на идентичност, която режимът може да ти отнеме - този глас разказва историята си и тази на превзетото отвътре общество, като се обръща към властта и мъчителите си, към немите си съграждани и въобще към всеки слушащ.

Режимът в неназованата държава забранява на хората да разговарят и изобщо да издават звуци, снабдява ги с тапи за уши, звукоизолира стаите им и разработва система от знаци за минимално общуване и писане...
Прочетете цялото ревю за книгата тук: https://bit.ly/2m6qG6R