Гадателят

by Mircea Eliade

Съдържа романът "Госпожица Кристина" и девет фантастични новели.

446 pages, Paperback

First published January 1, 2002

About the author

Romanian-born historian of religion, fiction writer, philosopher, professor at the University of Chicago, and one of the pre-eminent interpreters of world religion in the last century. Eliade was an intensely prolific author of fiction and non-fiction alike, publishing over 1,300 pieces over 60 years. He earned international fame with LE MYTHE DE L'ÉTERNAL RETOUR (1949, The Myth of the Eternal Return), an interpretation of religious symbols and imagery. Eliade was much interested in the world of the unconscious. The central theme in his novels was erotic love.

Reviews

[Acer Pseudoplantatus · Rating 2 out of 5]

Мотивацията ми да прочета тази книга е почитанието на една добра приятелка към Елиаде, което, за сега поне, не мога да споделя.
През повечето време прозата му е добра, на моменти дори силна, но съдържанието на творбите му и тяхната изработка не са.
Има добри идеи, но са често мързеливо написани, недодялани и недообмислени.
Историите рядко имат вътрешна логика, героите са по скоро функции на разказа а не действащи характери, на мнозина места автора безсмислено сменя перспективата на разказа между първо и трето лице и често залита към и представя езотерични глупости.
А от време на време автора ги обогатява с сексизъм и словоблудстване.
Потенциала никога не е изпълнен а сатирата е второкласна; Всички качества който има оспява да засере. Жалко направо за времето ми и за хартията.

Госпожица Кристина
... е в същината си порнографска фантазия (която дори не оспява да е еротична) окичена с хорор-елементи, в центъра на която е едно просто, страхливо, жестоко, снизходително, егоцентрично и сметкаджийско лайно което жените (в който е заинтересован) заобикват мигновено и което е освободено (чрез автора) от всякаква отговорност.
Девицата го гледа с "безкрайна любов", демоничната но красива изкусителка също толкова бързо решава че страстно копнее за него и го обича а дори има садо-мазо изцепки с "забранения плод" (9-годишна която автора често описва като "женствена" и малко или повече сексуализира от съвсем началото) като нейна доброволна "жертва".
А освен това той е направен "герой" и "жертва" по един неловък начин (единствено Кристина според мен попада в категорията "трагичен герой")

Както и протагониста, автора често си противоречи (Кристина в един момент е топла, секунда след това студена, а понякога дори изгаряща или ледена, Егор хем се отвращава от нея хем копнее за "топлото и бедро", твърди че не я обича а ред след това че я обича,...) и опитите му да е загадъчен повече приличат на резултат от мързел и липса на план, и за това многото неща, който остават неясни, са дразнител.
Краят особено е неудовлетворяващ; халюцинациите не само са ненужни но и необясними след втората смърт на Кристина, а и Егор е направен "трагичен герой" по един много евтин начин.

Макар че има няколко силни моменти и в началото хич не е лоша новелата, нивото спада и стилът в някой части е много аматьорски; стил какъвто бих очаквал от "романтичен роман" купен от гарата на чиято обложка има рисунък на (ненужно) голо-гръд, мускулест мъж целуващ някаква си красавица пред замък или пиратски кораб.
Особено в "еротичните" части стилът е много слаб и от време на време дори неволно смешен (например говорейки за "женско дишане", как една жена може да чука по вратата когато се "вълнува" или "мелодичен звук на стъпки" или докато Кристина се хвали с белотата на кожата си).

Идеята имаше потенциал, но нещата който биха били от главен интерес (отношението на и динамиката между Санда и Кристина, същността на Кристина и на това което е направила за да може да бъде с Егор (макар и това да и носи мъка),...) тук или са напълно игнорирани или има само следа от намекване за тях.
Освен това щях да предпочета с Кристина автора да задълбае в стригой-митологията и фолклора а не да я направи странна комбинация от вампир, сукуб и полтергайст.

Все пак, новелата е много атмосферична и нейните слабости са по рядко видими от колкото моето описание би накарало човек да предположи.
2.5/5

При Циганките
... използва и леко изкривява мотив често срещан в стари приказки и легенди, но за разлика от тях няма вътрешна логика. Тази липса, заедно с опитите на автора да бъде загадъчна и интересна история превръщат четенето и в меко казано неудовлетворяващо изживяване. А и самите тези опити са безплодни; "при циганките" е една от най предвидимите истории който някога съм чел.
(А и пак има неволно смешни фрази, като "кънтеше танцът на (голите им) нозе върху килима")
Но и друго ме подразни; самите "циганки", чиято същност е непозната може би и на автора, са свръхестествени и демонични, но най вече голи красавици. Тази сексуализация е абсолютно ненужна за историята но според автора май има силна връзка между "сексуалността" и "демоничността" на жените.
Характера на Гаврилеску е единствения добре изграден аспект на историята и е добре използван в експозицията и за развитието на историята.

Може би често споменатия израз "при циганките" е идиоматичен на Румънски и придава някакъв смисъл на историята, което ми се струва невероятно, защото преводача не го е споменал а е коментирал други изрази.
2/5

Мостът
... всъщност е безсмислено словоблудстване за езотерични глупости, хиндуистки глупости и символизъм. Единственият "смисъл" който мога да отгатна тук е сатиричен смесен с малко само-ирония, макар че поглед в библиографията на Елиаде ме кара да се съмнявам че това е опит на сатира или пародия.
Ах, и пак има неуспешни опити за загадъчност (самият мост например) и неефикасни "намеквания". Има и малко фантастика, но тя е вплета по много неловък начин и нито стой на собствени крака, нито се вписва в остатъка.

Освен това структурата е неясна; има главен разказвач, който разправя какво той е казал и какво са му казали няколко разказвача, който не се различават по нищо освен историята (и факта, че един има любима фраза която повтаря често) и се прекъсват постоянно. Всичките обаче са еднакво дразнещи и скучни като разказвачи.

Както в 'Госпожица Кристина' и тук го има мотивът на неотразим красавец, но той в тази история е по успешен, понеже си има цял харем от 12 жени и все идват нови доброволки от който той в 'ритуал' (все пак неговото съществуване е "възвишено, бих казал дори метафизично и теологично") трябва да избере 'богинята' (която може да е и друга жена всяка вечер) която ще го 'спаси' от 'трагичната му екзистенциална криза' ("как да се приобщи отново към този свят, след като се е превърнал в чист дух, в 'атман-брахман' ") предизвикана от Упанишадите. Да, големите духовни истини и избавление са в промискуитета.

Сексизма го има и в форма на идея за велика литература и същата пренаписана за "жени, старци и деца", докато младежа е "новоизгряло божество".

1/5


Снимка от преди четиринайсет години
...представя няколко теологични и философски въпроса и в началото е приятна за четене, макар и главния герой постоянно да се повтаря.
Смяната на перспектива от трето на първо лице в средата на историята ми се струва ненужна и аматйорска.
Също опита за сатира на "пост-религиозната" култура и "американският език" е много несполучлив.
2/5

Един голям човек
...макар и да има много силни моменти, има и много неизпълнен потенциал; интересните аспекти на сюжета са или кратко споменати или е намекнато за тях. Автора би могъл да изгради характерите си по добре, да ги направи по човешки и да използва фантастичното (което пак няма вътрешна логика, но за това пък глупави сравнения) за да развие динамиката между тях и вътрешните им конфликти или пък да фокусира на контраста между животинското и това което ни прави хора, но той предпочита да напише полу-приключенска история, да пише за "окултни науки", окултни тайни и "медитативната техника на индийците" и неволята на Еуджен "да попадне в този нов свят който само би обогатил усещанията му" понеже няма интерес към "действителността" .
Макар и да има клишета и от време на време автора да преиграва, Еуджен е сравнително добре изграден но Ленора е само функция на разказа, а не характер. За нея дори не се споменава след последната и среща с Еуджен.
От всички истории до сега, тази има най силните моменти и най големия потенциал, но заради това е най разочароващата.

2/5

Гадателят
... е просто пълна бъркотия, без логика, цел, послание или смисъл. Не може да се говори за изграждане на характери, описанията се недостатъчни или неловки, разказа не е ефикасен и опитите за загадъчност са само дразнещи. За сега поне, това е най скучната и недодялана история с която съм се сблъскал в този том.

1/5


Дванадесет хиляди глави добитък
... пак няма вътрешна логика, пак има опити за сатира и пак е неуспешна.
Постановката по време на война и бомбардировки можеше да бъде използвана по ефикасно, в нея да бъде разказана значителна история, нещо с стойност, но автора не го прави.
Още една разочаровалата новела.

1.5/5

Дъщерята на капитана
... има добра проза и частично много ефектни диалози но все пак не е силна; Фокуса е върху характерите, от който никой не е добре изграден. И впечатлението ми е че не те придвижват историята, а са създадени по такъв начин че да я направят "възможна"; те са повече функции на разказа.
Бръндуш е написан по много мързелив начин, пак с цел на загадъчност, а Агрипина е колекция от стереотипи (значителна част от тях сексистки) и малко сатира.
Баща и пък, за да е по сатирична фигура има налудности абсолютно ненужни който нито го правят по интересен, нито по дълбок; още зле е че дори не е последователен.

Описанията с нищо не до-придават, от части дори пречат, понеже са написани сякаш читателя вече познава околността.
2/5


Иван
... можеше да бъде страхотен разказ, изграден на добра идея, и наистина има някой много силни елементи, особено в динамиката между главните герой, но за жалост носи всички слабости на автора:
Няма вътрешна логика и свързването на реалност, сънища и видения е много неадекватно, объркващо и несполучливо, има ненужни и неловки смени на перспектива (на едно място в същата част на историята след 2 абзаца след миналата смяна), цялата работа с "благословията" е много неестествено вписана и противоречи на характерите на Илиеску и Замфира, части са абсолютно ненужни и вписани само за да направят края "изненадващ" за читателя, само допринасяйки на липсата на логика и безпорядъка, а и пак са вкарани хиндуистки глупости.
И все пак е най силната му история, но за да бъда честен се колебах междо това да и дам 3 точки или да и дам 2.5 и да смъкна оценката всички други.

3/5


Адио!
... не не нищо повече от вербална и ментална мастурбация на автора, в която словоблудствайки описвайки каква пиеса би написал в случая че реши да напише някоя. Дали това е несполучлива сатира, несполучлива притча или комбинация от двете но мога да кажа. Ясно е само, че не само вплита пак езотерични глупости но е непоследователен и нелогичен, описва не само реакциите на публиката а и техните мисли, прави и грандиозни изказвания за тази пиеса чрез устата на други и се представя по начин който ме кара да мисля че е самовлюбен. Смяната на време пак е дразнител, също така и опита да е "мета" , както и псевдо-интелектуалните и "спиритуалните" глупости.
1/5