Разкази и повести

by Богомил Райнов, Bogomil Rainov

Съдържание:

* Юнгфрау
* Между шест и седем
* И сините цветя
* Човекът на ъгъла
* Под моста
* Призракът и нищото
* Марсилеза
* Дъждовна вечер
* Моята непозната
* Както само ние умираме
* Нощни булеварди
* Пътища за никъде

648 pages, Hardcover

First published May 15, 1978

About the author

Богомил Николаев Райнов е български писател и професор по естетика, функционер на БКП.
Син е на академик Николай Райнов, от когото се отрича през 50-те години на ХХ век, и брат на скулптора Боян Райнов.
От 1953 до 1960 г. е аташе по културата в българското посолство в Париж. Има научни публикации в областта на естетиката, изкуствознанието и културологията. Автор е на многобройни монографии за изобразителното изкуство, история на теософията, криминални и шпионски романи, чийто главен герой е Емил Боев, както и романизирани автобиографии. Романите му са много популярни, издават се по няколко пъти в големи тиражи.
Богомил Райнов е силно противоречива фигура в българската култура. Дългогодишен заместник-председател на Съюза на българските писатели и член на Централния комитет на Българската комунистическа партия, той изиграва голяма роля за налагането на социалистическия реализъм в българската литература и в идеологическия разгром на много „идеологически заблудени“ български писатели, като Александър Жендов, Христо Радевски, Атанас Далчев и други, по време на ранните години на комунистическото управление до падането на Вълко Червенков от власт, както и по-късно. Известният български литературен критик Борис Делчев го нарича в дневника си „подлец и полемист от висока класа“, „човекоядец“, „дясната ръка на култа и негова ударна сила, един от моралните убийци на Жендов“. Българската поетеса и преводачка Невена Стефанова го нарича „талантлив угодник“. Радой Ралин му лепва прословутото „Погодил Номерайнов“. След смъртта на Богомил Райнов са публикувани книгите му „Лека ни пръст“ и „Писмо от мъртвец“, изпълнени с груби нападки срещу Александър Жендов, Борис Делчев и Радой Ралин.
Заедно със Светлин Русев участва в подбора и закупуването на картини на Националната галерия за чуждестранно изкуство. Парите са държавни, отпуснати по настояване на Людмила Живкова.

Reviews

[Вихрен Иванов · Rating 5 out of 5]

напомня ту на Ремарк, ту на Камю, стъпил здраво на земята никога не разочарова с бруталните откровения за живота. .

[Stoyan · Rating 2 out of 5]

What originally attracted me was the quite imaginative use of language, the convincingly built characters from a psychological perspective and the vivid dialogue. In short, these are the things that I most value in any piece of writing. My fascination was very soon moderated, however, by the repetitiveness on various levels: the characters tend to do the same thing over and over, think the same thing over and over, discuss the same thing over and over. I dislike it when an author makes a point and then starts repeating it. I was further disappointed when I started reading the second story: the dialogue was witty again but it didn’t differ too much from the one in the first story I read; the characters were well constructed again but strongly resembled the ones from the previous story; I even read two stories whose plot was virtually the same and all variations were superficial. As a whole, I think the book is written with what could be the right attitude towards language and storytelling if it wasn’t lacking in ideas. It gave me the sense of "serial production" and discouraged me from reading to the end.
Considering the epoch the book was produced in, the author’s choice of subject matter and narrative style are remarkable in themselves. Most of the time, the book stays focused on what is beyond the Iron Curtain and the author’s fascination with the people and lifestyle there is undeniable. His style also clearly strays from the typical tone of Bulgarian literature and takes after the way “western” literature sounds. The author allows himself the luxury to indulge in and explore the world outside socialist Bulgaria (which could have cost a writer at the time a publishing ban or ostracizing for promoting the “decay” of the West) but never forgets to install his safety valves. Every now and then, a character does or says something that could, if necessary, be interpreted as a criticism of the western world or as exposure of its cruel and unjust nature. Surprisingly enough, it seems that was just the way his literature was generally perceived. It’s unimaginable to me how he not only got away with creating this false impression but was even among the darlings of the regime.
All in all, it was informative, if not inspiring, to form some idea of Bogomil Raynov’s writing. As to reading any further works of his, I don’t think I will.