Наталия Янева's Reviews > Властелинът на пръстените
Властелинът на пръстените (The Lord of the Rings, #1-3)
by J.R.R. Tolkien, Джон Р.Р. Толкин, Любомир Николов - Нарви
by J.R.R. Tolkien, Джон Р.Р. Толкин, Любомир Николов - Нарви
Наталия Янева's review
bookshelves: fantasy
Apr 23, 2013
bookshelves: fantasy
Read from August 22, 2015 to July 15, 2016
,
read count: 1
Около година продължи странстването на Фродо, Сам и техните (за)другари, така се случи, че кажи-речи толкова ми отне и на мен, за да ги изпратя обратно до Графството. Е, хубавите неща нали ставали бавно, та никак не съжалявам.
Подсещам се нещо, което Тери Пратчет споделя в A Slip of the Keyboard. Бил на 12-13, когато прочел „Властелинът на пръстените“ за пръв път. Родителите му го оставили у някакви съседи да бави децата им, докато всички възрастни отишли някъде на гости. Тери (който като всяко хлапе от мъжки пол тогава хич не бил по четенето), уж да минава времето, се захласнал във „Властелина“ и изведнъж във въображението му вече се било ширнало Хобитово, а краищата на протъркания килим в стаята били границите на Графството, отвъд които чакали приключения. Та така, Тери Пратчет чел цяла нощ, а след това и през целия следващ ден. Прочел романа за 26 часа (с малки почивки, разбира се – все пак пикочният мехур на едно 12-годишно дете не е мях). След това в продължение на години го препрочитал по веднъж годишно. Така е то, умовете на гениалните хора резонират в съзвучие.
Към края на романа осъзнах, че „Властелинът на пръстените“ е всъщност алегория на човешкия живот. В Графството витае дух на идилия, дните са изпълнени къде с леност, къде с някоя лудория, а идването на Гандалф е същински празник – нещо като детството може би. По-нататък прекрачваш прага на хòбитовата дупка и изобщо границите на познатото и се впускаш в приключения – ей, така си жадувал да се отърсиш от тези познати лица и да видиш може ли някоя и друга славна песен да се съчини и за теб. Пътуването започва бодро, още не си станал от трапезата и сядаш на нова (наистина в първата част хапването е доста на корем – ненапразно и самият Толкин твърди 'If more of us valued food and cheer and song above hoarded gold, it would be a merrier world'), пееш песни, любуваш се на новите неща и очите ти са грамадни като палачинки в стремежа ти да обемеш всичкото това ново, което ти се случва – това ще да е периодът на младостта. По-нататък обаче постепенно осъзнаваш, че на плещите си носиш истински тежко бреме, че имаш отговорности, че провалът вече означава твърде много, означава всичко. Песните вече са осезаемо по-малко, пееш си от дъжд на вятър и то по-скоро за кураж и за да си спомниш миналото, когато нещата бяха простички, а не за да се веселиш. И тъй както в живота има моменти на надежда, но има и стремглави пропадания в непрогледни глъбини, понякога си сам сред гмежта, а понякога има приятел, който да ти подаде ръка, и правиш крачка след крачка, и продължаваш, защото знаеш, че тази битка е твоя и няма кой да я води вместо теб. И се осланяш на мъждукащото упование, че един ден ще можеш въздъхвайки да кажеш „Е, върнах се“.
Някаква много сладка тъга е пропита в Толкиновия свят или поне аз така го усетих. Зеленината и ливадите на Графството, да се пребориш за света, но и за малкото си родно кътче, макар че никога вече няма да е същото, да направиш каквото е по силите ти за това, което знаеш, че е правилно (view spoiler)
Изберете си едно сърцато пони (да се казва примерно Бил) или пък горд жребец като Сенкогрив и препускайте из Средната земя. Очакват ви чудеса.
Who can say where the road goes?
Where the day flows?
Only Time
Подсещам се нещо, което Тери Пратчет споделя в A Slip of the Keyboard. Бил на 12-13, когато прочел „Властелинът на пръстените“ за пръв път. Родителите му го оставили у някакви съседи да бави децата им, докато всички възрастни отишли някъде на гости. Тери (който като всяко хлапе от мъжки пол тогава хич не бил по четенето), уж да минава времето, се захласнал във „Властелина“ и изведнъж във въображението му вече се било ширнало Хобитово, а краищата на протъркания килим в стаята били границите на Графството, отвъд които чакали приключения. Та така, Тери Пратчет чел цяла нощ, а след това и през целия следващ ден. Прочел романа за 26 часа (с малки почивки, разбира се – все пак пикочният мехур на едно 12-годишно дете не е мях). След това в продължение на години го препрочитал по веднъж годишно. Така е то, умовете на гениалните хора резонират в съзвучие.
Към края на романа осъзнах, че „Властелинът на пръстените“ е всъщност алегория на човешкия живот. В Графството витае дух на идилия, дните са изпълнени къде с леност, къде с някоя лудория, а идването на Гандалф е същински празник – нещо като детството може би. По-нататък прекрачваш прага на хòбитовата дупка и изобщо границите на познатото и се впускаш в приключения – ей, така си жадувал да се отърсиш от тези познати лица и да видиш може ли някоя и друга славна песен да се съчини и за теб. Пътуването започва бодро, още не си станал от трапезата и сядаш на нова (наистина в първата част хапването е доста на корем – ненапразно и самият Толкин твърди 'If more of us valued food and cheer and song above hoarded gold, it would be a merrier world'), пееш песни, любуваш се на новите неща и очите ти са грамадни като палачинки в стремежа ти да обемеш всичкото това ново, което ти се случва – това ще да е периодът на младостта. По-нататък обаче постепенно осъзнаваш, че на плещите си носиш истински тежко бреме, че имаш отговорности, че провалът вече означава твърде много, означава всичко. Песните вече са осезаемо по-малко, пееш си от дъжд на вятър и то по-скоро за кураж и за да си спомниш миналото, когато нещата бяха простички, а не за да се веселиш. И тъй както в живота има моменти на надежда, но има и стремглави пропадания в непрогледни глъбини, понякога си сам сред гмежта, а понякога има приятел, който да ти подаде ръка, и правиш крачка след крачка, и продължаваш, защото знаеш, че тази битка е твоя и няма кой да я води вместо теб. И се осланяш на мъждукащото упование, че един ден ще можеш въздъхвайки да кажеш „Е, върнах се“.
Някаква много сладка тъга е пропита в Толкиновия свят или поне аз така го усетих. Зеленината и ливадите на Графството, да се пребориш за света, но и за малкото си родно кътче, макар че никога вече няма да е същото, да направиш каквото е по силите ти за това, което знаеш, че е правилно (view spoiler)
Изберете си едно сърцато пони (да се казва примерно Бил) или пък горд жребец като Сенкогрив и препускайте из Средната земя. Очакват ви чудеса.
Who can say where the road goes?
Where the day flows?
Only Time
Sign into Goodreads to see if any of your friends have read
Властелинът на пръстените.
Sign In »
Reading Progress
| 04/23/2013 | marked as: | to-read | ||
| 08/22/2015 | marked as: | currently-reading | ||
| 07/15/2016 | marked as: | read | ||
Comments (showing 1-8 of 8) (8 new)
date
newest »
newest »
message 1:
by
Димитър
(new)
Apr 21, 2017 02:11AM
Великолепно сте го написала! Благодаря!
reply
|
flag
*
Даа! Аз го прочетох за около три седмици една зима, след като го получих като подарък за Рождество. Съгласен съм за сладката тъга. Все пак романът говори за края на Третата епоха, в която на практика Толкин говори за окончателното изчезване на магическия/фантастичния свят от човешкия. Изнасянето на последните елфи е именно това. Интересното е, че когато Толкин пише, един свят, достатъчно вече отдалечен от нас, за да изглежда магичен, по времето му също постепенно изтича от историческата сцена.
И~N wrote: "Аз го прочетох за около три седмици една зима, след като го получих като подарък за Рождество."Доста подходящо време :)
Иначе, да - магията вече почти си е отишла от нас и такива малки островчета въплътено вълшебство са като бисерчета.
Прекрасно ревю! Израсла съм с "Властелина" и много го обичам, но никога не си го бях представяла по този начин - като алегория на човешкия живот. Благодаря!

